Трепна ли Марти или така му се стори?
Джон продължи да говори с нараснало вълнение:
— Марти, събуди се, моля те! Имам нужда от теб! Ти си единственият, който знае какво точно се е случило… Помогни ми да разплета този възел! Знам, че можеш. — Той помълча и добави: — Не съм си представял, че ще се срещнем при такива обстоятелства…
Остана с приятеля си повече от час. Държеше ръката му, говореше му, но Марти изобщо не реагираше. Беше трепнал само веднъж — при споменаването на института „Пастьор“. Най-после Смит въздъхна и се изправи. Време беше да тръгва. Трудно щеше да разбули загадката сам, без помощта на Марти, но трябваше да опита. Време за губене нямаше.
В този момент в рамката на вратата се появи висок мургав мъж в униформата на санитар. Той гледаше право към Смит и в погледа му освен изненада се четеше нещо студено и безмилостно, някаква стаена заплаха. Няколко мига двамата се измерваха с очи, после санитарят изведнъж побягна, а Смит скочи и се втурна след него, като измъкна в движение револвера от кобура си. Не само изражението на санитаря не му хареса — имаше нещо много подозрително и в начина, по който държеше сгънатите чаршафи, преметнати през дясната му ръка, докато самата тя оставаше скрита… Да убие Марти ли беше изпратен? И от кого?
Навън в коридора всички гледаха като втрещени лудешката гонитба. Санитарят събаряше онези, които не успяваха да се отстранят навреме от пътя му, а Смит го следваше по петите с викове:
— Спрете го! Въоръжен е!
Като чу това, санитарят остави преструвките и рязко се извърна. В ръцете му проблесна миниавтомат. Дулото мрачно зееше, но изстрел не последва. Човекът очевидно беше професионалист и смяташе това предупреждение за достатъчно.
Чуха се уплашени писъци и сестрите и лекарите мигом се хвърлиха на земята.
Смит изблъска от пътя си една количка с храна и продължи преследването. Нямаше да остави този тип да се измъкне.
Терористът сви в един от коридорите и хлопна вратата в лицето на Смит. Смит срита вратата и профуча покрай един изгубил ума и дума техник.
Озова се в сепаре за гореща терапия, където една от сестрите, пребледняла, закриваше с халат разсъблечения пациент.
— Къде е? — задъхано попита Смит. — Къде е санитарят?!
Сестрата посочи една от вратите и Смит се спусна натам. Обезумели от ужас сестри и пациенти бяха притиснали гръб до стените на коридора, сякаш покрай тях току-що беше профучало смъртоносно торнадо и по чудо ги беше оставило живи.
Смит хукна в посоката, в която бяха приковани всички погледи. „Санитарят“ се беше добрал до дъното на коридора и събори една празна количка с бельо, за да забави преследвача си. Смит тихо изруга. Ако се спреше, за да отмести количката, щеше да загуби ценно време и той предпочете да я прескочи. Напрегна мускули и прелетя от другата страна, въпреки че коленете му за миг отмаляха от приземяването. Успя някак да запази равновесие и хукна след мъжа с автомата. Зад гърба му се чуха сподавени възклицания. Потта му течеше на струи, но му се струваше, че настига мъжа. В този миг обаче той хлътна зад някаква врата с надпис „Пожарен изход“. Смит се спусна след него, но в последния момент с периферното си зрение забеляза сянката, спотаена зад вратата. Беше набрал скорост и единственият начин, по който можеше да реагира, беше да се предпази с ответен удар. Сблъсъкът, който последва, го разтърси, но Смит се задържа на краката си и на свой ред нанесе удар с рамо на нападателя си. „Санитарят“ явно не беше очаквал толкова бърз отпор и ударът го свари неподготвен. Той отхвърча настрани и се свлече по стъпалата. При падането удари тила си в стоманените перила, но бързо се окопити. Не срещнал достатъчно съпротива, Смит също залитна и този път не успя да запази равновесие. Всичко стана само за няколко мига. Изпусна револвера си и полетя надолу към циментовия под. Усети болка в гърба, но стисна зъби и се изправи, залитайки. Дори успя да грабне отново револвера си, но последното, което видя, беше сянката на нападателя, застрашително наведена над него. После някаква остра, пронизваща болка замъгли съзнанието му и всичко потъна в мрак.
