държави.
Оставаше Ан. Е, и Сам.
Със Сам щеше да се справи. Нямаше проблем с него. Обаче Ани го тревожеше. Какво целеше? Защо не си тръгваше? Защо използва собствената му клетва срещу него?
— Ти ни обеща тържествено, че ако някоя от нас дойде при теб с молба за помощ, няма да ни откажеш. Че няма да позволиш да се отнасят несправедливо с нас. Ето ме сега — тук съм, нужна ми е помощ, извършена е несправедливост. Няма къде другаде да отида. Моля те, нека да остана тук.
Ами какво да се прави? Един генерал трябваше да държи на думата си.
Но
И така, щеше да умре в Гандолфо.
„Има къде-къде по-лоши места“ — мислеше си Джовани Бомбалини и зяпаше през прозореца на кабинета си. Преди половин век можеше да се надява само на гробище на Златния бряг с опело на смесица от латински и куа и безброй мухи, кръжащи около главата му. Гандолфо без съмнение бе за предпочитане.
Там щеше да работи и по-спокойно. Да използва оставащите му седмици, за да оправи личните си работи, които не бяха много, и да направи всичко възможно, за да укрепи необратимостта на започнатите от него промени в църквата. Щеше да вземе със себе си неколкостотин анализа от най-мощните епархии в света и щеше да подпише безброй нови повишения в длъжност. Назначенията щяха да дадат предимство на младия, напорист дух. Който често нямаше нищо общо с младостта.
Трябваше да има балансиран подход, не трябваше да забравя, че не може да обиди старата гвардия, пък и не биваше. Старите бойни коне бяха минали през църковни битки, за които повечето от тези, дето крещяха за реформи, дори не знаеха. Как да промениш философията на цял един живот? Но добрите стари бойни коне знаеха кога да отстъпят встрани и да си пасат в ливадата, готови да дадат безстрастен съвет, когато потрябва. Другите — такива като Игнацио Кварце — трябваше да се понастъпят.
Папа Франческо реши да изложи тези свои виждания и препоръки в нещо като дисертация за последна почит, която да бъде прочетена пред курията43 след смъртта му и след това съдържанието й да стане обществено достояние. Тази идея можеше да се стори на някои малко нагла, но ако Бог не желаеше тя да се осъществи, можеше да го призове при себе си винаги, когато си поиска.
Започна вече да пише дисертацията, като диктуваше на младия си чернокож помощник. А до всички служби във Ватикана разпрати меморандум, с който назначаваше младия свещеник за изпълнител на неговите функции, в случай че бъде призован в прегръдките Христови.
Разказаха му как Игнацио Кварце повръщал цял час, след като прочел меморандума. Носните му кухини сигурно са заприличали на валдхорни.
— Ваше Светейшество? — през вратата на спалнята излезе младият чернокож свещеник с куфар в ръка. — Не мога да открия миниатюрната шахматна дъска. Няма я в чекмеджето при телефона.
Джовани помисли известно време, после се прокашля през смях:
— Май я забравих в банята, отче. Откакто монсеньор О’Гилигън реши проблемите си със смяната на вярата, като разяснил на желаещите какво представлява самобичуването, ходовете му станаха много хитри. Нужна е голяма концентрация.
— Да, сър — свещеникът се усмихна и остави куфара. Ще я сложа в пътната чанта.
— Привършваме ли вече със стягането на багажа? Всъщност, защо „ние“, като ти свърши цялата работа?
— Почти, свети отче. Лекарствата ви са в моето куфарче.
— Няма да е лошо да вземем и малко хубаво бренди.
— Погрижих се и за това, Ваше Светейшество.
— Добре, че Бог ми прати теб, синко.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА
Голямата метална табела бе закрепена здраво по средата на дървената бариера, преграждаща изцяло тесния път.
Изглеждаше съвсем официална, абсолютно истинска — до последния малък светлоотражател и емблемата на градската управа на Рим. Съвсем официално тя отклоняваше движението от Виа Апиа Антика по заобиколен път през гората, малко по-надолу по хълма. В този участък пътят бе най-тесен и шофьорите нямаха друга възможност, освен да свърнат по отклонението, освен ако не бяха с най-малкия от всички фиати. Отклонението не можеше да избегне дори фиатът, който Ястреба докара от гаража до полицейското управление и който сега лежеше преобърнат в подножието на хълма.
По-големите автомобили не можеха дори да обърнат и да се върнат. А на заден ход трябваше да се кара повече от миля през безброй дупки и остри завои. Другата възможност бе да се мине през ливадите покрай пътя, но из тях имаше големи камъни, баирчета и долчинки и дори каменни основи на стени, строени в древността. Законът забраняваше да се кара през полета, но това тук бе достатъчно опасно, за да помисли изобщо някой да влезе в него.
Подобни мисли се рееха в главата на капитан Ноар, който лежеше неподвижно в храстите под равнището на пътя след бариерата. Черното му лице под маската бе здравата напудрено. Вече дочуваше ръмженето на приближаващите мотоциклети.
Всичко бе готово.
Настъпи моментът за операцията.
Мястото беше избрано идеално. Наоколо имаше само дървета, поля и хълмове. Генералът си знаеше работата. Отвличането можеше да се извърши на това пусто място дори без да се отклонява движението, но поради ред причини отбивката се оказваше най-важната част от операция „Нулева зона“. Колите можеха да обърнат назад, но сложните маневри за това нямаше да са по вкуса на шофьорите и те щяха да предпочетат да заобиколят по горския път.
Ако евентуално решаха нещо друго, капитан Ноар щеше да свирне с високочестотната свирка в ръката му. Този сигнал означаваше, че Първа фаза с позиции от Едно до Три на план А се отменя и автоматично в действие влиза план Б, фаза Двойна нула, позиции от Сто и едно до Сто и десет. Което означаваше отвличането да бъде извършено по-надолу по Виа Апиа Антика.
На завоя като огромен диамант, отразяващ италианското слънце, проблясна синият шлем с бял кръст отпред. Носеше го първият униформен моторист от кортежа, който караше по-напред от другите. Отцеплението, както му викаше генералът. Караше с умерена скорост, по-бързо по този разбит път не можеше.
Мотористът забеляза голямата, съвсем автентична табела и спря малко преди нея. Капитан Ноар притаи дъх. Униформеният слезе от машината, изтупа прахта от ботушите си и се приближи още няколко крачки. Гледаше учудено бариерата, надникна зад нея да види дали се работи по пътя. Накрая изръмжа нещо.
Обърна се и вдигна ръце. Първият автомобил бе на около стотина метра преди бариерата.
Отцеплението се върна при мотора си, качи се, завъртя кормилото, върна се до първата лимузина и започна енергично да обяснява на хората вътре какво е положението.
Задната врата се отвори и от нея излезе свещеник в черно расо. Заедно с моториста отидоха пешком до бариерата, като оглеждаха пътя надолу по хълма, по който бе отклонено движението.
Набързо размениха няколко фрази, които капитан Ноар не можа да чуе. Ръкомаханията им показваха, че не могат да решат какво да правят. Свещеникът запретна с две ръце дългите поли на расото си и изприпка
