Пътят към Гандолфо

вниманието. Капитан Ноар, закъсняваш с придвижването от първа фаза към поста си в шеста фаза. Капитан Гри, нещо не се оправяш добре с расото върху униформата. Тренирай бе, човек! Капитани Руж и Брюн, пета фаза направо я проспахте! Извади го това радио бе, неговата мила родна майка! Какво ми се кумиш! Капитан Оранж, твоят пропуск беше най-сериозният!

— Che cosa? Аз не правя грешки!

— Седма фаза, капитане! Ако седма фаза не бъде изпълнена както трябва, цялата мисия отива на кино! Това е размяната, бе! Разбери, ти си този, който знае италиански най-добре. Слагам Фрескобалди в колата на папата и взимам папата. А ти къде беше през това време, бе?

— На позицията, генерале!

— Да, ама на противоположната страна на пътя! Ами ти, капитан Бльо, уж си експерт по камуфлажа, а главата ти стърчеше като пъпеш на стобор в четвърта фаза. Крий се, бе! Тия храсти за какво са? Сега по въпроса за изтеглянето от „Нулевата зона“ в осма фаза. Някои от вас смятат, че трябва да се чупим с два хеликоптера, а не с един, както го тренираме. Помислете, джентълмени, за радарите. Един малък „бръмбар“ с италиански опознавателни знаци може да мине незабелязан, ако лети ниско. Но с два радарите ще ни надушат. Я си помислете как ще се чувствате, ако във въздуха ви сгащи италианската въздушна охрана. Къде ще бягате, а? Не се обиждайте, капитан Оранж.

Капитаните се спогледаха. Явно бяха обсъждали помежду си осма фаза и някои са изразили недоволство от факта, че хеликоптерът взима само Ястреба, папата и двамата пилоти. Но командирът май знаеше по-добре. Маршрутите за изтегляне от „Нулевата зона“ бяха разработени старателно от Гри и Бльо. Те не само бяха най-добрите в тази работа, ами също щяха да използват тези пътища. По всичко личеше, че изтеглянето по суша ще е по-сигурно.

— Оттегляме възраженията си — обади се капитан Вер.

— Добре — отвърна Макензи. — Тогава да видим как…

До тук успя да стигне. Защото в далечината, на другия край на полето се появи бягащата фигура на Сам Девъро, нахлузил шорти и подвикваш в такт:

— Едно, две, три. Защо на джогинг си? Четири, пет, шест. От болки да се отървеш! Седем, осем девет. Шкембето ми къде е? Четири, три, две, едно! Няма го! Няма го!

— Mon Dieu! — възкликна капитан Бльо. — Тая откачалка е неуморима. Пети ден се бъхти.

— Още преди да сме станали сутрин и през почивките вика под прозорците! — добави Гри.

Другите закимаха или замърмориха в знак на потвърждение. Те приеха решението на генерала идиотът да не се разстрелва, но имаше някои възражения срещу това да му бъде разрешено да излиза извън стаята и да прави гимнастика. Но страстите се успокоиха, когато стана ясно, че навън ще го охраняват двама от обслужващия персонал в Махенфелд. Смотанякът му със смотаняк не можеше да избяга никъде само по едни шорти на него, не можеше и да прескочи високата телена ограда, отвъд която се простираше недостъпната гора на швейцарските планини. Те обаче категорично отхвърлиха всякаква възможност клоунът да бъде включен в операцията „Нулева зона“.

И ето го сега — тича неуморимо, опитва се да ги впечатли с физическата си форма. Като слаб атлет, който никога няма да бъде приет в отбора, но не иска да се откаже и тренира.

— Добре, добре — рече през смях Хоукинс. — Ще поговоря с него и ще го успокоя. Не разбирате ли, че заради вас го прави. Иска да е с големите батковци.

* * *

Побъркваше ги и така трябваше. Разбира се, понякога имаше чувството, че ще падне от изтощение и никога няма да стане повече. Но продължаваше, защото знаеше, че идиотските му номера имаха желания от него ефект. Всичко го избягваха, някои даже хукваха да се скрият, щом го зърнеха. Налудничавото му поведение се превърна в неприятна, дразнеща гротеска. Трите кучета, които бяха докарали кой знае откъде да пазят пред стаята му, вече ги нямаше. Свалиха ги долу в сервизните помещения, защото не спираха да лаят. Сам не забравяше да минава всеки ден от там, за да се полюбува на приглушеното им ръмжене — толкова бой бяха изяли за лая си срещу него, че вече не смееха да отворят уста, като го видят. Само повдигаха глава и го гледаха с омраза как подтичва покрай оградата.

