Пътят към Гандолфо

— Означава ли това, че ще ядем?

— Да. Повелителят на хановете е поръчал любимото си блюдо: варени камилски ташаци, задушени в стомах от пустинен плъх.

— Айиии! — изпищя Девъро пребледнял и скочи от земята. Мандалото падна, оттук-нататък не му оставаше нищо друго, освен пълно самоунищожение. Краят бе съвсем близо. Разрушителни сили искаха той да свърши в ужасни мъки.

Така да бъде. Ще посрещне смъртта без колебание. Твърдо. Без да размишлява, само с неудържим гняв. Прескочи възглавниците и килимите и изскочи навън. Слънцето клонеше към залез; краят му щеше да дойде с оранжевите отражения на залязващия диск над пустинния хоризонт.

Варени ташаци! Стомах на плъх!

— Мадж! Мадж!

Трябваше да я намери! Тя можеше да разкаже на майка му и на Аарон Пинкъс за неговата кончина. Нека знаят, че е посрещнал смело смъртта.

— Мадж! Къде си?!

Когато чу гласа й, усети объркване, съвсем различно от усещанията на онези, които са пред умиране.

— Здрасти, сладур! Ела насам. Виж какво става. Няма да повярваш!

Сам се обърна с крака, заровени в пясъка до кокалчетата, пресъхналите му устни трепереха. На петдесетина метра няколко араби се бяха скупчили пред хеликоптера и надничаха в пилотската кабина.

Съвсем объркан, Девъро се повлече натам. Арабите се размърмориха, но му направиха място да мине. Сам се хвана за ръба на прозореца и се надигна да види какво става вътре. Беше лесно, защото машината бе затънала надълбоко в пясъка.

Само че нямаше какво да гледа, трябваше да слуша.

Непрекъснато, оглушително пращене се носеше от таблото за управление и резонираше в стените на тясната кабина. Мадж седеше на мястото на помощник-пилота, блузата й бе разкопчана почти до долу.

От радиото долетя глас, от който Сам се смрази; за един миг убийствен ужас го накара да забрави и глада и изтощението.

ЧАСТ ТРЕТА

„Безпроблемното управляване на всяка корпорация зависи в значителна степен от изпълнителния състав, чиято биография и убеждения трябва да са в съзвучие с общите цели на структурата, а самоличността на кадрите е подчинена на облика на корпорацията.“

„Икономически закони на «Шепърд»“: Книга CXIV, Глава 92

ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА

Кардинал Игнацио Кварце, чиито фини, аристократични черти говореха за няколко поколения noblesse oblioge32, прекоси като фурия канцеларията си във Ватикана и стигна до огромния прозорец с тераса, гледащ към площада „Свети Петър“. Думите изхвърчаха като куршуми от ядно свитите му устни, носовият му глас скърцаше като развален грамофон:

— Тоя селяндур Бомбалини вече прекалява! Чуй какво ще ти кажа. Той позори колегията, която го издигна, Господ да ни е на помощ!

Кардиналът говореше на един пухкавичък свещеник с бебешко лице, който се бе отпуснал — доколкото позволяваше физиката му — в тапициран с кадифе стол по средата на стаята. Розовите му бузки и бърнестите устни говореха за не толкова аристократичен произход, колкото на кардинала, но и за не по- малка любов към комфорта. Гласът му приличаше повече на котешко мъркане:

— Той бе и си остава само един компромис, кардинале. Нали ви увериха вече, че здравословното му състояние няма да позволи кой знае колко продължително управление.

— Всеки Божи ден в повече прави положението нетърпимо!

— Той притежава някои… слабости, които са ни от полза. Усмири враждебно настроения печат. Хората го обичат, приходите ни от дарения по света почти достигнаха онези от времето на Ронкали.

— Моля, моля! Това име не искам да го чувам! Какво й е доброто на една хазна, която се разтегля и свива като хармоника, защото на Светия отец му текнало да субсидира когото свари! Да не говорим, че приятелски настроен печат не ни и трябва. При предишното положение нашият собствен печат крепнеше повече! Никой не разбира какво става.

— Освен мен, кардинале. Аз съм съвсем на…

— Видя ли го днес? — продължи Кварце, сякаш свещеникът не бе казал нищо. — Как нагло ме обиди! И то пред всички! Заради парите, които отпуснах за Африка.

— Явно предварително го бе замислил, за да удовлетвори онзи ужасен негър, дето все се оплаква.

— И след това разправя смешки — забележи, смешки — на гвардейците отвън! Навря се в музея заедно с тълпите и яде сладолед — забележи сладолед! — дето му го даде оная кобилеста сицилианка! Утре ще вземе да пусне една лира в мъжката тоалетна и после ще изкрадат клекалата! Какъв срам! Горките мощи на Свети Петър ще се обърнат в гроба!

— Това няма да продължи дълго, кардинале.

— И досега бе предостатъчно! Съвсем ще ошушка хазната и ще напълни курията с побеснели радикали.

— Вие ще сте следващият папа. Хората от многобройната средна йерархия също са недоволни и ви подкрепят. Мълчат си, но дълбоко в себе си крият гнева.

Кардиналът се умълча, краищата на устните му провиснаха, долната му челюст изскочи напред, докато гледаше към площада.

— Убеден съм, че делегатите ще са на моя страна. Роналдо, я ми донеси чертежите за вилата ми в Сан Винсенте. Те са единственото нещо, което успокоява нервите ми.

— Разбира се — отвърна свещеникът и се надигна от моравия стол. — Трябва да сте спокоен. А когато дойде лятото, ще се отървете от селяндура Бомбалини. Поне шест седмици няма да мръдне от замъка Гандолфо.

— Чертежите, Роналдо! Много съм разстроен. И въпреки това в този ужасен хаос си оставам най-здравомислещият човек във Ватикана… Къде са чертежите, бе, травестит такъв? — изкрещя кардиналът.

* * *

Щом помощникът му с вечната папка с голяма щипка излезе от стаята, папа Франческо Първи стана от тапицирания с бяло кадифе стол с висока облегалка и се премести на диванчето до дамата от списание „Да живее чревоугодничеството“. Още от самото начало бе поразен от красотата на гласа й. Той беше топъл и гърлен. Прекрасен. И толкова подхождаше на тази здрава във всяко едно отношение жена.

Папският помощник искаше интервюто да продължи не повече от Двайсет минути. Но папата сам предложи да разговарят, докато свършат. Журналистката леко се изчерви от неудобство и Джовани реши да я предразположи, като премина на английски и я попита дали ще се продават добре канцеларски папки с големи щипки, ако на вътрешната им страна има нарисувано разпятие. Тя се разсмя, а папският помощник, който не знаеше английски, изглеждаше доста комично, застанал до вратата с притисната до гърдите папка.

„Ще трябва да го сменя“ — рече си наум папата. Беше от ония млади епископи, дето се подмазваха на