Пътят към Гандолфо

смъкваха надолу и все трябваше да ги придържа с една ръка. Сега обаче се усети, защото се хвана с две ръце за парапета и те паднаха около кокалчетата на краката му. Побърза да възстанови приличния си вид и с известно самодоволство си помисли, че любовните игри с Джини Грийнбърг предната вечер трябва да са били доста весели. Но сега не бе време за приятни спомени, имаше работа да върши. Часовникът му показваше единайсет, не можеше да повярва, че е спал толкова дълго — явно тия игрички са не само весели, но и изтощителни. Имаше на разположение само пет-шест часа, за да разкара всички от имението. Хората не бяха малко и сигурно щеше да им трябва време, за да съберат личните си вещи. Може би щеше да им е необходим транспорт, което беше малко по-сложно. Но едно трябваше да е сигурно: чупят ли се веднъж от Махенфелд, вече и да не помислят да се върнат. Независимо по какви причини. Трябваше да разберат, че Махенфелд е заплаха за всеки, който остане, така че най-добре е всички да се изпаряват.

Евакуация!

Дим да ги няма!

И какво тогава щеше да прави Макензи? Ами, ще си дъвче пурата, нищо друго не му остава!

Всичко беше само въпрос на подготовка и изпълнение.

Майка му стара! Подготовка и изпълнение! Започваше да мисли като Ястреба! И увереността му бе също като неговата! А така! Я, по-смело! Без шест-пет! Хващай съдбата за ташаците и…

Ама, че шибана история! Най-напред трябваше да се облече. Втурна се в стаята. Джини се размърда, измънка нещо насън и зарови лице още по-дълбоко под завивката. Сам изсули скъсаните гащи и на пръсти изтича до куфара си, който лежеше на едно кресло до облицованата с велур стена.

Куфарът беше празен.

Нищичко нямаше в него.

Огледа се за гардероб.

Имаше четири.

Празни. Ако не се смятаха роклите на Джини. Ха сега де!

Без да вдига шум, отиде до вратата и я отвори.

На отсрещния край на коридора седеше онзи тип с черната барета и със златния зъб отпред, котешките му очи този път изучаваха карантиите на Сам. С изненада, която вероятно бе разбираема. За разлика от усмивката.

— Къде са ми дрехите!? — шепнешком попита Девъро, като притвори зад себе си вратата.

— Отидоха за бране, майн хер — отвърна черната барета с акцент, придобит в швейцарски кантон, с който някога се е разпореждал Херман Гьоринг.

— Всичките ли?

— Безплатна услуга от Шато Махенфелд. Бяха мръсни.

— Какви са тия щуротии!? — Сам се опитваше да не повишава глас, за да не събуди Джини. — Никой не ме е питал…

— Спяхте непробудно, майн хер — прекъсна го черната барета с усмивка, която трябваше да покаже колко е вътре в нещата. — Бяхте съсипан.

— Хубаво, сега пък съм бесен! Искам си дрехите обратно. Веднага.

— Няма да стане.

— Защо?

— Бералнята има почивен ден.

— Какво? Защо тогава си ги занесъл там?

— Нали ви казах, майн хер. Бяха мръсни.

Сам се втренчи в котешките очи в дъното на коридора. Онзи ги бе присвил злобно, стиснатите му устни скриваха златния зъб. Сам се прибра в стаята и затвори вратата. Трябваше да измисли нещо. И то бързо. Както казваше Мак, най-напред да прецени вариантите. И да се измъкне.

Нямаше слава на побойник, но и не се страхуваше от тупаници. Имаше снажно телосложение и въпреки онова, което Лилиан му каза в Берлин, се чувстваше в добра форма. Въпреки всичко обаче черната барета в коридора можеше да му съдере задника от бой. А пък и не вървеше да избяга гол по стълбите.

Значи първият вариант отпада.

Оставаше прозорецът, по-точно — малкият балкон пред френския прозорец. Грабна гащите си от пода, намъкна ги и стисна здраво с ръка скъсания ластик. Промъкна се тихо на балкона. Стаята беше на третия етаж, но точно под нейния балкон имаше друг. С чаршафи или пердета, навързани на въже, щеше да успее, при това без големи рискове.

Значи вариант две беше приложим.

Влезе обратно в стаята и заоглежда пердетата. Както обичаше да казва майка му в Куинси, пролетни пердета. От тънка коприна, която не бе от най-здравите. Вариант две май отиваше на кино. Ами чаршафите? Тръгна към леглото, без да обръща внимание на прелестите на спящата Реджайна, която съвсем се бе отвила. Ако увие чаршафите с пердета, можеше да се получи издръжлива комбинация. Вариант две пак се появи на хоризонта.

Бойно облекло?

Е, това щеше да го озори. Нямаше под ръка нищо, освен рокли.

Така че, дори вариант две да успееше, трябваше да обмисли вариант три и четири. И като ги обмисли, го присви стомахът. Да тръгне из Махенфелд по долни гащи, които постоянно се смъкват, или да се намъкне в някоя от роклите на Джини с надеждата, че ципът ще издържи.

Едва ли някой щеше да погледне сериозно на мъж по скъсани долни гащи или в парижки тоалет, хукнал да вдига тревога. Може да се появят в допълнение варианти пет и шест: да го затворят или да го изнасилят.

Има си хас!

Трябваше да разсъждава трезво, да се вземе в ръце и да започне да мисли здраво. Бавно. Не можеше да допусне такава дребна подробност, като някакви си дрехи, да попречат на евакуацията. Какво щеше да направи Ястребът на негово място? Използваше един шибан термин, ама какъв беше?

А, да — сили за поддръжка! Точно така.

Сам пак се втурна на балкона. Онзи идиот с готварската шапка продължаваше да брои кашоните и консервите и да ги отмята в списъка. Май с това щеше да се занимава цяла седмица.

— Пссст! Пссст! — надвеси се Девъро над парапета и за малко да забрави да си придържа скъсаните гащи. — Ей, ти! — подвикна шепнешком.

Леко стреснат, мъжът извъртя нагоре глава, но щом го зърна, се усмихна приветливо.

— Bonjour, monsieur! Ca va?36 — отвърна той.

— Шшшт! — Сам изшътка с пръст пред устните си и му махна да се приближи.

Готвачът тръгна към балкона с листовете в ръка и дори по пътя си отбеляза още нещо.

— Oui, monsieur?37

— Държат ме затворен! — прошепна Девъро с тържествена тревога в очите и с доста авторитет в гласа. — Взеха ми дрехите. Трябват ми дрехи. А като сляза долу, искам да събереш в кухнята всички, които работят тук. Имам да ви казвам нещо много важно. Аз съм адвокат. Avocat.

Онзи само поклати глава:

— Je ne comprends pas, monsieur. Desirez vous le petit dejeuner?38

— Кой? Не, бе. Искам дрехи. Виждаш ли? Всичко, което имам, са тези шорти — Сам опъна напред гащите, така че да се покажат между перилата. — Трябват ми панталони, пан-та-ло- ни! Веднага. Моля те!

Онзи го загледа с подозрение. А може би дори с погнуса и омраза.

— Vos sous-vetements sont tres jolis39 — пак поклати той глава и си тръгна при кашоните и консервите.

— Чакай! Чакай малко, бе!