сателитите…
— В такъв случай не е зле да тръгваме — каза Питър, като отвори багажника. — Я елате насам за минутка.
Марти надникна в багажника и ахна.
— Питър… Та това е… същински арсенал!
Той отстъпи назад.
— Избирайте — кратко каза Питър.
В багажника имаше струпани пушки, автомати, пистолети и амуниции.
— Добре си се заредил… — отбеляза Джон.
— Как иначе? — ухили се старият агент. — Мотото ми е: „Никога неподготвен.“
Джон имаше узи, но си избра и един пистолет за всеки случай…
— Не, благодаря — решително поклати глава Марти.
— Случайно да ти се намират катерачески приспособления и въздушен пистолет? — делово попита Ранди. — Може да потрябват — стените на замъка изглеждат високи.
— Имам точно каквото ти трябва — увери я Питър. — Бях ги взел на заем и съм забравил да ги върна. Тц-тц-тц… много съм разсеян.
Седнаха в колата, без да губят повече време, и Питър наду газта. Насочиха се към магистралата, която отиваше на запад, към Нормандия, където се надяваха да открият генерал Ла Порт и ДНК компютъра.
На задната седалка Марти кършеше ръце.
— Значи ще трябва да се оправяме сами?
— Да — отвърна Джон. — Ще трябва да разчитаме само на себе си.
— Малко съм нервен… — призна Марти.
— Така трябва — увери го Питър. — Това те поддържа във форма. Но все пак погледни на нещата от добрата им страна. Можеше и да е по-зле. Представи си, че се намираше в точката, която онези маниаци са взели на прицел.
Емил Шамборд се спря пред вратата на стаята, където беше затворена дъщеря му. Вече няколко пъти напразно се беше опитвал да обясни виждането си на Терез — тя отказваше да го слуша. Това го натъжаваше. Не само че много обичаше дъщеря си, но и винаги я беше уважавал, ценеше таланта й, способността й да дава всичко от себе си, без да мисли за финансови облаги. Неведнъж я бяха канили в Холивуд, но тя упорито отклоняваше поканите, защото знаеше към какво се стреми. Беше сценична актриса със свое разбиране за изкуството и не гонеше евтина популярност. Чужди й бяха стандартите на американското общество, които и баща й презираше. Цялата тесногръда жалка етика на Америка се побираше в думите на един техен издател: „Добрият писател е богат, следователно богатият писател е добър.“ Същото се отнасяше и за артистите, и за учените. Тази йерархия на ценностите винаги го беше отблъсквала. Терез очевидно споделяше неговите разбирания. Защо тогава отказваше да приеме съпротивата му срещу тиранията, която Америка се опитваше да наложи на целия свят?
Той въздъхна, поклати глава и отключи тежката дъбова врата. Пристъпи навътре и се приближи до прозореца, където беше застанала Терез, загърнала раменете си с едно одеяло. Въпреки че в камината гореше буен огън, а на пода бяха постлани килими, от каменните стени се излъчваше хлад и в стаята беше усойно като в пещера.
Терез дори не погледна към него. Тя се взираше в обсипаното със звезди небе. Баща й застана до нея и също се взря навън в нощта. Призрачната светлина на луната озаряваше обраслия с трева крепостен ров и гористите възвишения отвъд него.
— Време е, Терез — тихо каза той най-после. — Наближава полунощ.
Тя извърна глава към него.
— Значи, все пак ще го направиш? Надявах се да се вразумиш… да се опомниш.
— Защо не искаш да проумееш, че всичко, което правя, е в името на Франция?! — повиши глас Шамборд. — Ако искаме европейските народи да запазят своята идентичност и американците да престанат да промиват мозъците ни, трябва да вземем мерки! Аз гледам напред, мисля за бъдещето, за ценностите, които ще оставим на следващите поколения. Американците ги интересува само едно: как да смъкнат кожата от гърба ти. Те измерват всичко с пари. — Той сви презрително устни.
Терез продължаваше да го гледа изпитателно, като че ли наблюдаваше под микроскоп някакво неизвестно досега насекомо.
— Каквито и да са недостатъците им, поне не са масови убийци.
— Нима? А какво ще кажеш за последиците от политиката им в Азия, Африка и Латинска Америка?
Терез се замисли, но после тръсна глава и горчиво се засмя.
— Това е демагогия. Теб изобщо не те е грижа за народите от Африка. Просто си търсиш оправдание. Прикриваш стремежа си към власт зад човеколюбиви намерения. Ти си същият като генерал Ла Порт и капитан Бонард.
— Не, дъще. Не мисля за себе си. Желая единствено възхода на Франция. И правото на Европа сама да определя съдбата си. Съжалявам, че не искаш да ме разбереш…
Терез замълча. Най-после взе ръката му в своята и каза с променен, омекнал глас:
— Аз също мечтая за един обединен свят, но свят, който няма да е разкъсван от вражди. Свят, в който хората ще са просто хора и няма да се избиват едни други заради религиозни, расови и културни противоречия. Мечтая за свят, който ще бъде единен, но ще приема различията и нито една нация няма да се стреми да налага господството си над останалите.
— Смяташ ли, че това е светът, който искат американците?
— А ти смяташ ли, че това е светът, който иска генерал Ла Порт?
Шамборд въздъхна.
— Поне със сигурност ще се доближава повече до твоя идеал.
— Защо говориш така? Спомни си колко много са ни помогнали американците след Втората световна война… И на нас, и на немците, и на японците… Защо според теб ще го правят?
— Заради изгодата. За тях всичко си има определена цена. Но цената е твърде висока, Терез — нашите души, сърца и умове, нашата индивидуалност.
— А на каква цена сте готови да постигнете вие целта си? На цената на милиони отнети човешки живота?
— Преувеличаваш, Терез — смръщи се Шамборд. Защо не можеше да отвори очите на дъщеря си, да я накара да прозре истината? — Това ще бъде акт на предупреждение, за да се убеди светът колко голословни и самонадеяни са твърденията на американците, че притежават непробиваема защита, но в същото време жертвите ще бъдат малко. Искаме само да им покажем, че няма да оставим да бъдем асимилирани, че сме способни да окажем съпротива.
Терез пусна ръката му и отново се загледа през прозореца. След малко заговори с тъжен, ясен глас:
— Бих направила всичко, за да те спася, папа. Но също и за да те спра.
Шамборд остана още малко в стаята, но Терез повече не се обърна да го погледне.
Когато излезе, баща й заключи вратата след себе си.
Трийсет и седма глава
Отново спряха, този път на една по-малка бензиностанция, недалеч от селото Бусмле сюр Сен.
Мъжът от бензиностанцията се оказа доста словоохотлив.
— О, да, граф Ла Порт е в замъка. Днес заредих резервоара на лимузината му. Всички много му се радваме, но за съжаление, откак пое командването на НАТО, не му остава време да се отбива тук по-често. Но пък заслужаваше този пост, не ще и дума — такъв достоен мъж…
Джон се подсмихна — чувството за местна гордост беше накарало човека да издигне Ла Порт малко нагоре в йерархията на НАТО.
