Пътят към Гандолфо

извиващия по стръмния хълм път, когато Девъро се усети, че отиват към летището „Дар ел Бейда“.

— Със самолет ли ще пътуваме? — попита той угрижено.

— Разбира се, скъпи — отговори Мадж. — Тизи Узу е на около двеста мили на изток. Твърде дълго се пътува с кола. Не забравяй, че вече съм била там.

Девъро я погледна. Помълча малко и прошепна:

— Да, помня. Но не мога да разбера защо си тук. Знаеш ли в какво се намесваш? Осъзнаваш ли какво правиш?

— Опитвам се да ти помогна.

— Като Роуз Мери Уудс.

Отвътре хеликоптерът бе малко по-тесен от главната чакалня на гара „Пенсилвания“. Навсякъде бяха разпръснати възглавници, а до всяко място за сядане имаше сложна система от водна помпичка и маркуч, окачен на стената, с нещо като газова горелка отдолу. В дъното отворен коридор водеше към задната част.

Три минути след излитането донесоха на Сам първото хранително вещество от Бог знае колко часа. Купичка с горчива черна течност, чийто мирис едва-едва напомняше на кафе. Миришеше повече на развалена сардина.

Изпи я на един дъх, сбърчи вежди и погледна към дребния арабин, увит в чаршафи, който му я наля. Дребосъкът завъртя няколко колелца на водната помпичка на стената и запали с клечка кибрит горелката отдолу. Откачи гумения маркуч от стената и подаде края му на Сам.

Девъро го взе и се — зачуди какво да го прави. Със сигурност нямаше да му помогне, но поне щеше да сложи нещо в устата си. Нищо вече не можеше да надмине агонията в стомаха му. Пъхна мундщука между зъбите си и всмукна смело.

Не глътна пушек, а по-скоро някаква пара. Едновременно сладка и лютива. И доста приятна. Всъщност прекрасна. И съвсем разсейваща.

Сам дръпна по-силно от мундщука; после пак и пак. Погледна към Мадж, която седеше срещу него върху купчина възглавници.

— Я си хвърли дрешките, мила — чу се да казва. — Ще бъдеш ли така добра?

— Как не, ей сега, чакай ти — отвърна му тя с предизвикателен шепот.

Шептеше ли наистина? Гласът й сякаш достигаше до ушите му някъде отдалеч на приливи и отливи.

— Първо блузката, ако обичаш — пак не бе сигурен, че той самият казва това, което чуваше. — После и поличката, ама си позавърти малко дупето, де. Голям кеф ще е.

— Ти по-добре го извади.

— А, станал ли е вече? — усещаше съвсем ясно парфюма й. Болката в стомаха я нямаше. Вместо нея тялото му се изпълваше с някаква несломима сила, която пулсираше отвътре. Чувстваше се способен на чутовни подвизи; беше се превърнал в — как му викаха арабите? — господар на пустинните ветрове. Повелител на светкавиците и гръмовержец. Събрал в себе си смелостта на всички лъвове от Юдея.

— Това, дето го пушиш, не е „Лъки страйк“, а хашиш.

— Кой?… — думите й достигнаха някакъв отдалечен сектор от мозъка му, който по някаква случайност все още работеше. А бе какви ги вършеше той, мама му стара! Изплю веднага мундщука и се опита да спре люлеенето на хеликоптера; явно машината се люлееше, иначе защо всичко ще му се върти пред очите. Тигърът от Юдея започна да се смалява. Докато не заприлича на пършиво коте.

Тогава чу гласа на Питър Лори, който се връщаше от пилотската кабина:

— Насочваме се на юг-югоизток от Тизи Узу.

— Защо? — попита Мадж, явно разтревожена. — Каза Тизи Узу, нали? Защо отиваме другаде? Внимавай, еднодневка такава, имам приятели на Рю Юсуф! Алжирското правителство още не е забравило услугите, които му е правил покойният ми съпруг!