Подобно бе отношението на обслужващия персонал и на офицерския състав. Девъро беше щурчо, но номерата му поизвехтяха. За него обаче имаше значение фактът, че го приемаха като нещо нормално. И след някой и друг ден той щеше да се възползва от това пренебрежение.

Въпреки че не му се разрешаваше да се храни с Мак и с останалите психопати от неговата компания, Ястребът бе достатъчно разумен да не пропуска всекидневните си визити при него късно следобед, когато го прибираха в стаята и му вземаха шортите. Девъро знаеше защо. Хоукинс търсеше отдушник за ентусиазма си. И без да иска, се изпусна пред Сам, че ден-два него и офицерите няма да ги има, защото ще ходят на разузнаване в „Нулевата зона“. След това щели да се върнат за евентуални последни промени в тактиката.

Но Сам не трябвало да се притеснява. Нямало да е сам в Махенфелд. Охраната, обслужващият персонал и кучетата щели да останат.

Сам се подсмихна. Защото когато Ястреба и неговите скапаняци се разкарат от имението, идваше ред на неговата „Нулева зона“. От известно време подготвяше пазачите си — онзи Рудолф с бесния поглед и един стопроцентов убиец без име. Постепенно приучваше Рудолф и Безименния да сядат насред полето и да го наблюдават как тича в кръг. Това не беше трудно, защото така и те си спестяваха излишните физически усилия. Седяха си кротко на тревата с насочени към него патлаци, а той си бягаше на воля, като отвреме- навреме спираше за разпускащи упражнения. Всеки път постепенно увеличаваше разстоянието между себе си и тях. Така този следобед се отдалечи на почти двеста и петдесет метра от грозните черни дула в ръцете им.

Друго може да не научи в армията, но поне знаеше, че пистолетите не ги бива много при стрелба на разстояние, по-голямо от трийсет метра. Не че губеха точността си — причините за разсейване на стрелбата бяха други, но все пак можеше да се разчита на късмет. Възпирането на Ястреба бе от онези цели, които по време на война правят от страхливия войник герой. Какво казваше Макензи? — „Убеденост му е майката, момче. Нищо не може да я замени. Дори всичките боеприпаси в света, взети заедно…“

Сам беше убеден. С всеки изминал ден опасността от Трета световна война нарастваше.

Планът му бе прост… и относително безопасен. Голямо беше изкушението му да номерира вариантите, но провала на предишните му опити в тази насока го възпря. Ще излезе да бяга в южната част на моравата, както правеше напоследък. Там съседната гора бе най-гъста, а тревата — най-висока. Ще се отдалечи неусетно от пазачите си, както сега, и ще спира за разпускащи упражнения, между които и лицеви опори. Това щеше да му даде възможност да се сниши до земята и да се скрие в тревата.

В удобен момент ще изпълзи по най-бързия начин до горските храсталаци и след това бежешком до телената ограда. Но нямаше да я прескочи, ами ще свали шортите — предварително разпрани, където трябва — и ще ги хвърли от другата страна. Ако всичко вървеше, както го бе предвидил, Рудолф и Безименния щяха да се разделят да го гонят в две посоки. Сам ще извика, уж че се е наранил и след това — дим да го няма. В най-гъстата гора.

Рудолф и Безименния ще изтичат до мястото. Като видят гащите, веднага ще предприемат необходимите действия: единият ще прескочи оградата, а другият ще хукне обратно към къщата да вземе кучетата.

Сам ще чака, докато чуе лая им. Тогава ще се върне в Махенфелд, ще влезе вътре и ще си открадне дрехи и някакво оръжие. Вземе ли автомобил от паркираните на алеята пред къщата и пистолет за сплашване на пазача на портала, вече нищо нямаше да го спре.

Трябваше да успее!

Нямаше начин да се провали.

Да не си мисли Ястреба, че е единственият, който разбира от стратегия. Ще му даде да разбере кога си е имал работа с бостънски адвокат от кантората на Аарон Пинкъс!

Викове прекъснаха хода на мислите му. Беше стигнал до място, откъдето се виждаше тренировъчния