Пътят към Гандолфо

прекрасно! Господи, петстотин голи пигмеи! Ти ли го измисли или Мак?

— Много си подозрителен — Мадж се усмихна нежно и разбиращо и вдигна кърпата от челото му. — Това не е хубаво. Чакай, ей сега ще ти намокря пак кърпата със студена вода. До петнайсет-двайсет минути трябва да ти донесат закуската — Тя стана от леглото и замислено се втренчи навън през прозореца. Оранжевите лъчи на настъпващия ден проникваха през стъклото в стаята. — Слънцето вече се показа.

Девъро не откъсваше от нея очи; утринната светлина обливаше красивото й тяло, придаваше допълнителен блясък на кестенявата коса и озаряваше лицето й. То не бе младо лице, но в него имаше нещо по-хубаво от младостта. Една откритост, която приемаше спокойно годините и дори им се присмиваше. Една прямота, която на Сам му изглеждаше трогателна.

— Страхотна си — промълви той.

— И тебе си те бива — отвърна тя тихо. — Притежаваш, както се изразяваше един мой приятел, лице, което всеки би искал да познава. Очите ти не лъжат. Приятелят ми казваше: „Наблюдавай очите на хората, особено в тълпата, гледай дали слушат“. Всъщност Мак ми го каза. Преди доста време. Очи да слушат — сигурно звучи глупаво.

— Съвсем не е глупаво. — Очите наистина слушат. Имах един приятел, който ходеше по коктейли във Вашингтон и там повтарял една и съща дума — „хамбургер“ — през цялото време. Каквото и да го питат — „хамбургер“, и нищо друго. Кълнеше се, че в деветдесет процента от случаите хората около него отговаряли: „Ах, колко интересно. Ще проверя статистиките по този въпрос“ или „Да не забравите да го споменете пред заместник-министъра“. Той знаел винаги кой ще отговори така, защото очите на тези хора постоянно шарели насам-натам; пък и приятелят ми не беше някоя голяма клечка.

Мадж се разсмя непринудено. Погледите им се срещнаха и тя се усмихна:

— На мен пък ми се струва, че е бил важна личност.

— Освен всичко друго, си и добра.

— Опитвам се да бъда — тя пак загледа през прозореца. — Макензи казваше още, че твърде много хора действат, водени от съвсем естественото желание да са загрижени за околните. Като че ли загрижеността е проява на слабост. Викаше ми: „Майка му стара, Маджи, аз наистина съм загрижен, но само някой да посмее да ми каже, че съм слаб!“ И никой не посмя.

— Мисля, че да проявяваш загриженост е още един начин да бъдеш добър — добави Девъро, дълбоко замислен върху това, което каза.

— При това най-добрият начин — подкрепи го Мадж и отнесе кърпата в банята. — Ей сега се връщам.

Тя затвори вратата зад себе си. Сам си повтори на ум: „Твърде много хора действат, водени от съвсем естественото желание да са загрижени за околните“. Пустият му Макензи се оказваше много по-сложна личност, но на Девъро не му бе сега до психологически анализи. Поне не преди да е дошла закуската.

Вратата на банята се отвори и в рамката й застана Мадж, усмихната предизвикателно и палаво, напълно убедена в ефекта от вида, в който се появи. Беше без пола и риза. Гърдите й опъваха да краен предел дантеления сутиен с цвят на слонова кост. Плитките бикини подчертаваха заобления й ханш и се впиваха в меката бяла плът между бедрата й.

Тя заобиколи леглото и приседна грациозно отстрани, като хвана неподвижната му ръка. Наведе се напред, огромните й цици го притиснаха и наелектризираха цялото му тяло така, че започна да диша учестено. Целуна го по устните. Отдръпна се и разкопча колана му. С бързи, обиграни движения го освободи от панталона.

— Е, майоре, време е това, за което си мислехте, да се…

И гадният алжирски телефон иззвъня.

Всичко отново се завъртя пред очите му. Внезапен порив на истерия прогони здравия разум. Отлетяха по дяволите и сладките мисли, и сутиена, и меката плът. Вместо тях ушите му доловиха арабски писъци и команди, които заплашваха с невероятно насилие, в случай че не им се подчини.

