Пътят към Гандолфо

полигон с някакви странни пътни знаци и автомобили. Рудолф и Безименния крещяха по него да се връща. Естествено, ще се подчини. Не му разрешаваха да наблюдава маневрите.

— Съжалявам, пичове! — извика им той задъхано и обърна посоката. — Я да опънем един тегел до портала и стига за днес!

Рудолф и Безименния се намусиха. Рудолф му показа среден пръст, а Безименния — палец между показалеца и средния.

Сам никога не забравяше да приключва бягането със спринт до портала. Така можеше да разгледа подробно района, което щеше да му е от полза при бягството. Нищо чудно да се наложи сам да задейства механизма за отваряне на вратите, това ще зависи от степента на паниката в момента. Ако тя бъде максимална (както би се изразил Макензи), може и да ги забравят отворени.

Тъкмо разсъждаваше по тази възможност, галопирайки по дървения мост над рова с вода, и зърна гледка, от която едва не му прилоша. През портала минаваше дълга, черна лимузина, край която пазачът с угодническа усмивка се кланяше като японец. Колата се закова точно пред Сам, замръзнал на място и готов да скочи в рова.

— Чудо на чудесата! — извика от шофьорското място Лилиан Хоукинс фон Шнабе. — Сам Девъро по спортен екип! Всесилни Боже, послушал ме е! Стягаш съборетината, а?

И ако до този момент обмисляше дали да не се удави в рова, то вторият глас, който чу, го хвърли директно към парапета на моста.

— Направо си муци, не като в Лондон! — провикна се Ан от Санта Моника, г-жа Хоукинс номер четири с полегатите, но непослушни цици. — Малкото ти пътешествие явно те е освежило!

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ВТОРА

Планът за бягство на Девъро не се провали, както вариантите от едно до четири. Нито отпадна, както вариантите пет и шест. Нито пък предизвика гръм и трясък и насилие върху Сам, както седмия вариант. Но, поне за известно време, изпълнението му се отлагаше.

Изведнъж трябваше да мисли как да се справи с още двама пазачи. Макензи толкова се изненада, като видя едната, колкото Сам от появата на двете. Ястреба сам си го призна. Ей така, между другото, без това да наложи промяна в графиците му. Просто използва реалната ситуация, за да укрепи собствените си позиции, превръщайки един дълг в авоар.

— Ани има проблем, съветнико — рече той на Девъро. — Мисля, че можеш да измислиш някоя юридическа дяволия. Виж, направи там нещо, като мине тази история.

— Всички проблеми стават незначителни, когато…

— Не и нейните. Гле’й сега, роднините на Ани — да им го начукам на всичките — са живели повече в затвора, отколкото на свобода. Досиетата на баща й, майка й и братята заемат половината от архива на детройтската полиция.

— Не съм ги виждал, в моите оперативни справки ги нямаше — за миг Девъро се разсея от собствените си грижи.

Този път Макензи не се опитваше да го подхлъзне. В очите му не играеха палави огънчета, само тъга имаше в тях. И истинност. Но в досието на Ан не се споменаваше нищо за роднините-престъпници. Доколкото си спомняше, там пишеше, че единствена дъщеря на двама отвеяни учители от Мичигън, които съчинявали поезия на френски език. И двамата — покойници.

— Ами! Няма нищо такова — обясни му Ястреба. — Аз ги измислих тия работи заради армията. Пък и заради всички ни, най-вече заради нея. Това много я потискаше — Макензи снижи гласа си, сякаш трябваше да признае нещо болезнено, но все пак реално и неизбежно. — Ани беше проститутка. Тръгнала по лошия път, който хич не й подхожда, още като момиче. Бачкала на улицата. Толкова й бил акълът тогава. Нямала нормално семейство, у дома не се и задържала. Когато не ловяла клиенти, отивала в библиотеката и разглеждала лъскавите списания, опитвала се да си представи как изглежда един свестен живот. Все гледала как да се усъвършенства. Знаеш ли, тя и сега не престава да чете. Винаги иска да научи нещо повече. Защото под външността й се крие много нежна душа. Всъщност, винаги е била такава.

