Пътят към Гандолфо

да играе вместо мен, но ще дойда. Публиката може да започне да хвърля домати, но за Франческо съм готов на всичко!

— Това ще го трогне.

— Знаете ли — Фрескобалди се наведе напред в креслото и снижи глас, — че лицето под тази брада и мустаци е съвсем същото като на преподобния ми братовчед?

— Настина ли толкова си приличате?

— Още от деца.

— И през ум не ми е минавало. Но сега, като го казахте, наистина започвам да намирам някаква прилика.

Режисьор-постановчикът затвори тихо вратата. Беше леко открехната; не го видяха, а и нямаше смисъл да ги безпокои. Гуидо щеше да се притесни, защото гримьорната му не бе голяма. Значи така — Фрескобалди ще се срещне с братовчед си, папата. Buonissimo!28 Навярно щеше да убеди Светия отец да отпусне малко средства за Ла Скала Минусколо. Имаха нужда от пари.

Представлението беше ужасно.

* * *

— Айиии! Ал Фатах! Айиии! Арафат!

С викове палестинските революционери изскочиха през вратата на самолета и се спуснаха по стълбите към бетонната писта на летище „Дар ел Бейда“. Известно време долу се прегръщаха и целуваха, после изчезнаха в нощта с размахани ятагани. В радостната суматоха един от тях без да иска си клъцна пръста, но това не опечали никого. Под водачеството на Мишето око групата хукна към оградата на летището.

Никой не се опита да ги спре. Напротив — от контролната кула обърнаха прожекторите към тях, за да им осветяват пътя, докато прескачат оградата. За властите беше ясно, че е по-добре да оставят тия идиоти да си отидат през нея. Ако минеха през сградата, само щяха да навредят на имиджа им. Колкото по-бързо се разкарат, толкова по-добре. Само пречеха на туризма.

Щом и последният палестинец се измъкна от самолета, Сам се навря в бюфета. Но уви. Дори в моменти на криза „Еър Франс“ запазваше самообладание… и финансова прозорливост. Блестящите метални кутии бяха приготвени за пътниците на обратния полет.

— Но аз съм си платил, за да ме нахраните, ваш’та мама! — изкрещя Сам.

— Съжалявам — отвърна стюардесата с безизразна усмивка. — Забранено е сервирането на храна след приземяване. Пише го в разпоредбите.

— Но, за Бога, нали ни отвлякоха!

— На билета ви е записано „Алжир“. Ето, в Алжир сме. На земята. След приземяване. Не се разрешава храна.

— Това е нечовешко!

— Това е „Еър Франс“, мосю.

Девъро премина алжирския митнически контрол като залиташе от глад. В ръката си държеше четири петдоларови банкноти, разперени като карти за игра. На всяко от четирите гишета проверяващият се усмихваше, прибираше по една банкнота и го пропускаше веднага. Никой не погледна багажа му. Сам грабна куфара си от гумената транспортна лента и хукна да търси ресторант на летището.

Всичко беше затворено. Имаше религиозен празник.

Пътуването с такси от летището до хотел „Алети“ на Рю дьо Ленур ел Хетаби с нищо не успокои нито нервите му, нито агонизиращия му празен стомах. Колата беше допотопна, шофьорът — по-допотопен и от нея, а пътят към града минаваше по стръмен склон и изобилстваше от остри завои.

— Ужасно съжаляваме, мосю Девъро — рече му мургавият служител на рецепцията на идеален английски. — Цял Алжир пости до изгрева на слънцето. Такава е повелята на Мохамед.

Сам се отпусна на мраморния тезгях и едва-едва прошепна:

— Вижте, уважавам правото на всеки да практикува вярата си както иска, но не съм ял от много време, а и имам малко пари…

— Мосю! — прекъсна го служителят и ококори очи, изпъвайки се в цял ръст, който не надхвърляше метър и петдесет. — Повелята на Мохамед! Не предизвиквайте Аллах!

— Боже мили! Да вярвам ли на очите си!? — гласът долетя от другия край на салона. Светлините на високия таван бяха слаби. Фигурата чезнеше в полумрака. Единственото, в което Сам не се съмняваше, бе, че гласът е гърлен и на жена. И то на расова жена. Май и друг път го бе чувал, но не бе много сигурен. Как можеше да е сигурен в нещо в този момент, на това невероятно място, в Алжир, по време на някакъв идиотски религиозен празник и в последните стадии на гладната смърт. Нищо не можеше да е сигурно.

И тогава фигурата излезе от полумрака, предхождана от две огромни цици, които цепеха въздуха с величествеността на ледоразбивачи.

Едри и кръгли. Ама разбира се; защо изобщо си правеше труда да изглежда изненадан? Десет милиона… трийсет милиона, четиридесет милиона долара вече бяха играчка за него. Защо да се стряска от госпожа Макензи Хоукинс номер две?

* * *

Тя притисна студената, влажна кърпа до челото му; Сам лежеше изпружен на леглото. Шест часа преди това тя свали обувките и чорапите му, съблече му ризата и му каза да легне по гръб и да престане да трепери. Всъщност му заповяда да престане да трепери. И да плещи несвързани дивотии за разни нацисти и кокоши курешки и за побъркани араби, които искали да взривяват самолети, защото ги возели точно за където трябва. Дрън-дрън ярина!

Но това беше преди шест часа. През цялото време се опитваше да го разсее, да не мисли за храна, за Макензи Хоукинс, за някакъв шейх на име Азаз-Варак и — о, Господи — за отвличането на папата!

И успя да свие размерите на цялата тази лудост до много по-сбитите пропорции на ужасяващ кошмар.

Казваше се Мадж; това помнеше добре. Седеше на кожената възглавница до него в хола на Реджайна Грийнбърг; и всеки път когато искаше да подчертае нещо, протягаше ръка да го докосне. Това се бе запечатало в съзнанието му, защото щом се наведеше към него, едрите и кръгли гърди понечваха да изскочат от басмяната й блузка, точно както сега заплашително напираха изпод копринената риза.

— Още съвсем, съвсем мъничко — рече му тя с дълбокия си, малко задъхан глас. — Момчето от рецепцията обеща, че първият поднос, който ще излезе от кухнята, е за теб. Само се отпусни.

— Разкажи ми пак.

— Какво съм поръчала за ядене ли?

— Не. За това как се озова тук. Ще отклони мислите ми от глада.

— А, не. Пак ще почнеш да ми дрънкаш разни врели-некипели. Ясно е, че просто не искаш да ми повярваш.

— Може нещо да не съм доразбрал…

— Ставаш досаден — промърмори Мадж и се наведе застрашително над него да оправи кърпата. — Добре. Накратко и по същество. Покойният ми съпруг бе един от най-известните вносители на африканско изкуство по Западното крайбрежие. Галерията му бе най-голямата в Калифорния. Когато почина, остави сто хиляди долара, вложени в статуетки на Мусо Гросаи. Какво по дяволите да правя с петстотин статуетки на голи пигмеи? Кажи де, какво? И ти щеше да постъпиш така. Искам да спра доставките и да си получа парите обратно. Разплащането за Мусо Гросаи става в Алжир… Ама че работа! Пак ли започваш?

Девъро не можеше да се сдържи. От смях по бузите му рукнаха сълзи.

— Съжалявам. Просто това е къде-къде по-убедително от внезапна разходка до Лондон заради затрупан с работа съпруг. Да не говорим пък за готварски курс в Берлин. Това направо е