Битрих отново помълча.
— В много отношения споделям мнението му, хер Пауъл…
— Но?
Битрих се поколеба.
— Но има нещо, което ви смущава, нали, сър? — настоя Питър. — Какво е то? Какво е искал да съобщи генерал Мур на премиера и е трябвало да плати за това с живота си?
— Предполагам… подозираше, че генерал Ла Порт ще се опита да докаже твърдението си, че не бива да разчитаме на закрилата на американците, тъй като те… не са в състояние да защитят дори себе си.
— Как би могъл Ла Порт да докаже подобно твърдение? — с нарастваща тревога запита Питър.
Отговорът потвърди страховете му.
Ранди ядосано затвори телефона във фоайето. В Ленгли нямаха никакви новини за генерал Ла Порт и капитан Бонард. Молеше се поне на Джон и Питър да им е провървяло да научат нещо.
В стаята на Марти Джон беше застанал на пост до прозореца, а Марти съсредоточено се взираше в лаптопа си.
— Нищо — въздъхна Ранди. — Лоша работа…
— Генерал Ла Порт е спасил живота на Бонард в „Пустинна буря“ — каза Джон, без да откъсва поглед от улицата. Стори му се, че вижда някаква фигура да се промъква в сенките. — Оттогава Бонард се е превърнал в негова вярна сянка и е готов на всичко за генерала.
Фигурата беше изчезнала.
— Охо… Виж ти… — промърмори Марти, загледан в екрана. — Семейството на Ла Порт притежава стотици милиони долари. Близо половин милиард.
Джон подсвирна.
— Като нищо би могъл да финансира една-две терористични акции с тези пари.
— Определено… Ла Порт напълно отговаря на търсения профил. Сега, като се замисля, си спомням колко често Емил говореше за Франция… за това, че не получавала признанието, което заслужава. Твърдеше, че страна с такава героична история е достойна да има славно бъдеще и че само трябва да се намерят хора, способни да я поведат напред. Ла Порт беше неговият герой, недооценен според него. Понякога той така се увличаше да изтъква качествата му и да негодува, че човек като него е подчинен на някакъв американец, че като че ли забравяше, че самият аз съм американец… Разбираш ли защо вече съм напълно сигурен, че Емил е взел картината — тази картина е неговият стимул, неговото вдъхновение… Тя укрепва решимостта му да стигне докрай — в името на Франция.
— Да… всичко пасва — съгласи се Джон. — Добра работа свърши, Март. Да си призная, учуден съм, че успя да проникнеш до банковите сметки на Ла Порт.
— Шегуваш ли се? За мен това беше просто като детска игра…
— А направи ли справка за червения замък?
— Ей сегичка…
В този момент Питър влезе задъхан.
— Разговарях с генерал Ото Битрих… Оказа се костелив орех, но като разбра, че смъртта на Мур не е нещастен случай, стана по-разговорлив. Срещата на борда на „Дьо Гол“ е била организирана от Ла Порт, който се опитал да прокара идеята си за обединена Европа, независима от Съединените щати. За тази цел трябвало да бъде създадена единна интегрирана армия, която да гарантира утвърждаването на Европа като световна свръхсила. Онова, което беше обезпокоило Битрих, предполагам, е същото, което Мур е искал да сподели с премиера — Ла Порт намекнал, че американците имат проблеми с комуникационните системи и нищо чудно да се окаже, че не са в състояние да защитят сами себе си от външни атаки.
Джон едва не подскочи.
— Съединените щати не бяха информирали съюзниците за срива в комуникационните системи, за да не всяват излишна паника.
— Именно. Излиза, че Ла Порт по никакъв начин не би могъл да знае това, освен ако…
— Освен ако сам не стои зад всичко това!
— Битрих прозрял зад думите на Ла Порт някакви скрити намерения, но отначало си казал, че позволява на личната си неприязън към френския генерал да повлияе на преценката му. Но когато научи, че в самолета на Мур е била поставена бомба, се убеди, че нещата действително са сериозни.
— Ако наистина Ла Порт планира атака срещу Съединените щати, кога най-вероятно би се опитал да я осъществи?
— Още тази вечер. — Изражението на Питър беше сурово. — В понеделник е запланувана тайна среща на Съвета на Обединените нации, на която ще бъде проведено важно гласуване. На Ла Порт ще са му необходими доказателства в подкрепа на становището му и той ще се погрижи да ги осигури…
В настъпилото напрегнато мълчание се чуваше само тиктакането на часовника върху нощното шкафче.
Джон отново надникна през прозореца и забеляза двама мъже, които имаше чувството, че беше виждал и преди.
— Мисля, че открих… — вдигна глава Марти. — „Шато ла Руж“. Червеният замък. Това ли е?
Джон се приближи до компютъра и погледна екрана.
— Да. Това е замъкът от картината! Къде се намира той, Марти?
— Да видим… стар, средновековен замък, от червен гранит… Намира се в Нормандия!
— Това е на около два часа път от Париж — кимна Питър. — Напълно е възможно вторият прототип да е бил закаран там.
— Знаете ли какво си мисля? — каза Джон. — Ако бях на мястото на Ла Порт, щях да избера за начало на атаката полунощ — тогава в Ню Йорк е шест вечерта, а в Калифорния — три следобед. Час пик на територията на Америка. В същото време във Франция вече е нощ, а терористите обичат да действат под прикритието на мрака…
Ранди погледна часовника.
— Наближава девет… Ако Джон е прав…
— … трябва да побързаме — тихо каза Питър.
Преди това Джон трябваше да се обади на Фред Клайн. За последен път хвърли поглед надолу към улицата и възкликна:
— Имаме гости! Двама току-що влязоха през предния вход! Въоръжени са. Проклятие…
Ранди и Питър грабнаха оръжията си. Ранди се спусна към вратата.
В този миг Марти ахна.
— Какво става тук?! Изгубих връзката с Интернет! Не може да бъде…
Питър изключи модема и бързо вдигна телефона.
— Няма никакъв сигнал…
— О, не! — пребледня Марти. — Само това не! Прекъснали са връзките…
Ранди открехна вратата и се ослуша.
Трийсет и шеста глава
Коридорът на етажа беше тих и безлюден.
— Хайде! — прошепна Ранди. — Да изчезваме! Знам къде е задният изход. Забелязах го, като ходих да търся телефон.
Марти бързо прибра лекарствата си, Джон грабна лаптопа и тримата последваха Ранди. Промъкнаха се безшумно по коридора покрай затворените врати на болничните стаи. Разминаха се с една от сестрите, която ги изгледа стреснато.
Долу, откъм фоайето, се чу гневният глас на доктор Камерън:
— Къде?! Как си позволявате да нахълтвате въоръжени в клиниката ми?!
Ускориха ход. Лицето на Марти беше зачервено от бързане. Минаха покрай асансьорите и Ранди посочи противопожарния изход в дъното на коридора.
Зад тях, нагоре по стълбите, вече кънтяха стъпки.