Сам си припомни хотел „Савоя“ и Ан, настанила се удобно в леглото с книгата „Жените на Хенри Осми“. И после — думите, които изрече в антрето, преди да се облече. Те означаваха много за нея. Девъро вдигна очи към Ястреба и ги повтори тихо:

— Не променяй много външността, за да не промениш и вътрешността — ти си й го казал, така ли?

Макензи изглеждаше смутен. Явно не бе забравил нищо.

— Много ядове си имаше тя. Както ти казах, душата й бе много нежна, ама тя не знаеше. Да ме убие Господ, но аз я открих. Всеки на мое място щеше да го стори.

— Какви са й проблемите със закона?

— Тоя келнер, съпругът й, да го шибат анадолците. От шест години се влачи с него, помогна му да израсне от плажен вирипишко до собственик на ресторанти. Тя ги построи тези ресторанти. И толкова се гордее с тях! Пък и харесва сегашния си живот. Обича да гледа морето, лодките, красивите хора по крайбрежната улица. Сега живее сносно и най-важното — сама го постигна.

— Добре де, карай по-накратко.

— Оня пръдльо иска да я разкара. Хванал ри е друго гадже и не иска нищо от Ани. Само тих развод и — чупката!

— А тя не иска развод, така ли?

— Как ще иска бе? Нали ще загуби ресторантите? Въпросът е принципен, Сам. Те са всичко за нея.

— Не може да й ги вземе ей така. Има си закон за уреждане на имуществените спорове, а в Калифорния той е най-непоклатимият.

— Досущ като него. Отишъл в Детройт и изровил полицейското й досие.

Сам помълча известно време.

— Е, това вече е сериозен проблем.

— Ще поработиш по него, нали?

— Не може да се направи много. Това е остра конфронтация, не може да се действа с хитрост. Трябва да намерим контраобвинения — Девъро щракна с пръсти, адвокатската му находчивост явно откри блестящо решение. — Виж какво. Пусни ме оттук и отлитам директно за Калифорния! Ще наема един от най-добрите частни детективи в Ел Ей42 — като в кримките — и ще го сбараме тоя курльо.

— Добре си го намислил, приятелю — похвали го Ястреба и чак зацъка с език. — Харесва ми тази твоя агресивност. Гледай да я запазиш още известно време. Да речем месец-два.

— Ама защо не сега? Мога да…

— Опасявам се, че няма да можеш. Просто въпросът не подлежи на обсъждане. Засега трябва да останеш тук. Но през това време поговори с Ани. Проучи фактите по-подробно. Лилиан също може да помогне, много я бива за тия работи.

С тези думи Макензи се освободи от дълга си и го превърна в авоар. Така хората, натоварени да пазят Сам, се увеличиха с още двама. Рудолф и Безименния лесно можеше да ги преметне, но бившите госпожи Хоукинс бяха друго нещо.

Но само няколко часа след пристигането им Сам разбра, че Лилиан няма да има много време за него. С обичайната си енергичност тя се развихри из къщата, вземайки под свое командване двама души от обслужващия персонал. Работа закипя още на сутринта, веднага щом бойният отряд потегли на маневри.

Горе. В стаите на последния етаж.

Започна едно чукане и стържене на триони. Мебели се качваха и сваляха по дългите вити стълби, по- големите се спускаха и вдигаха с въжен механизъм отвън. По каменните саксии на терасите се насадиха цветя, декоративни храсти и малки дървета. Толкова можа да види отвън, тъй като не му разрешаваха да се качва от третия етаж нагоре. Всеки ден Лилиан и двамата и помощници мъкнеха нагоре четки, бои и дървени плоскости за облицоване на стени. Сам вече не можеше да се прави на учтиво разсеян и я попита какво прави.