в съзнание. Последното, което си спомняше, беше някакво лице, застрашително надвесено над него. После всичко потъна в мрак. Лицето с черни мустаци, пронизващи черни очи и тържествуваща злорада усмивка се беше запечатало в съзнанието му. Затвори очи и си го представи съвсем ясно. После чертите постепенно се размиха и избледняха, само усмивката, също като усмивката на котарака от „Алиса“, остана да се мержелее, сякаш го преследваше. Тя и… заплахата, стаена в очите.
Смит простена и се размърда. Чуваше някакви гласове. Говореха на френски. Къде, по дяволите…?
— Господине… добре ли сте? Мосю?
— Познавате ли онзи човек? Защо ви…?
— Хей, я се отдръпнете и оставете човека на мира! Не виждате ли, че още не е дошъл на себе си?! Хайде, направете ми път и ме оставете да го прегледам!
Смит отвори очи. Лежеше по гръб на циментовия под, а над главата му се бяха надвесили загрижени, уплашени лица. Повечето от хората бяха в бели престилки, имаше и двама униформени служители от охраната.
Смит се надигна и отново изпъшка. Главата му се въртеше, пред очите му играеха кръгове.
— Не бива да ставате, мосю. Главата ви е ударена лошо. Кажете ми как се чувствате.
Смит остави лекаря да светне първо в едното, а после и в другото му око с миниатюрното фенерче.
— Как се чувствам ли? Страхотно.
Това, разбира се, беше лъжа. Главата му още кънтеше, сякаш го бяха ударили с чук. А какво всъщност…?
Той изведнъж се опомни, блъсна ръката на доктора и трескаво се озърна.
— Къде е?! Къде отиде санитарят?! Този човек е опасен! Той имаше автомат…
— Доколкото виждам, и вие сте въоръжен — отбеляза полицаят от охраната, като го гледаше навъсено. Смит усети недоверието му и побърза да бръкне във вътрешния джоб на сакото си. Той беше празен.
— У вас ли са документите ми за самоличност?
Полицаят кимна.
— В такъв случай знаете, че съм полковник от американската армия. Извадете личната ми карта от калъфа — под нея е разрешителното за внасяне на личното ми оръжие в страната.
Полицаят побърза да провери. Останалите наблюдаваха мълчаливо. Съчувствието на повечето лица беше заменено от подозрителност.
След като се увери, че всичко беше така, както казваше Смит, полицаят му върна документите и оръжието, макар и някак неохотно.
— Разбрахте ли кой е бил нападателят ми? — попита Смит. — Беше облечен като санитар и…
— Бил е в униформа на санитар? — вдигна вежди лекарят. — Чий е този район?
— На Фарук ал-Хамид — бързо отвърна единият от охраната.
— Оня човек не беше Фарук — възрази другият. — Сигурен съм. Видях го, като тичаше.
— И аз го видях — подкрепи го една от сестрите. — Фарук е по-дребен. Не може да е бил той.
— Нека да довърша прегледа — отново се наведе над него лекарят.
— Няма смисъл. Вече съм добре.
Болката беше понамаляла и Смит наистина чувстваше главата си прояснена.
Лекарят прибра фенерчето и се изправи.
— Усещате ли главата си замаяна?
— Ни най-малко — увери го Смит.
Лекарят сви рамене.
— Вие самият сте лекар и сте наясно какви опасности крие травмата на главата. Но ми изглеждате гореща глава и не мога да ви задържа насила, въпреки че, както знаете, желателно е да останете известно време в покой и под наблюдение. И все пак… не виждам обезпокоителни симптоми — погледът е фокусиран, цветът на кожата е добър, говорите свързано… Ще ви пусна на ваша отговорност. Моля ви само да се пазите и ако почувствате някакво неразположение, да се върнете в болницата. Обещавате ли?
— Да, докторе. И ви благодаря за проявената загриженост. А… ще мога ли да поговоря с шефа на охраната?
