Пътят към Гандолфо

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА

Всеки офицер получи обозначение с цвят на френски език. Не защото всички говореха френски, просто думите за цветове бяха по отчетливи на френски, отколкото на други езици.

Американския негър от Крит нарекоха, естествено, Ноар. Викингът от Стокхолм получи името Гри, французина от Бискай кръстиха Бльо, а сънародника му от Марсилия — Вер. Тъмнокожият от Бейрут възприе името Брюн, римлянинът — Оранж, а атинянинът се нарече Руж, заради червената кърпа, неизменно вързана на врата му. За да има ред и дисциплина, Ястребът настоя да използват обръщението „капитан“ пред новите си имена.

Това разграничение на властите и на самоличността се налагаше и от факта, че при нападението в „Нулевата зона“ всичките щяха да са маскирани с чорапи на главите. Косите трябваше да са ниско подстригани, никакви бради или мустаци, пудра или боя щеше да уеднакви цвета на лицата им до среднокавказки тен.

Мъжете приеха заповедта без излишни въпроси.

Защракаха ножици, забръмчаха електрически бръснач-ки — никой не искаше да се отличава от колегите си. Анонимността означаваше сигурност, всички го разбираха добре.

Ученията навлязоха в четвъртата седмица. Горският път, който обикаляше в кръг имението Махенфелд, беше преобразен така, че да прилича колкото може повече на „Нулевата зона“. Изкорениха се дървета, канари се преместиха, цели храсталаци бяха презасяти. Още едно място — виещ се, тесен път зад къщата, който се спускаше по стръмен склон и потъваше в гората — също бе прочистено и префасонирано.

При променянето на релефа на тези две площадки мъжете се ръководеха от увеличени снимки — 123 на брой, ако трябва да сме точни — изпратени от услужлива туристка в Рим на име Лилиан фон Шнабе. Госпожа Фон Шнабе обаче, изглежда, не държеше много на тези снимки. Всъщност тя изпрати филмите непроявени. Двама пратеници, които не се познаваха помежду си, ги донесоха и предадоха на сащисания Рудолф във Зермат. Бяха скрити в кашончета с дамски превръзки. Рудолф прибра странната пратка в багажника под инструментите — в края на краищата и той имаше някакво мъжко достойнство.

На третия ден от четвъртата седмица Ястребът реши да възпроизведе първото цялостно разиграване на операцията. Налагаше се обаче да спират и да започват отново, тъй като трябваше да изпълняват и предполагаемите действия на врага. Ръмжаха мотоциклети, хвърчаха лимузини, маскирани мъже скачаха от скали и залягаха в храстите. С хронометър в ръка Макензи засичаше времето за изпълнение на всяка фаза от нападението. Беше разработил общо осем фази — от началото до края на операцията. И в интерес на истината, офицерите му усвояваха действията много бързо. Те разбираха много добре, че пълният успех на замисъла зависеше от успешното изпълнение на всяка тяхна роля във всяка от осемте фази. Не можеше и дума да става за провал.

Именно заради това капитаните единодушно се възпротивиха срещу тактическото нововъведение на Ястреба да не се носят никакви оръжия. Един добре скрит нож винаги можеше да им свърши добра работа в подобни нападения и често можеше да е решаващ за изхода от тях. Но Макензи бе непоколебим — трябваше да е абсолютно сигурен, че косъм нямаше да падне от главата на папата, докато не се получи откупа. Всички пистолети, ножове, въженца за душене, летящи звездички, метални нокти и дори обикновени оловни боксове бяха разчистени. Забраняваше се и ръкопашен бой на равнище по-високо от обикновено джудо.

В крайна сметка те се съгласиха с всички ограничения.

— В Швеция има поговорка, която гласи: „За едно волво в гаража си струва цял живот да се возиш със скандинавските железници“. Ще се подчиня на командира — заяви капитан Гри.

— Точно така — съгласи се капитан Бльо, французинът от Бискай. — За тези пари, ако трябва ще им пея и гасконски приспивни песни докато не заспят.