Четвърта глава
Същия този вторник експресът от Бордо спря на гара „Аустерлиц“ и капитан Дариус Бонард беше един от първите слезли пътници. Той закрачи през тълпата пристигащи и заминаващи парижани, сякаш без да обръща внимание на цялото това суетене, но всъщност беше нащрек с всяка фибра на тялото си. Имаше прекалено много заинтересовани да попречат на плановете му и не беше изключено някой да го наблюдава. Затова трябваше да си отваря очите на четири.
Стегнат, енергичен мъж в безупречна униформа, капитан Бонард цял живот неизменно бе служил на интересите на Франция, а сегашната му задача се очертаваше от изключително значение. Може да се каже, че съдбините на цялата френска нация зависеха от успешното й изпълнение. А това, че беше и най- опасната от всички, се разбираше от само себе си.
Лицето на капитана бе добило сериозно, решително изражение. Той извади клетъчния телефон от джоба си, набра някакъв номер и тихо съобщи: „Пристигнах.“ После набра друг номер и повтори същото съобщение.
Мина покрай колоната чакащи таксита и се качи в едно, което току-що се беше появило. Таксиметровите шофьори настръхнаха от тази безочливост и съпроводиха отдалечаващото се такси с клаксони и ругатни.
— Привет! — поздрави го глас от вътрешността на таксито.
— Слава на Аллаха — отвърна на поздрава капитан Бонард, като седна до забуления мъж в дълга поръбена със злато бедуинска роба. По-голямата част от лицето на спътника му беше скрита, но капитанът успя да забележи, че той имаше маслиненочерна кожа и зеленикавокафяви очи. Абу Ауда беше от племето фулани, където безводната пустиня отстъпваше място на тучни пасища и гори. Светлите му очи загатваха за някой синеок прадядо, дошъл от други географски ширини.
— Донесе ли ги? — попита Абу на арабски.
— Да — кимна утвърдително капитанът, разкопча униформата си, измъкна изпод ризата кожено портфолио и го подаде на арабина с думите: — Помощникът на Шамборд е мъртъв. Какво стана с американеца Целербах?
— Не открихме никакви записки въпреки щателното претърсване. Както всъщност се и очакваше.
Студените зеленикави очи се впиваха изпитателно във французина, като че ли искаха да проникнат в душата му. Хилядолетно неверие бе стаено в тези очи — те не биха се доверили никому — нито дори на Аллах, към когото ежедневно изпращаха молитви. Страхопочитание — да. Всемогъщ е Аллах. Доверие — никому.
Бонард издържа пронизващия поглед на арабина, без на лицето му да трепне и мускулче. Най-после Абу Ауда насочи вниманието си към портфолиото, повъртя го в ръцете си, без да го отваря, и го мушна под гънките на дългата бедуинска роба.
После каза рязко:
— Ще държим връзка с вас.
Бонард кимна.
— Тогава, доскоро.
Бедуинът нареди на шофьора да спре таксито.
Веднага щом вратата хлопна зад гърба на капитана, таксито потегли с пълна газ.
Капитан Бонард сви зад ъгъла и извади клетъчния телефон.
— Успяхте ли да го проследите?
— Да. Без никакъв проблем.
След броени секунди зад ъгъла сви ситроен с тъмни стъкла и забави ход. Задната врата се отвори и капитан Бонард седна вътре. Ситроенът направи обратен завой и го откара в кабинета му, където Бонард трябваше да проведе няколко телефонни разговора, преди да се срещне с шефа на Абу Ауда.
Джон Смит, проснат на стълбищната площадка на болницата „Помпиду“, постепенно започваше да идва
