Пътят към Гандолфо

Сам и го сграбчиха за ръцете, сякаш водеха животно на заколение. Мадж стоеше отпред, някак наежена да го защити, помисли си Девъро с известно неудобство. Тичащите към тях чаршафи и чалми постепенно образуваха две успоредни редици, а коридорът между тях водеше малко нагоре по склона на една дюна към най-голямата шатра. Гласът на Питър Лори се извиси над всички:

— Айии! Око на сокола! Гръмовержецо! Повелителю на всички ханове и шейх на шейховете!

Обърна се към Сам и изрева още по-високо:

— На колене! Кирлива бяла хиена!

— Какво? — Девъро не искаше да противоречи, просто мислеше, че панталоните му ще се подпалят от врящия пясък.

— По-добре да коленичиш — изръмжа Борис Карлоф, — ако не искаш да те набучат на кол.

На пясъка наистина беше много неприятно. И съвсем по човешки Сам се притесни за Мадж, която бе с доста къса пола. Премигна и се обърна към нея.

Напразно се притесняваше. Мадж не бе коленичила. Стоеше си права малко встрани. В малко театрална поза.

— Кучка такава — изсъска Девъро.

— Пази си главата — отвърна му тя шепнешком. — В преносен смисъл.

— Айии! Посрещнете принца на светкавиците и гръмотевиците! — изкрещя Питър Лори.

В дъното на коридора от чаршафи и чалми около шатрата започна суетене. Двама дребосъка отметнаха чергилото пред входа и се проснаха на земята с лица, заровени в пясъка. От сянката на вътрешността се появи мъж, който беше пълен антипод на големите приготовления за посрещането му.

Принцът на светкавиците и гръмотевиците се оказа един хилав, дребен арабин. От гънките на увития около телцето му чаршаф надничаше навярно най-грозното лице, което Девъро бе виждал. Под дългия, тънък и увиснал нос, горната устна бе толкова закривена, че гъстите му черни мустаци сякаш излизаха из ноздрите. Цветът на кожата му — където се виждаше — бе светлобежов и подчертаваше тъмните кръгове под очите.

Азаз-Варак приближаваше, стиснал устни, ноздрите му бяха наострени, главата му се полюшваше, очите му бяха приковани в Мадж. Когато заговори, в пискливия му глас се усещаше известно достойнство.

— Жените в леговището на лъва, тези от харема де… никоя от тях не знае какви тежки отговорности лежат върху плещите ми. Искаш ли да тй подаря камила, госпожо?

Мадж поклати отрицателно глава също с достойнство. Азаз-Варак не сваляше очи от нея.

— Две камили?… Тогава самолета?

— В траур съм — рече Мадж твърдо, но с уважение. — Заможният ми шейх се спомина, точно след като Луната изпълни последната си четвъртина. Знаеш какво повелява Коранът, нали?

Очите на Азаз-Варак под тежките клепачи се изпълниха с разочарование. Примлясна един-два пъти с изкривените си устни, преди да отговори:

— Ах, това неприятно бреме на религията ни. Остават ти още две четвъртини от Луната, за да оцелееш. Дано шейхът ти остане при Аллах. Когато изтече срокът на траура ти, може би ще посетиш палатите ми, а?

— Ще видим. А сега придружителят ми е гладен. По волята на Аллах той ме закриля. Но няма да може да го прави, ако припадне.

Азаз-Варак огледа Сам, сякаш на пясъка лежеше жертвено животно за курбан:

— Тогава значи изпълнява две задачи. За едната заслужава награда, за другата — презрение. Ставай, куче въшливо, да видиш шатрата на орела.

— Там ще хапнем, така ли? — Девъро се опита да пусне най-благодарната си усмивка, докато се изправяше.

— Ще споделиш трапезата ми като си свършим работата. Моли се на Аллах да свършим, преди северните снегове да са дошли в пустинята. Донесе ли гадното споразумение?

Девъро кимна утвърдително.

— А ти донесе ли телешко варено?