— Хиляди извинения, мила госпожо, но моето правителство е Азаз-Варак. Моят шейх е шейх на всички шейхове, повелител на всички ханове, с око на сокол и смелост…

— Когато ме повииикаааш, повикааааш, повикааааш! — Сам изведнъж подхвана някаква песен. Поне гласът напомняше неговия. И наистина пееше.

— Млъкни, бе! — изкрещя Мадж.

— Сам-самиииичък в тази нощ, която е само за…

— Престани с тия глупости!

— Песента ми се стори подходяща.

— Къде отиваме? — обърна се тя към арабина, който гледаше Сам така, сякаш американецът трябваше да се наблюдава много отблизо.

— На седемдесет мили югоизточно от Тизи Узу има една пустинна местност, през която минават само бедуини. Много е закътана и става идеално за тайни срещи. Там е издигната шатра за шейха на всички шейхове и господар на всички ханове. Азаз-Варак, великолепният, ще долети от пресвещеното си царство, за да се срещне с онова пършиво куче на име Девъро-о.

— Когато теб зовааа… Девъроо… само теееб…

— Затваряй си устата!

ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА

Навсякъде из стаята в хотел „Уотъргейт“ бяха разхвърляни карти — върху леглото, по масичката за кафе, по пода, една беше подпряна на огледалото пред бюрото, друга покриваше диванчето. Всякакви карти — на бензиностанциите по пътищата, на железопътните линии, топографски карти, геоложки и растителни картографски анализи, дори снимки на местности от въздуха от височини петстотин, хиляда и петстотин, пет хиляди и двайсет хиляди фута.

Към тях имаше и триста шейсет и три наземни снимки на проучвания терен.

Всичко трябваше да се изпипа, за да няма неочаквани изненади.

Преди пет минути бе оформил окончателното си решение. Посредникът за придобиване на недвижими имоти от свръхсекретната международна фирма „Ле Шато Сюис де Гран Сиекл“ щеше да пристигне много скоро. Естествено, основният закон в работата на „Ле Шато Сюис“ бе запазването на пълна тайна по сделките.

Мак си бе избрал едно отдалечено имение в кантона Вале, на юг от Зермат, в полята край Шамполюк. Земите около него попадаха в картографската сянка на Матерхорн и на практика бяха недостъпни.

Най-важни за избора му бяха два фактора. Първо, теренът трябваше да съвпада максимално с този в „Нулевата зона“, както Хоукинс бе кръстил мястото на операцията. Всяка извивка или завой на пътя, всеки склон или баир, които можеха да са от значение за влизането и изтеглянето от „Нулевата зона“, трябваше да съвпадат колкото е възможно повече. Маневрите се обезсмисляха, ако тренировъчната площадка не отговаряше на бойното поле.

Вторият фактор бе непристъпността. Базовият лагер, както Мак бе кръстил взетата под наем собственост, трябваше да е скътан надалеч от основните пътища и да не се вижда добре от въздуха. Районът трябваше да може да скрие голямо количество бойна техника за секунди и да осигури условия за тренировка на поне дузина бойци за най-малко осем седмици.

Въпросното имение отговаряше на тези изисквания. При това не бе далеч от Цюрих. Капиталите на компания „Шепърд“ щяха да бъдат прехвърлени в Цюрих. Девъро щеше да се погрижи за тази финансова операция. Както и за условията в договора за наемане на имението.

На вратата тихичко се почука. Макензи се запромъква внимателно през картите и снимките по пода. Долепи устни до вратата и с приглушен глас попита:

— Мосю Д’Артанян?

В „Шато Сюис“ задължително използваха псевдоними.

— Oui, mon general!30 — отговориха му тихичко от коридора.

Хоукинс отвори и в стаята влезе пълничък мъж на средна възраст с абсолютно безличен вид. Дори добре подстриганите му мустачки бяха безлични. „Този трудно ще го забележиш в тълпата“, — помисли си