— Ако спреш за миг да крещиш за прасета и кучета, може би ще успея да разбера какво искаш да ми кажеш — отговори Сам, като държеше слушалката колкото може по-далеч от ухото си. — Казах само, че точно сега не мога да сляза долу.

— Аз съм пратеник на шейх Азаз-Варак!

— Това пък що за чудо е?

— Куче!

— Айде бе? Домашно куче ли?

— Млъквай! Азаз-Варак е повелителят на всички ханове! Господар на пустинните ветрове, с око на сокол, с дързостта на всички лъвове от Юдея, цар на гръмотевиците!

— Тогава аз за какво съм му? — колебливо попита Сам и с нежелание си припомни, че името вече го е чувал от Хоукинс. Четвъртият съдружник. С последните десет милиона. Майка му стара! Мисълта за толкова пари вече не го впечатляваше повече отколкото десет кутии с дъвки.

— Трай, куче! Че ще ти отрежа ушите и ще ти ги натикам в оная работа.

— А-а-а, не така! Или ще говориш прилично, или затварям, тук до мен има дама.

— Моля ви, господин Девърооо — рече арабинът с доста по-спокоен и малко протяжен глас. — В името на Аллах, не се опъвайте. Ако не тръгнете с мен, моите уши ще бъдат натикани в оная ми работа. Трябва незабавно да тръгнем за Тизи Узу.

— Тизи… кой?

— Узу, господин Девърооо.

— Узу ли? Това пък къде е?

Изведнъж се случи нещо неочаквано. Без предупреждение Мадж грабна от Сам слушалката.

— Я ми го дай тоя! — изрепчи се тя. — Зная къде е Тизи Узу; със съпруга ми веднъж бях там. Ужасно място!… Слушай, който и да си, надявам се, че имаш основателна причина да каниш приятеля ми в Тизи Узу. В тая забутана дупка няма ни ресторант, ни хотел, за тоалетна да не говорим.

Тя не сваляше слушалката от ухото си и внимателно слушаше какво казва арабинът, като отвреме- навреме кимаше с глава. Воят от другата страна на линията достигаше и до ушите на Сам.

— Остави, Мадж, ще се оправя сам…

— Чакай, този мухльо дори не е алжирец… Да… Да… Добре. Тогава ще слезем двамата заедно!… Щеш, не щеш — това е положението, пустинен плъх такъв… Това, са си твои уши, сладурче… А, и още нещо. Щом пристигнем, искам да видя заредена маса с ядене за моя приятел. Разбра ли ме добре? И никакви бисквити от камилски лайна, ясно ли е? А така. Слизаме след пет минути.

Тя затвори телефона и се усмихна на Девъро, който лежеше съвсем разсъблечен и пребледнял.

— Много мило от твоя страна, но нямаше нужда…

— Не ставай глупав. Не ги знаеш тия какви са. Аз ги познавам много добре. Трябва да си твърд с тях. Съвсем безобидни са. Нищо, че размахват ножове. Освен това не бих могла да се отделя от теб дори за миг. След като зная какво бяхме решили да правим. А и състоянието ти… — тя се наведе и отново го целуна. — Така съм загрижена за теб.

* * *

Девъро допускаше, че от изтощението и глада може да има халюцинации, но двамата араби в дълги бели роби във фоайето на хотела наистина имаха зловещ вид.

Питър Лори и Борис Карлоф29. Доста по-млади от оригиналите на най-новите им снимки, които Сам бе виждал, но иначе си бяха лика-прилика.

Следващите двайсет минути му бяха като сън. Все пак, трябваше да запази способността си да разсъждава. Азаз-Варак — който и да бе той и където и да се намираше — бе последният от инвеститорите. Време бе да се замисли за своята контрастратегия.

Питър Лори седеше на предната седалка до Борис, който караше. Колата препускаше по утринните улици на Алжир и задницата й занасяше опасно на всеки завой. Бяха изминали почти половината от