защото бях негов помощник.
— Но защо, за бога, някой ще иска да убива доктор Шамборд?!
— Не зная, капитане, но според мен заради молекулярния компютър. Когато излязох в отпуска, той беше почти готов. Доктор Шамборд беше деветдесет и девет процента сигурен, че е успял да създаде действащ прототип. Но не искаше да разгласява това, преди да се увери, че наистина е готов. Нали го знаете какъв перфекционист беше — държеше да изпипа всичко… А този компютър, веднъж създаден, би бил в състояние да направи чудеса. Затова… мисля, че много хора биха били готови на всичко, само и само да сложат ръка върху него.
Капитан Бонард сбърчи вежди.
— Възможно е да си прав, но не открихме абсолютно никакви доказателства, че доктор Шамборд е довел експеримента си до успешен край. Но, от друга страна, всичко беше в развалини… А ти сигурен ли си, че не си направил прибързани заключения?
Жан-Люк отново кимна.
— Напълно сигурен, сър. Нали през цялото време бях до него. Почти до самия край… Не разбирах всичко, което правеше, но… — Той изведнъж се сепна. — Казвате, че компютърът му е унищожен и че не сте намерили никакви записки, нищо, което да доказва, че окончателно е приключил създаването на прототипа?
— Точно така. Всъщност нищо чудно, след такава опустошителна експлозия. Но странното е, че и в базата данни на компютъра майка нямаше нищо.
— Естествено, че няма да има. Докторът се боеше, че достъпът до базата данни би бил прекалено лесен, и не искаше да рискува бележките му да попаднат в ръцете на когото не трябва. Затова си водеше записки на ръка, в личния си бележник. После, когато приключеше работа, го заключваше в сейфа на лабораторията. Там, в сейфа, беше целият му проект, до най-малките подробности.
Бонард изпъшка.
— Значи всичко е безвъзвратно изгубено…
— Може би не съвсем… — тихо каза Жан-Люк.
Капитанът го изгледа изпитателно.
— Какво искаш да кажеш?
— Че… можем да успеем да възстановим проекта му — задавено каза Жан-Люк. Сърцето му биеше до пръсване.
— Да нямаш копие от записките му?!
— Не точно… Но съм водил мои записки. Не толкова подробни може би, защото не всичко ми беше съвсем ясно, но може и да излезе нещо… Шамборд ни беше забранил да си водим бележки — на мен и на оня странен американец, но аз го наблюдавах внимателно и вечер възстановявах всичко по памет. Така че в записките ми е отбелязано всичко — от първата… почти до последната стъпка. Може да има някои дребни пропуски, но мисля, че в ръцете на експерт записките ми може да се окажат много ценни.
— Разбира се! — развълнувано каза капитанът. — Със сигурност записките ти ще ни послужат много. А… къде са те сега?
— Тук, сър — Жан-Люк посочи куфарчето в краката си. — Никога не го изпускам от поглед.
— Браво, Жан-Люк! Само че сега ще трябва да побързаме. Онези може да са те проследили и всеки момент да се появят. Нищо чудно и да са вече тук. — Той пристъпи до прозореца и огледа осветената от уличните лампи улица. Трима мъже влизаха в един от пристанищните барове, други двама тъкмо излизаха. Неколцина работници търкаляха бъчви вино от единия от складовете и ги товареха в спрелия до отсрещния тротоар камион. Някакъв бездомник седеше, облегнат на стената, и главата му клюмаше като в дрямка.
— Ела насам, Жан-Люк. Огледай ги хубаво. Някое от лицата да ти се струва познато?
Жан-Люк поклати глава отрицателно.
— Не, сър.
Капитан Бонард видимо си отдъхна.
— Е, значи няма да се наложи да си играем на криеница поне засега и да се измъкваме през задния вход. Но все пак трябва да действаме бързо. Не разполагаме с много време. Хайде, събирай си нещата и да тръгваме!
Жан-Люк го погледна благодарно и се наведе да вземе куфарчето си.
Но в мига, в който младежът се извърна, Бонард грабна с едната си ръка възглавницата от кушетката, а с другата измъкна 7,65-милиметров револвер със заглушител. Пистолетът беше стар френски модел от края на петдесетте — такива вече не се произвеждаха. Беше оръжие за истински професионалист — без предпазител, и капитанът обичаше гъделичкащото чувство за флирт с опасността, което повишаваше адреналина му.
Младежът забърза към вратата, но гласът на капитана го спря:
— Жан-Люк!
Младежът се обърна. В погледа му се четеше преданост и безгранично доверие. После зениците му се разшириха от изненада и той машинално вдигна ръка, като да се предпази.
— Капитане…
— Съжалявам, синко. Но тези записки наистина ми трябват. — И капитан Бонард се приближи към смаяния младеж, притисна възглавницата към тила му и допря пистолета до слепоочието му. После стреля. Кръв и парченца мозък опръскаха възглавницата. Куршумът мина през нея и се заби в отсрещната стена.
Капитан Бонард примъкна тялото към кушетката, като внимаваше да не изцапа с кръв стаята. После го сложи да легне с възглавницата под главата, свали заглушителя от револвера, сложи оръжието в лявата ръка на Жан-Люк и отново стреля. Този път изстрелът изтрещя. Шумът беше оглушителен и със сигурност щеше да привлече вниманието на някого. Капитанът не разполагаше с много време. Вторият изстрел беше перфектен, виждаше се една-единствена зейнала дупка на челото, а по пръстите на Жан-Люк имаше барут — никой нямаше да се усъмни, че младежът се е самоубил, потресен от загубата на своя многообичан доктор Шамборд.
Капитанът измъкна бележника на Жан-Люк от куфарчето, грабна и смачкания лист от кошчето, хвърли бърз поглед наоколо, изчегърта забилия се в стената куршум и премести очуканото бюро няколко сантиметра по-встрани, за да скрие дупката.
В далечината се чу воят на полицейска сирена. Капитан Бонард се ослуша. Сърцето му бясно пулсираше. Трябваше да изчезва. Нямаше повече работа тук.
Трета глава
На борда на товарния самолет C-17, напуснал военновъздушната база Бъкли рано сутринта денвърско време на път за Мюнхен, имаше един-единствен пасажер и името му не фигурираше в списъка на екипажа. Полетът беше директен и междинно кацане не беше предвидено, но в шест часа се наложи да кацнат в Париж, за да вземат някаква много важна пратка. На летището ги чакаше автомобил на американските военновъздушни сили и от него слезе мъж в униформата на подполковник от авиацията, със запечатана метална кутия в ръце.
Петнайсет минути по-късно самолетът продължи към Мюнхен, но пътникът, чиято самоличност се пазеше в тайна, вече не беше на борда му.
Малко по-късно същият автомобил спря на един от страничните изходи на международното летище „Шарл дьо Гол“. Задната му врата се отвори и отвътре излезе висок мъж, също с униформата на подполковник от авиацията. Това беше Джон Смит. Военната униформа подчертаваше изправената му стойка и стройната му мъжествена фигура. Сините му очи обгърнаха с бърз поглед околността.
Беше малко преди разсъмване. Джон Смит се запъти към сградата на летището. Типичен военен със сак на рамо и IBM под мишница, стегнат, със спретната униформа, у него нямаше нищо, което излишно да привлича вниманието. Половин час по-късно обаче, на излизане от сградата, Джон Смит беше облечен в
