Пътят към Гандолфо

на Ла Скала Минусколо, в петия състав на световноизвестната опера. Това бе едновременно и тренировъчна зала и музикално гробище, като даваше на неопитните възможност да разгърнат вокалните си качества на воля, а на поостарелите певци осигуряваше прехрана и занимание до деня, в който Великият Композитор ги призове на небето.

Режисьор-постановчикът препречете бележката за Гуидо. В залата тази вечер седеше журналистката синьора Грийнбърг, която искаше да поговори с Фрескобалди. Препоръчана бе не от кой да е, а от Информационната служба на въоръжените сили на Съединените щати. И режисьор-постановчикът знаеше защо синьора Грийнбърг споменаваше за тази препоръка. След като комунистите публикуваха онази ужасна статия, Гуидо неизменно отказваше да се среща с журналисти. Дори си пусна огромни мустаци и брада, за да прикрие приликата си със Светия отец.

Комунистите постъпиха глупаво. По навик „Ло Пополо“ влизаше непрекъснато в конфликт с Ватикана, но много скоро разбраха това, което всички знаеха: папа Франческо не можеше да бъде оплют. Не заради друго, ами защото беше прекалено добър човек.

Гуидо Фрескобалди също бе добър човек, мислеше си режисъор-постановчикът. Много нощи бяха прекарали с него на бутилка вино, само двамата, той — подсказвач на реплики на средна възраст, и застаряващият актьор, отдал целия си живот на музиката.

Та действителната история на Гуидо Фрескобалди бе истинска драма! Достойна за перото на самия Пучини!

Първо, той живееше единствено за любимата си опера; всичко останало беше без значение, необходимо само за поддържане на живота в тялото, обладано от духа на музиката. На времето бе женен. Но след шест години брачен живот жена му го напусна и отведе шестте им деца обратно в селския дом на баща си край Падуа, въпреки че материалното положение на Фрескобалди, което по традиция означаваше материалното положение на семейството му, не бе от най-окаяните. А ако приходите му сега не бяха достатъчни дори за него, това не се дължеше на обстоятелствата, а на избора му. Семейство Фрескобалди всъщност бе доста заможно; братовчедите им Бомбалини имаха достатъчно средства, за да позволят на сина си Джовани да стане църковен служител, а Бог знае, че за това са нужни пари.

Но Гуидо обърна гръб и на църквата, и на търговията, и на земеделието. Интересуваше го единствено музиката, неговата любима опера. Придума родителите си да го изпратят в музикалната академия в Рим, където много скоро се разбра, че страстта на Гуидо по операта е далеч по-силна от таланта му.

Фрескобалди имаше гореща кръв и страстна душа, като всеки потомък на латинците, но и доста неверен музикален слух. А татко Фрескобалди започваше да губи търпение, като гледаше с какви хора общува Гуидо — дрехите им издаваха, че са non sono stabile27, обличаха се смешно.

И така, когато стана на двайсет и две, старият Фрескобалди му каза да се върне на село. Беше учил в Рим цели осем години, а забележителен напредък нямаше. Не можеше да си намери и работа (поне не такава, свързана с музиката) и нищо не обещаваше синът да преуспее на това поприще в бъдеще.

На Гуидо много-много не му пукаше от това. Нищо извън музиката не можеше да го развълнува. Баща му не можеше да го разбере. Той отказа да плаща за престоя му в Рим и Гуидо се върна на село.

Старият Фрескобалди му каза да се ожени за прекрасната си братовчедка Роза Бомбалини, която срещаше известни трудности с намирането на съпруг. Обеща му, ако го стори, да му купи фонограф за сватбен подарък. Тогава ще може да си слуша каквато иска музика. Обеща му още, ако не се ожени за Роза, да му съдере задника от бой.

И така, цели шест години, през които братовчед му (и вече шурей) отец Джовани Бомбалини учеше във Ватикана и обикаляше света, Гуидо Фрескобалди насила бе принуден да живее със сто и петдесеткилограмовата фурия на име Роза.

В деня на седемгодишнината от сватбата той се отказа. Събуди се с крясъци, изпочупи прозорците и мебелите, разби няколко чинии в стените и заяви на Роза, че тя и шестте й деца са най-отвратителните същества, които е виждал.

