Робърт Лъдлъм
Парижкият вариант
Пролог
Пролетният вятър се беше втурнал из тесните улички и широките булеварди на Париж и мамеше навън всичко живо. Дългата зима бе дошла до гуша на парижани и сега те се стичаха на улиците, смееха се, прегръщаха се, тълпяха се под чадърите на откритите кафенета и жужаха като събудени от сън. Туристите вече нямаха от какво да се оплачат — това беше романтичният, кипящ от живот Париж, който рекламните брошури им обещаваха.
Никой от хората, които си бъбреха оживено, поседнали на чаша вино в топлата привечер, не забеляза черния микробус с тъмни стъкла, който мина по улица „Вожирар“ в посоката към булевард „Пастьор“ и сви по улица „Доктор Ру“.
Микробусът спря в тихата уличка „Волонтер“ пред института „Пастьор“. Шофьорът изключи двигателя и угаси светлините. Тук не се мяркаха никакви хора освен двама влюбени, които се целуваха в сенките необезпокоявани. Вратите на микробуса не се отвориха, докато двамата млади, слепи и глухи за всичко наоколо, не хлътнаха в един от входовете.
Тогава отвътре изскочиха четири фигури, облечени в черно, с лица, скрити зад маски, с автомати в ръцете и раници на гръб.
Друга фигура, която почти се сливаше с околния мрак, се плъзна към тях откъм сградата на института и те мълчаливо я последваха, като оставиха зад гърба си смълчаната, безлюдна улица.
Откъм улица „Вожирар“ засвири саксофон — дълбоки, сладостни звуци, изпълнени с копнеж. Мелодията и вплетените в нея дъх на пролетни цветя и безгрижен смях нахлуваха в прозорците на института „Пастьор“, понесени на крилете на нощния бриз. Тук, в известния научен център, провеждаха изследванията си две хиляди и петстотин учени, студенти и специализанти, много от които работеха до късно през нощта.
Неканените посетители като че ли не бяха очаквали подобна трескава дейност в този късен час. Те се придвижваха максимално предпазливо, ослушваха се, спотаяваха се в сенките и бавно, но неотклонно приближаваха към целта си.
Доктор Емил Шамборд беше в лабораторията си на втория етаж, до такава степен погълнат от заниманието си, че шумовете от външния свят изобщо не достигаха до него. Кабинетът му беше просторен, както се полага на учен от неговия ранг. Тук, освен компютъра, имаше роботизиран скенер на генни чипове, свръхмощен микроскоп, който функционираше на ниво атоми, и други изключително скъпи съоръжения. Но тази вечер по-ценни от цялата апаратура бяха папките на бюрото му и гъсто изписаната тетрадка, в която той съсредоточено отбелязваше нещо, щом откъснеше поглед от екрана на компютъра.
Пръстите му трескаво пробягваха по клавиатурата, свързана с някакъв странен апарат с множество разклонения, подобен по-скоро на октопод, отколкото на IBM. Нервният център на тази сложна апаратура беше разположен в нещо като стъклен поднос с температурен контрол и отстрани можеха да се видят сребристосини, полупрозрачни клъбца от някаква пихтиеста маса, пръснати сред желеобразна пяна. Тънички тръбички свързваха пихтиестите снопчета едно с друго, а отгоре беше поставен капак. Пластина с метално покритие отделяше капака от желеобразната маса. Над всичко това беше контролното табло, върху което примигваха сини светлинки, образуващи сложна конфигурация. От тук тръгваха множество тръбички, които достигаха до стъкления съд с пихтиестите образувания, а същевременно разни жички и кабели свързваха стъкления съд и контролното табло с клавиатурата, монитора, принтера и останалите електронни съоръжения.
Доктор Шамборд даваше команди една след друга, като същевременно следеше изображението върху монитора и показателите на контролното табло и периодично проверяваше температурата на желеобразната маса в стъкления съд. Успоредно с това той си водеше някакви записки.
Изведнъж ученият рязко се облегна назад и огледа целия инструментариум с напрегнато изражение. Най-после тръсна глава и пръстите му отново зачаткаха по клавиатурата, като отпечатаха цял параграф от безразборни на пръв поглед букви, цифри и символи. След което активира таймера.
Кракът му потрепваше неспокойно, а пръстите му барабаняха по дървения плот. След около двайсетина секунди принтерът се задейства и се появи лист, на който пишеше нещо. Сдържайки вълнението си, доктор Шамборд изключи таймера, отбеляза си нещо в тетрадката и едва тогава грабна листа.
Прочете го на един дъх, усмихна се и кимна доволно. „Но, да!“
Даде още една поредица команди. На екрана се появи серия от данни. Шамборд мърдаше беззвучно устни, вперил очи в екрана. Миг по-късно, наведен напред, обзет от нарастващо напрежение, прошепна на френски: „… хайде… още веднъж… и още… веднъж… Точно така!“
Засмя се ликуващо и вдигна очи към часовника на стената — 21,55. Отбеляза си часа и се изправи. Лицето му сияеше.
Пъхна папките и тетрадката със записките в куфарчето си, грабна палтото си и шапката от закачалката и за последно хвърли поглед на уредите. Даде още някакви команди на компютъра, изчака да се появи на екрана онова, което го интересуваше, после изключи компютъра, взе куфарчето си и излезе от кабинета. В коридора беше тихо и безлюдно. За миг беше обзет от някакво лошо предчувствие, но бързо го пропъди от съзнанието си. Това беше моментът на триумфа му и щеше да му се наслади докрай. Нямаше да допусне нищо да го помрачи. Усмихна се и тръгна надолу по коридора.
Не беше направил и няколко крачки, когато четири фигури, целите в черно, изникнаха като изпод земята и го наобиколиха.
Половин час по-късно мъжете с маските бяха натоварили в микробуса онова, което ги интересуваше. Единият беше стоял на пост, за да не ги изненада някой, но не се мярна жива душа. Най-после можеха да продължат пътя си. Метнаха се в микробуса и се отправиха към многолюдната улица „Вожирар“, където се смесиха с потока от автомобили.
Из града беше все така оживено — безгрижното веселие беше в разгара си. Уличните музиканти подхващаха мелодиите една след друга, а виното се лееше като река. И тогава изведнъж сградата на института „Пастьор“, където се намираше лабораторията на доктор Шамборд, избухна в огнено зарево, а околните улици бяха разтърсени от страшен тътен. Огнени езици и черни кълбета дим се издигнаха нагоре, а в следващия миг от небето се посипаха тухли, натрошени стъкла, рояци искри и сивкава пепел, като дъжд от ада. Задавени от ужас викове разцепиха нощта. Тълпата се люшна и обърна на бяг.
Част I
Първа глава
В 6,54 ч. дежурството на офицера от елитната американска част на остров Диего Гарсия беше към края си и докато разсеяно плъзгаше поглед през прозорците на контролната кула към Смарагдовия залив, озарен от първите слънчеви лъчи, той мечтаеше само за едно — да се прибере и да подремне. Клепачите му тежаха след безсънната нощ, а мисълта му блуждаеше.
Тази база, която контролираше разположението на морските и военновъздушните сили, беше от изключително важно стратегическо значение за американците, а островът сам по себе си беше райско кътче, където ленивият плавен ритъм на океана приспиваше всяка амбиция.
Лагуната се синееше примамливо и му мина през ум, че не е зле да поплува след края на смяната.
