Пътят към Гандолфо

атинянинът забеляза колко е притеснен. Когато на перона не остана никой, освен един-двама железничари, той се приближи към Рудолф изотзад и го потупа по рамото. Показа веднага знака за разпознаване и с жест му каза да го последва.

След което атинянинът изтича до края на перона, скочи долу на релсите и хукна към товарния парк. Бързо взе голяма преднина на Рудолф и започна да си играе с него на „Фигаро — тук, Фигаро — там“ между вагоните.

Накрая неуморимият наемник забеляза, че Рудолф е на ръба на пълното отчаяние и прекрати гоненицата. Опита се да успокои шофьора, докато заедно вървяха към таксито.

* * *

Макензи Хоукинс наблюдаваше колата, която пъплеше по пътя към Махенфелд и сам се похвали за високия си професионализъм. Само седемдесет и два часа след първия телефонен разговор от стаята на хотел „Д’Акор“ всичките му бойци бяха налице в казармата.

Мамицата му на папата!

* * *

Опирайки се на неписаното правило, че подкупът може да те отведе далеч напред в банкерството, Сам си свърши много бързо работата в Цюрих, по-точно в „Щаатс банк“, където събра в една сметка целия капитал на компания „Шепърд“. Можеше дори да се върне в Зермат с ранния следобеден влак. Реджайна Грийнбърг пък се беше запиляла из магазините, затова й остави бележка в хотел „Д’Акор“: „На боулинг съм. Ще се прибера късно“.

Искаше във влака да е сам, за да може да помисли добре. Вариант седми придобиваше все по-ясни очертания с всеки изминал час. Най-вече заради книжата, които му тикна в ръцете изпотеният от напрежение банков попечител, станал значително по-богат след срещата си със Сам.

Документите бяха четиринайсет. Четири от тях удостоверяваха превеждането на парите от Женева, Каймановите острови, Берлин и Алжир, като се изключваха лихвите (ясно защо); в друг формуляр се описваха общите авоари на компания „Шепърд“, тайните кодове за достъп до тях и номера на банковата сметка; имаше и документ за банкова сметка на името на семейство Девъро (Сам не обясни нищо на чиновника, а и той подмина този въпрос, сякаш такава сметка не съществуваше); и осем отделни документа, предвиждащи осем различни попечители на сметките, отбелязани в тях.

Сумата в едната бе по-голяма, а парите бяха разпределени по равно в четири отделни депозита; явно бяха предназначени за четирима души. Девъро лесно се досети кои са те: бившите госпожи Хоукинс Едно, Две, Три и Четири.

Оставаха още седем депозита с еднакви суми.

Седем.

Бойците на Ястреба.

Макензи бе наел седем мъже да отвлекат папата. (Сам не можеше да допусне, че сред тях има жени; четирите му бивши съпруги бяха способни на всичко, за което се изискваха женски умения.) Тези седмината щяха да са неговите… как им викаше той?… а, да — подофицери. Макензи даде да се разбере, че ги очаква много скоро да пристигнат в Махенфелд.

— Какво имаш предвид, като казваш „подофицери“? — попита го тогава Девъро.

— Войската, синко, войската! — отговори му Ястребът с блеснали от възторг очи.

— Какво ще рече „много скоро“?

— В първа степен на бойна готовност сме. Това, момко, означава, че всички постове са попълнени, чакаме само хората да се появят.

— До няколко дни, така ли?

— Не се знае, може и по-рано. Всичко зависи от контрамерките на врага. Войниците ни ще трябва да прекосят вражеската територия, за да стигнат до базовия лагер.

— Гъза да си съдера, не мога да включа какви ги дрънкаш.

— И без това тия работи не те засягат. Твоята работа е да оправиш финансите в Цюрих. Преди първия инструктаж на бойната група искам подофицерите ми да разберат как командният център се е погрижил за техните интереси. Това ще им даде стимул, ще ги сплоти; това винаги е било грижа на началството.

Това бе другата причина Сам да размишлява все по-усилено върху Вариант седми._„Оправи финансите… преди първия инструктаж… командният център се е погрижил за техните интереси.“_

Това означаваше, че Ястребът е наел хората си, без да им каже какво точно ще се иска от тях. От военна гледна точка в това нямаше нищо необичайно, но като се имат предвид ресурсите на бъдещия враг, а именно — целия свят, няколко добре формулирани фрази, като: „Ама вие знаете ли, че този маниак иска да отвлече папата?“, или „Имате си работа с освидетелстван луд“, или „Тоя нещастник взе, че отнесе ташаците на един паметник в Китай“… и други от този род можеха много лесно да разколебаят наемниците и да ги накарат да търсят друго поле за изява.

Трябваше да се действа навреме. И да се уцели психологическия момент. Ако правилно бе разбрал, Хоукинс възнамеряваше да удари подофицерите си от две страни: с подробно, стратегически издържано описание на отвличането и достоверните документи от „Щаатс банк“ в Цюрих, които гарантираха на всеки от тях голямо състояние, независимо от изхода на операцията! Трудно можеше да се противодейства на тази тактика, но нали именно за това бе Вариант седми.

Сам щеше първи да се докопа до подофицерите. Ще извади тежката артилерия на съмнението и ще се опита да ги убеди колко откачен е Ястребът. За криминалните типове нямаше нищо по-страшно от това шефовете им да са неуравновесени. Неуравновесеността означава неспособност за правилно преценяване на обстоятелствата, независимо от това колко добре се прикрива. Липсата на правилна преценка можеше да доведе до десетарка, двайсетарка или доживотна присъда, а в този конкретен случай най-вероятно — въже и чувал на главата.

Дори в Европа престъпните елементи трябва да са чули за побъркания генерал, когото изгониха от Китай. Не беше чак толкова отдавна. И като свърши с всичко това, Сам щеше да извади силния си коз.

Силен ли? Най-силният беше този коз. Направо смазващ.

Защото така, както си пътуваше във влака, той щеше да прегледа документите от „Щаатс банк“ и щеше да запише номерата и кодовете на тайните банкови сметки.

Тези данни щеше да запише на седем отделни листчета и да ги предаде на всеки от наемниците.

Така те можеха да си оберат крушите от Шато Махенфелд, да отидат в Цюрих и… да си изтеглят парите.

Всеки подофицер можеше да спечели състояние! Без да е направил абсолютно нищо. Страхотно!

* * *

Джовани Бомбалини излезе в любимата си градина, за да остане насаме. Не искаше да вижда и да разговаря с никого. Беше ядосан на света, на своя си свят, а когато човек е ядосан, най-добре е да остане сам и да размисли.

Въздъхна. Ако трябваше да бъде искрен пред себе си, всъщност се сърдеше на Бога. Каква нелепост! Вдигна очи към следобедното небе и от устните му се отрони една-единствена дума:

— Защо?

Сведе глава и продължи по пътеката. Лилиите цъфтяха, поздравяваха живота.

Който той трябваше да напусне.

Току-що лекарите му представиха общото си заключение. Жизнените му сили намалявали много бързо. Не му оставали повече от шест-седем седмици.

Самата смърт не бе тежка. Добри боже, тя дори представляваше облекчение! Борба беше този живот. Но борба или не, той не укрепи силите, необходими за довършване на своята и на Ронкали работа. Трябваше му още време; трябваше му влиянието на високия пост, за да сближи противоборстващите групи. Как Бог не разбираше това?