Basta!

Повече не можеше да издържа!

Роза си взе децата и избяга при родителите си, а Гуидо отиде в града в магазина за спагети на баща си, грабна една купа с доматен сос, нахлупи я на главата на стария Фрескобалди и напусна Падуа завинаги. Отиде в Милано. Щом светът не му позволяваше да стане велик тенор, можеше поне да бъде близо до големите певци, до голямата музика.

Готов бе да чисти тоалетните, да мете сцените, да шие костюми и да пренася копия и пики. Каквото и да е.

Ще посвети живота си на Ла Скала!

И така минаха четиридесет години от живота на Фрескобалди. Бавно, но с радост се издигна от тоалетните до метлата, от шивач до статист. Докато накрая му дадоха първата реплика на сцената („Не се иска да пееш, Гуидо! Просто изговори думите.“) и искреният ентусиазъм, с който изпълни ролята си, веднага го направи любимец на по-непретенциозните почитатели на операта. В Ла Скала Минусколо. Където билетите бяха по-евтини.

Със своята всеотдайност Фрескобалди бързо спечели симпатиите на колегите от трупата. Не пропускаше репетиция, готов винаги да помогне, да подсказва репликите, да замени някого, който отсъства, а знанията му бяха неизчерпаеми.

През всичките тези години един-единствен път Гуидо създаде неприятности, и то не по своя вина. Става дума, разбира се, за опита на вестник „Ло Пополо“ да се заяде с братовчед му, папата. За щастие, репортерът-комунист не знаеше нищо за брака му със сестрата на Светия отец. Но това трудно можеше да излезе на бял свят, тъй като Роза Бомбалини бе починала от преяждане още преди три десетилетия.

Щом свърши действието, режисьор-постановчикът хукна към гримьорната на Фрескобалди. Но беше закъснял. Дамата, която разговаряше с Гуидо, без съмнение бе синьора Грийнбърг. Изглеждаше съвсем по американски и Бог я бе надарил с великолепни форми. Говореше италиански с малко странен акцент.

Удължаваше думите като в прозявка, но съвсем нямаше вид на заспала.

— Вижте, сеньор Фрескобалди, целта е да опровергаем гадостите, които писаха онези комунисти.

— О, да, направете го, моля ви! — извика Гуидо. — Такива отвратителни неща изписаха за братовчед ми. А няма по-изтънчен човек на света от него, от папата. Плаче ми се, като си спомня какви главоболия му създадох!

— Сигурна съм, че не ви се сърди. За вас говори само хубави неща.

— Да, да, разбира се — отвърна Фрескобалди с насълзени очи. — Като деца играехме заедно из нивите, докато родителите ни си гостуваха едни на други. Джовани… простете, папа Франческо… бе най-добрият от всички братя и братовчеди. Дори като момче бе добър човек. Какви ги плещя? Не знам, разбирате ли ме?

— Той ще се радва да ви види отново — рече синьората. — Не сме уточнили още точната дата, но той се надява да се срещнете, за да ви снимаме заедно.

Гуидо Фрескобалди не можа да се сдържи. Без да загуби и грам достойнство, заплака тихичко, не издаде нито звук, не направи никакъв жест.

— Такъв мил човек. Знаете ли, когато отпечатаха онази гадна статия, той ми изпрати бележка. Саморъчно я написал. Гуидо, братовчеде скъпи и приятелю, вика ми, защо се криеш толкова години от мен? Когато имаш път към Рим, обади ми се, моля те. Може малко да се поборим. Направил съм място в градината. Благославям те во веки веков, Джовани — Фрескобалди попи сълзите в очите си с крайчеца на памуче от пудриерата. — Нито намек, че е разгневен или обиден. Но естествено, че никога не бих посмял да обезпокоя такъв велик човек. Че кой съм аз?

— Той е знаел, че вината не е ваша. Разбирате, че вашият братовчед предпочита да не се разчуе, че подготвяме контрапубликация срещу комунистическата статия. Знаете какво е сега международното положение…

— Нито дума! — прекъсна я Гуидо. — Гроб съм и ще чакам само да ми се обадите кога да дойда в Рим. Ако се наложи — в случай, че имам представление — ще оставя дубльора си