нещо се мъти, и само ще ги подплашим. Смит си знае работата, а и нали точно за това е създаден Първи секретен. Тук трябва да се пипа внимателно, като със скалпел. Ако Смит срещне някакви трудности или има нужда от помощ, ще ви уведомя своевременно.
— Надявам се — промърмори президентът. На челото му се беше врязала бръчка. — Дано само не е станало прекалено късно…
Институтът „Пастьор“, един от най-големите научни центрове в световен мащаб, не гонеше печалба на всяка цена, тъй като бюджетът му не зависеше от държавата и можеше да си позволи да финансира сериозни и трудоемки научни изследвания, които поглъщаха много средства. Той разполагаше с повече от двайсет клона на територията на пет континента, но базата му беше тук, в Париж. Смит беше идвал за последен път тук преди пет години, за да присъства на конференция по молекулярна биология — една от приоритетните сфери на изследователска дейност на института. Спомените оживяваха в съзнанието му, докато пътуваше с таксито към улица „Доктор Ру“, кръстена на един от основоположниците на института. Плати на шофьора и се отправи към пропуска на новото крило.
Разположен в източната част на Петнайсети район, институтът „Пастьор“ се простираше от двете страни на оживената улица. От едната страна беше старата сграда, а от другата — доста по-обширното ново крило. Потъналите в зеленина постройки напомняха със сдържаното си благородство изискан колеж, съчетал духа на деветнайсети век с изчистената модернистична архитектура на бъдещето. Онова, което правеше гледката малко по-необичайна и нарушаваше спокойната академична атмосфера, беше присъствието на патрулиращи френски войници — в резултат на неотдавнашния инцидент.
Смит се легитимира на пропуска. На няколко крачки от него стоеше войник с автомат, а зад гърба му, откъм постройките в дъното на алеята, се издигаха струйки дим.
Смит прибра документите си и попита, като посочи към виещия се пушек:
— Там ли беше лабораторията на доктор Шамборд?
— Да — мрачно поклати глава пазачът. — Почти нищо не е останало от нея. Развалини…
Налагаше се доста да повърви, но точно от това имаше нужда в този момент, за да подреди мислите си. Споменът за безпомощното състояние на Марти още го гнетеше. Мрачно надвисналото небе над главата му като че ли изразяваше собствения му душевен смут. Прекоси алеята и се запъти към сградата, над която се виеше сивкав дим — един от първите физически признаци за неотдавна разигралата се трагедия. Колкото повече приближаваше, толкова по-осезаемо усещаше белезите на разрухата — всичко пред очите му беше посипано с тънък слой сажди и пепел. Остър задушлив мирис го удари в ноздрите. Тогава видя и труповете на птиците — нападали от небето с разперени криле в момента на експлозията.
Най-после зави зад ъгъла и пред очите му се разкри гледка, която го накара да настръхне, въпреки че донякъде беше подготвен за нея. Над овъгления скелет на сградата се стелеше пушилка. Кучетата душеха из развалините и търсеха някакви признаци на живот. Спасителните работници копаеха с навъсени лица, а наблизо чакаше линейка. Над всичко витаеше призракът на смъртта.
Смит се спря с ръце в джобовете. Погледа операцията по разчистването с натежало сърце и попита един от войниците:
— Някаква следа от доктор Шамборд?
— Не мога да говоря за това, сър.
Смит не настоя. Такива бяха правилата. А и сам се беше уверил, че няма какво повече да търси тук. Цяло чудо беше, че изобщо някой е оцелял. Стисна юмруци в джобовете. Тези чудовища…
Върна се на улица „Доктор Ру“, пресече улицата и се отправи към старата сграда. Показа личната си карта на пропуска и охраната го упъти към лабораторията на стария му приятел Майкъл Кърнс.
Закрачи към източното крило на института. Постепенно идваше на себе си и се опитваше да откъсне мислите си от тягостната гледка, на която беше станал свидетел.
Мина покрай сградата, в която беше работил гениалният бактериолог Луи Пастьор и където сега беше погребан.
Въздъхна. Въпреки всичко най-скъпи спомени го свързваха с тази люлка на световната наука. Много от откритията, направени тук, бяха повлияли върху съдбата на цялото човечество, бяха разкрили нови хоризонти пред човешкия дух.
Именно тук последователите на Луи Пастьор бяха открили начини да се борят с вирусите на смъртоносни болести като дифтерия, чума, туберкулоза, тетанус, жълта треска… Неслучайно сред учените тук имаше не един и не двама носители на Нобелова награда.
Кабинетът на доктор Майкъл Кърнс, приятеля на Смит, беше в отделението по молекулярна биология. Вратата беше отворена и Смит пристъпи навътре. Майк вдигна глава от отрупаното си с папки бюро и възкликна:
— Да вярвам ли на очите си?! Джон, човече, каква изненада!
Той се спусна към приятеля си и сърдечно разтърси ръката му.
— Колко години минаха, а, братле?
— Поне пет — усмихна се Смит. — Е, как вървят нещата при теб?
— Както виждаш, съм на косъм от голямото откритие — засмя се Кърнс. — Нали знаеш как е… А ти — как я караш? Какво те води в Париж? Да не са те командировали от института?
Смит поклати глава.
— Не, Майк. Дошъл съм по личен въпрос. Един мой приятел, Марти Целербах, е пострадал при експлозията.
— А, да. Чух за него, че работел заедно с горкия доктор Шамборд, но така и не съм го виждал. Съжалявам, Джон. Как е той?
— Още е в кома…
— Дявол да го вземе… — Майкъл Кърнс свъси вежди. — Ще се оправи ли? Какви са прогнозите?
— Лекарите дават надежда, но състоянието му е сериозно… С тежка черепна травма е. Слава Богу, вече има известни признаци на подобрение. А какво се чува за Шамборд?
— Още го търсят под развалините… Открити са части от тела, които се опитват да идентифицират. Броят на жертвите не е окончателно установен. — Той въздъхна. — Лоша работа…
Смит кимна.
— Значи Целербах е бил твой приятел? Странно е, че не само аз, почти никой не беше чувал за него. Той не е бил поканен официално от института, а вероятно е имал лична уговорка с Шамборд. Оказва се, че не е общувал почти с никого. Както впрочем и Шамборд напоследък. Изобщо той доста се промени от едно известно време насам…
Смит наостри уши.
— В какъв смисъл? — внимателно попита той.
— В какъв ли… — замислено повтори Кърнс. — Във всякакъв. Разбираш ли, той може да беше голям мозък, но беше и купонджия, веселяк. Наше момче. Работеше здраво, но не беше някой кон с капаци, не се вземаше прекалено на сериозно и не си придаваше важност. Дори напротив — обичаше да повтаря, че никой не е незаменим. Изобщо беше човек, който стъпва на земята и не оставяше успехът да му замае главата. И изведнъж…
— Изведнъж се промени?
— Коренно. В смисъл, че… някак се отдръпна от всички, затвори се в себе си. Ходеше по коридорите като сянка. Дори когато сядаше с нас в кафето, все едно… не беше там. Как да ти обясня?
— Мисля, че разбирам. Вероятно някъде по това време е спрял и да подава информация за хода на проекта си в компютъра майка.
Кърнс го погледна искрено учуден.
— Така ли? Не знаех за това. Виж ти… това означава, че няма как да разберем до какъв етап е бил стигнал?
— Именно. А ти имаш ли представа с какво точно се е занимавал?
— Естествено. Всеки го знаеше. Работеше върху молекулярния компютър и доколкото знам, беше постигнал голям напредък. Нищо чудно да се окажеше първият, успял да създаде действащ молекулярен