Но до приспивни песни нямаше да се стигне. Приспиването щеше да стане с едносантиметрови подкожни игли, съдържащи содиев пентотал. Всеки от капитаните щеше да получи патрондаш с няколко такива игли, подредени в гумени калъфчета, точно като патрони. Лесно и бързо се вадеха от там. Приспивателното вещество започваше да действа след секунди, ако бъде вкарано в радиус от три сантиметра около последния вратен прешлен. Номерът беше само да се обездвижи жертвата за няколко мига, докато веществото започне да действа. Това не бе трудно за тях, а и машините щяха да бръмчат, така че и да извикаше някой, едва ли щеше да се чуе надалеч.

И така, убедени от мъдрите слова на Гри и Бльо, офицерите се съгласиха с изискванията на Ястреба. Това донякъде представляваше предизвикателство за тях, пък и никой не проявяваше интерес към доживотно пътуване със скандинавските железници. Не и след операцията, когато всеки от тях щеше да има пари за цяла флотилия волва.

Разчиташе се на тясната специализация на всеки капитан. Гри и Бльо бяха майстори на камуфлажа и бързото изтегляне от бойното поле. Капитан Руж беше специалист по детонациите, взривил сам шест пристана в Коринтския проток, когато се пусна слух, че идвали американците. Упоителната медицина бе специалност на англичанина, капитан Брюн, който в Бейрут бе хванал доста стабилен тен и се интересуваше от всякакви лекарства и наркотици. Авиотехниката и електрониката бяха поверени на блестящи професионалисти. За първото имаше грижата капитан Ноар, чиито постижения в Хюстън и в Москва бяха направо забележителни. Второто бе от компетенцията на капитан Вер, който в Марсилия се видя принуден да разработва необикновени системи за радиовръзка. Това международно пристанище гъмжеше от „слушалки“ на Интерпол.

И накрая, ориентирането на място бе запазено за капитан Оранж, който познаваше Рим като пръстите на вечно жестикулиращата си ръка. Той трябваше да направи описания на осем различни комплекта от облекла, които по нищо да не се различават от местната всекидневна мода. Освен това трябваше да уреди четири отделни начина за пътуване до „Нулевата зона“. Защото в последните дни на четвъртата седмица всеки от капитаните трябваше да отиде до Рим и лично да огледа мястото.

С летището в Зараголо нямаше проблеми — щяха да се съгласят. Нямаше да е трудно да прехвърлят хеликоптера в „Нулевата зона“. Това щеше да стане в нощта преди нападението. Гри и Бльо обещаха да го маскират така, че никой да не го открие.

„Бре, мама му стара“ — помисли си Макензи, когато след осмата фаза на тренировката стрелката на хронометъра се закова на двайсет и една минути. Още ден-два и щяха да достигнат оптималното време от осемнайсет минути. Гордост изпълни генералските му гърди, по които някога висяха медали. Създаденият от него отряд бе на път да стане най-страхотната миниармия, каквато нямаше и във военните учебници.

Дори тримата редници (наети за отвличане на вниманието) бяха превъзходни. Единствената им работа се състоеше в това да лежат неподвижно и да пищят. Както си му беше редът при войници от такъв нисък ранг, те си нямаха и хабер за какво става дума. Капитан Брюн ги нае от маковите ниви в турските планини, където щяха и да се върнат веднага след приключване на операцията. Съгласиха се да свършат работата срещу фиксирано възнаграждение и не искаха да знаят нищо. Настаниха ги в отделно помещение и те не се хранеха в столовата с офицерите.

Наричаха ги просто редници Едно, Две и Три.

След края на тренировката офицерите се скупчиха около Ястреба до голямата черна дъска, която бе монтирал на стойка в полето. През маскировъчните им чорапи избиваше пот. По-прилежните ги свалиха внимателно и ги огледаха за евентуални повреди. От джобовете заизскачаха цигари и кибрити. Никой не ползваше запалка, защото по нея оставаха отпечатъци.

Тримата редници, естествено, застанаха настрана. На такова разстояние, че да се виждат, но да не чуват какво се говори около дъската. Низшите чинове в армията не се допускаха на такива обсъждания. Така си бе по устав.

Анализът започна. Въпреки че бе безкрайно доволен, Хоукинс изобщо не спомена добрите страни, а направо ги подхвана за грешките. Драскаше с тебешир по дъската така авторитетно, че офицерите гледаха гузно, като сгълчани деца.

— Точност, джентълмени! Изключителна точност във всичко! Дори за секунда не трябва да си отвличате