— Млък! — изкрещя Питър Лори.

— Госпожо — обърна се Азаз-Варак към Мадж, — моите слуги ще изпълнят всяко ваше желание. Палатите ми са прекрасни, ще ви харесат.

— Изкушавате ме. Да видим къде ще съм след около месец, а? — тя намигна на Азаз-Варак. Той облиза няколко пъти кривите си устни, после щракна с пръсти и пое към орловата си палатка.

Минутите течаха, прерастваха в четвърт час, в половин час, в час и накрая минаха два часа. Девъро искрено вярваше, че това е краят. Една обещаваща адвокатска кариера вървеше към крах чрез глад в забравена от Бога пустиня на около седемдесет мили южно от някакво място със смешното име Тизи Узу в Северна Африка.

Още по-смешен изглеждаше краят в присъствието на Азаз-Варак, който размишляваше надълго и нашироко върху всяка дума от споразумението за ограничено партньорство на компания „Шепърд“, а десетина араби надничаха през рамото му и спореха шумно помежду си. Всяка страница се обсъждаше така, сякаш бе единствената; всяка по-завъртяна и ненужна юридическа формулировка се разнищваше до дупка за значение, каквото никой не би открил и каквото всъщност нямаше. Сам виждаше съвсем ясно парадокса: трудно разбираемият за обикновените хора юридически жаргон, с който всеки адвокат си изкарваше прехраната, сега с всяка измината минута го отдалечаваше от собственото му оцеляване.

През болния му мозък премина една налудничава мисъл: ако всички юридически документи бяха писани така, че да стават разбираеми по време на ядене и всички блюда се отменяха до постигането на устно съгласие, ефективността на правосъдието щеше да е къде-къде по-висока. А повечето от адвокатите, които познаваше, щяха да останат без работа.

Непрекъснато някой от министрите на Азаз-Варак грабваше страница от споразумението и на перфектен английски го питаше какво означава този или онзи абзац. Дежурният отговор на Девъро бе, че това е стандартна клауза, която макар и задължителна, няма кой знае какво значение.

Щом не е важна, защо стилът е така объркващ? Само важните клаузи се вписват с неясни фрази; иначе защо ще се прикриват зад сложни изрази.

И още — добрите неща се изразяват ясно, а неприятните обикновено се прикриват зад мъгляви думи. Стандартна клауза не означава ли неизгодна клауза?

И така до безкрайност. Докато в един момент Сам не издържа и закрещя.

Нищо друго, само крещеше.

Азаз-Варак и министрите му го погледнаха. Кимнаха едновременно, сякаш искаха да кажат: „Разбрахме те добре“. И пак се запрепираха на скапания си арабски език.

В този момент тъмна мъгла замрежи погледа му и последното, което си спомняше, бяха думите на шейха на шейховете, изречени с пискливия му глас:

— Сребърните снегове достигнаха пустинята. Тези гадни документи са като следи от камила в пясъчна буря, те нямат никакъв смисъл. Никакво значение, което би могло да предизвика гнева на Аллах или на международните власти. Като благосклонен и всезнаещ човек, ги подписах. Не че съм съгласен с ужасяващите твърдения, които трябваше да изслушам, а защото искам само да помогна за обединяването на света в любовта, куче омразно такова.

Азаз-Варак се надигна от купчината възглавници под задника му. Няколко превити на две министри го съпроводиха до една разделителна завеса в шатрата, зад която шейхът се скри.

Питър Лори се приближи до Сам с договора в ръка. Подаде му го и прошепна:

— Пъхай го в джоба. Да не го види пак окото на сокола, че тогава — не знам…

— Соколът става ли за ядене?

Притеснено, арабчето се втренчи в него:

— Очите ти плуват в орбитите си, Абдул Девъро — рече той. — Вярвай на Корана, книга четвърта, параграф първи.

— Какво по дяволите означава това? — промълви със сетни сили Сам.

— Свети празници бяха дадени и на невярващите и те вече не бяха неверници.