— Аз ще ви заведа — предложи единият от униформените мъже.
Той го поведе към по-отдалечен кабинет, снабден със свръхмодерни електронни системи за наблюдение, компютри и охранителни камери. Прозорците на кабинета гледаха към паркинга, а на стената имаше няколко фотографии в рамка. От едната гледаха петима мъже във военни униформи с изпити лица и трескаво горящи очи. Снимката беше правена някъде в джунглата и като се вгледа по-внимателно, Смит позна Диен Биен Фу — мястото, където през 1954 г. французите били окончателно разбити и Франция загубила една от най-големите си колонии.
— Шефе, това е човекът, който се опита да спре въоръжения санитар — представи го служителят от охраната.
— Подполковник Джон Смит от армията на Съединените щати.
— Пиер Жирар. Седнете, полковник.
Без да приеме протегната ръка на Смит и без да се надигне от мястото си, Жирар кимна към стола срещу бюрото си. Началник-охраната имаше набита фигура и беше облечен в поизносен костюм с разхлабена вратовръзка. Приличаше повече на дългогодишен детектив от Сюрте1, отколкото на частен охранител.
— Санитарят, ако това изобщо е бил санитар, беше дошъл в интензивното, за да убие Мартин Целербах.
— Санитарят не е бил санитар? — Жирар погледна въпросително служителя от охраната.
— Това е районът на Фарук ал-Хамид — обясни той, — но според очевидци въоръженият мъж не е бил Фарук.
Шефът на охраната вдигна телефона.
— Свържете ме с „Личен състав“.
Изчака с безизразно лице, без никакви признаци на нетърпение. Бивш детектив, приел бюрократичната машина като необходимо зло, което обаче не му пречеше да си върши работата.
— Ало… Имате ли санитар на име Фарук ал-Хамид? Работи в интензивното… Да? Така ли?! Ясно… Благодаря. — Жирар остави слушалката и се обърна към Смит: — Оставил е бележка, в която съобщава, че е болен и изпраща братовчед си да поеме задълженията му. Очевидно това е нашият човек.
— Който вероятно изобщо не е санитар — добави Смит. — Дори не е сигурно, че е алжирец.
— Точно така… — кимна Жирар като на себе си. — Питам се само защо някой би искал смъртта на Мартин Целербах.
— Доктор Мартин Целербах. Той е мой приятел. Компютърен специалист, който по всяка вероятност е работил с доктор Шамборд върху проекта му в нощта на експлозията.
— Доктор Шамборд… много тъжно наистина — помълча Жирар. — В такъв случай е възможно доктор Целербах да е чул или видял нещо… И някой да се страхува той да не проговори.
— Напълно възможно е — потвърди Смит.
— Налага се да уведомя полицията.
— Ще ви бъда благодарен, ако междувременно засилите охраната в интензивното.
— Смятам да го направя незабавно. Ще се свържа и с отдела за криминално разследване.
— Много ви благодаря — надигна се Смит. — Но аз трябва вече да вървя. Имам уговорена среща.
Това не беше точно така, но наистина се налагаше да побърза.
— Разбира се, тръгвайте. Но предполагам, че полицаите по-късно ще искат да разговарят с вас…
Преди да тръгне, се отби още веднъж в интензивното да види Марти. В състоянието на приятеля му нямаше промяна. Марти изглеждаше толкова уязвим в съня си, толкова беззащитен с тази своя кръглолика, добродушна физиономия. Гърлото му се стегна.
Не му се искаше да го остави, но най-после се надигна, стисна отново ръката на Марти и му обеща, че пак ще се върне. Излезе в коридора и мина покрай противопожарния изход, там, където беше загубил съзнание от удара. Огледа се — може случайно да бяха останали някакви следи. Не откри нищо освен малко кръв по перилата, където нападателят беше ударил главата си. Това можеше да му помогне да го разпознае по-лесно, ако изобщо му се отдадеше такава възможност.
