Арабският на непознатия беше безупречен — това не беше някой от местните диалекти, а по-скоро езикът на образованите — така говореха по книгите. Фарук се опита да определи акцента — човекът насреща му може би беше живял в Ирак или Саудитска Арабия. Но беше европеец — малко по-възрастен от Фарук, слаб и жилав, със силен слънчев загар. Беше облечен доста изискано, но странното бе, че Фарук не можеше да определи националността му, а обикновено го биваше в това — с това се развличаше след работа, докато си седеше в кафето, смазан от умора, и оглеждаше случайните минувачи. Тази игра отвличаше мисълта му от тягостното, съсипващо и еднообразно ежедневие. С непознатия обаче удари на камък.
— Че защо? — усмихна се синеокият. Гласът му преливаше от доброжелателство, а в погледа му се четеше съчувствие. — Да не би да не заслужаваш? С какво си по-лош от другите?
— Не е там работата…
— Виждаш ли? Повярвай ми, всичко може да се уреди. Мога да направя така, че и най-смелите ти мечти да се сбъднат.
Хм. Фарук знаеше, че всяко нещо си има цена.
— Няма да убивам никого, да знаете.
— Че кой е казал, че ще искам това от тебе?! — искрено се учуди непознатият. — Не става въпрос и за кражба, не се безпокой.
— А за какво тогава? Каква услуга ще искате от мен, че предлагате толкова щедра награда?
— Да напишеш собственоръчно една бележка до болничната управа. Два-три реда на френски. Разболял си се и изпращаш братовчед си Мансур да те замести за няколко дни. Това е всичко. След което ще ти платя в брой.
— Нямам никакъв братовчед.
— Хайде де. Всички алжирци имат.
— Добре, може и да имам… Но не и в Париж.
— Защото е пристигнал едва вчера от Алжир — смигна му заговорнически непознатият.
Сърцето запърха в гърдите на Фарук. Дали не сънуваше? Ваканция със семейството — нещо, за което вече дори не смееше да мечтае. А как щяха да се радват децата… Човекът беше прав — не искаше от него кой знае какво. На болничната управа й беше все едно кой ще върши черната работа срещу мизерно заплащане. И в същото време — услугата щеше да бъде платена твърде щедро… Едва ли ставаше дума за нещо невинно — най-вероятно искаха да отмъкнат опиати от отделенията. Какво пък? В края на краищата те всички бяха неверници и Фарук не го беше грижа за тях. По-важното беше, че най-после ще може да заведе жена си и децата някъде… Къде?
— Ще ми се децата да видят Средиземноморието… — подхвана най-после Фарук, като наблюдаваше внимателно изражението на непознатия. — Може би… Капри. Чувал съм, че там пясъкът бил мек като коприна. Само че… сигурно е доста скъпо.
— Колкото до това, ще можеш да си го позволиш — увери го синеокият. — Капри, Кан, Монако или Порто Векио… където решиш.
Имената прозвъняха в ушите на Фарук ал-Хамид магически, пълни с обещания. Някъде в дъното на умореното му, зажадняло за глътка радост съзнание припламна надежда.
— Кажи какво точно трябва да напиша.
Няколко часа по-късно в една от евтините мебелирани стаи под наем в предградията на Бордо иззвъня телефонът. Сградата, в съседство със складовете за вино, беше на самия бряг на река Гарона и откъм пристанището долитаха виковете на докерите и пронизителните сирени на шлеповете. Наемателят на стаята, млад мъж с посърнало лице, който явно не се впечатляваше от мизерната обстановка, трепваше при всяко позвъняване, но така и не вдигна телефона, а си остана седнал на кушетката, с отпуснати ръце.
Най-после, когато звъненето престана, той сякаш изведнъж се съживи, извади някакъв бележник от куфарчето край леглото и започна да записва нещо — отначало колебливо, с трепереща ръка, а после все по-бързо, някак трескаво. След малко спря да пише, очевидно размислил, и изруга тихичко. Скъса листа, смачка го на топка и го запрати в кошчето. Остави бележника на масата, озърна се като подплашен и махна отчаяно с ръка. Очевидно не му оставаше нищо друго, освен да бяга, да се маха оттук час по-скоро.
Грабна куфарчето и се втурна към вратата. На челото му беше избила пот.
Но преди да беше хванал дръжката на вратата, отвън се почука. Той замръзна на мястото си. Гледаше как някой завърта дръжката с изражението на обречен.
— Жан-Люк, вътре ли си? — тихо попита мъжки глас. — Аз съм капитан Бонард. Защо не вдигаш телефона? Ще ми отвориш ли?
Жан-Люк преглътна облекчено и облиза с език пресъхналите си устни. Пръстите му трепереха, докато се опитваше да отключи.
— Добър ден, капитане. Как успяхте да…? — започна той, но човекът, който стоеше в тъмния коридор, му направи знак да замълчи. Жан-Люк отстъпи навътре и капитан Бонард, набит енергичен мъж, с униформата на елитните френски парашутни части, влезе в стаята, като обгърна с един-единствен поглед тягостната, безлична обстановка.
— Изглеждаш ми уплашен, Жан-Люк. Ако наистина смяташ, че си в опасност, поне затвори вратата — рязко каза капитанът.
Лицето му беше с квадратна челюст и открит, мъжествен поглед. Русата му коса беше подстригана късо, по войнишки. Цялото му излъчване внушаваше доверие и Жан-Люк си отдъхна, като го видя.
— Е, Жан-Люк, нали щеше да прекараш отпуската си в Аркачон? Защо си се сврял в тази миша дупка?
По страните на младежа изби гъста руменина.
— К-крия се, сър. Търсиха ме в хотела… Някакви мъже. Не ги познавам, но бяха дошли за мен. Знаеха името ми, адреса ми в Париж, всичко… — Той преглътна мъчително. — Видях как единият заплаши с пистолет човека на рецепцията… Те не ме видяха, но аз чух всичко! Какво искаха от мен? Как бяха разбрали, че съм там? Сигурен съм, че бяха дошли да ме убият, а дори не знам защо! Успях да се измъкна навън, метнах се в колата и изчезнах. Спрях на едно закътано местенце край брега и смятах по някое време да се върна за багажа си, когато чух по радиото за трагедията в „Пастьор“. Доктор Шамборд… наистина ли е мъртъв, сър? Какви са новините?
Капитан Бонард мрачно поклати глава.
— Имаме сведения, че доктор Шамборд е останал в лабораторията си до късно онази вечер и никой не го е виждал оттогава. Лабораторията му е унищожена. Боя се, че може да се е случило най-лошото. Броят на жертвите още не е установен. Днес следобед полицаите са измъкнали още две тела изпод развалините.
— Горкият доктор Шамборд! Беше толкова добър към мен… Все ми повтаряше, че се преуморявам и имам нужда от почивка… Най-после склоних да си взема отпуска и ето че се случи това… Какъв ужас!
Капитанът помълча.
— Тъжно, наистина… Но ти не довърши разказа си. Защо според теб онези мъже биха се интересували от теб?
Помощникът на Шамборд избърса очите си.
— Как защо? Още щом чух за „Пастьор“ и за доктор Шамборд, веднага ми стана ясно. Затова избягах и… така се озовах тук. Този пансион е на доста затънтено място — надявам се да съм успял да им се изплъзна. Но толкова ме е страх…
— Разбирам. Значи затова ми позвъни?
— Да. Не знаех към кого друг да се обърна…
Капитанът изглеждаше малко объркан.
— Ако правилно съм те разбрал… излиза, че онези са по петите ти заради Емил Шамборд? Означава ли това, че… експлозията не е била случайна?
Жан-Люк кимна утвърдително.
— Мисля, че целта им е била да убият доктор Шамборд. Аз самият представлявам интерес за тях само
