Още там, на безлюдната стълбищна площадка, извади клетъчния си телефон и набра някакъв номер.
— Някой се опита да убие Марти — започна направо. Телефонът разполагаше със специално устройство и разговорът не можеше да бъде проследен.
— Някакви предположения? — долетя през океана гласът на Фред Клайн, шефа на Първи секретен.
— Очевидно беше професионалист. Всичко е било добре организирано. Беше с униформа на санитар и… ако аз не бях там в този момент, нищо нямаше да му попречи.
— Охраната не успя ли да го залови?
— Не, но може Сюрте да свършат по-добра работа. Вече са уведомени за случилото се.
— Хмм… Може би и аз трябва да звънна един-два телефона. Да помоля да изпратят за охрана войници от специалните части.
— Би било добре. Има и още нещо… Оня санитар беше въоръжен с миниавтомат. Криеше го под куп чаршафи.
Клайн, който не по-зле от Смит знаеше какво означава това, замълча.
И двамата мислеха за едно и също, но Смит не беше изненадан, когато шефът му попита:
— Което ни навежда на мисълта, че?
Смит въздъхна и издекламира като добре научен урок:
— Че той спокойно е можел да застреля Марти от мястото, където беше застанал. Както и мен, стига да беше сметнал за необходимо. Както и още куп народ. Но вероятно е възнамерявал да си послужи с нож, за да си свърши работата безшумно, без излишно да привлича вниманието. Автоматът е бил предвиден само за в краен случай.
— С други думи…
— С други думи, не става въпрос за обикновено убийство, а за нещо много по-сериозно. Очевидно убиецът е имал инструкции да не рискува излишно и да направи всичко възможно да се измъкне в случай, че нещо се обърка. Следователно си имаме работа с хора, които са готови на всичко, за да не бъдат разкрити.
Клайн отново помълча.
— Според теб вече няма никакво съмнение, че терористите са целели да ликвидират доктор Шамборд? Него и Марти, тъй като двамата са работели в сътрудничество.
— Точно така. Никой не се е обадил да поеме отговорност за атентата, нали?
— До този момент не.
— Знаех си — промърмори Смит. — Няма и да се обади.
Клайн мрачно се засмя.
— Казвал ли съм ти, че похабяваш детективския си талант в медицинското поприще, Джон? Е, добре, и аз споделям мнението ти, но почти всички останали са убедени, че смъртта на доктор Шамборд е нещастен случай, че той е просто една от жертвите на експлозията. Но както и да е, това е мой проблем. А от теб се иска да се поразровиш, при това — много внимателно, и да се опиташ да откриеш някакви записки, нещо, което да хвърля светлина върху въпроса докъде точно е бил стигнал с проекта си Шамборд. Ако установиш, че записките действително съществуват, но по една или друга причина не можеш да се добереш до тях, поне се опитай да ги унищожиш. За нищо на света не бива да попаднат в неподходящи ръце.
— Знам — тихо каза Смит.
— А как е Целербах? Някаква промяна?
— Състоянието му се подобрява, но все още не дават гаранции, че ще се възстанови напълно.
— Остава само да се надяваме.
— Между другото, ако той е бил в течение на нещата, възможно е да е вкарал някаква информация в компютъра си. Защо не изпратите някой от компютърните експерти във Вашингтон да провери?
— Вече изпратихме — въздъхна Клайн. — Не откри абсолютно нищо. Ако Целербах изобщо си е водил записки, явно е следвал примера на доктор Шамборд.
— Е, поне сме опитали…
— Така е. Какво смяташ да правиш оттук нататък?
— Отивам в института „Пастьор“. Имам един познат биохимик, американец. Навремето работехме заедно. Ще се видя с него и ще поразпитам за Марти и… за Шамборд.
— Само… много внимателно, нали? Там си, за да видиш пострадалия си приятел. Всичко останало трябва да стане при пълна секретност.
— Имам предвид. Колкото до това, можеш да не се притесняваш, ще бъда предпазлив.
— Добре… Има още нещо. Бих искал да се срещнеш с генерал Карлос Хенц — американецът, който командва натовските войски в Европа. Той е единственият, който знае, че си изпратен със специална мисия, но дори и той не бива да свързва името ти с Първи секретен. Знае, че работиш за военното разузнаване — лично президентът го е уведомил за пристигането ти в Париж. Хенц познава много хора и може да ти бъде полезен. Ще се срещнете, за да ти даде информацията, с която разполага. Запомни: два следобед, пансионът „Сезан“. Ще търсиш мосю Мернер. Паролата е „Локи“.
Пета глава
Беше рано сутринта и пролетният бриз разнасяше уханието на цъфнали дървета и влиташе през отворените прозорци на Овалния кабинет, но президентът Самюел Адамс Кастила беше прекалено зает, за да обърне внимание на този факт. Изправен зад солидната маса, която използваше вместо писалище, той мрачно обгърна с поглед тримата седнали срещу него. Беше изминала една година от началото на втория му мандат и военната криза беше онова, от което Кастила най-малко имаше нужда точно сега. Сега беше времето да се утвърди на власт, да прекара останалата част от програмата си през доста разединения, разкъсван от дрязги Конгрес, и да остави името си в историята.
— Това е положението, господа — прокънтя отново гласът му. — Не разполагаме с достатъчно доказателства, че молекулярният компютър е вече факт, а дори наистина да е бил създаден, не знаем в чии ръце е попаднал. Знаем само, че не в нашите, дявол да го вземе! — Мъж-канара, с широки рамене и телосложение на борец, той имаше ведър, спокоен нрав и рядко избухваше. Направи усилие да се овладее и продължи, като понижи глас. — Според командването на авиацията и компютърните експерти няма друго обяснение за случилото се на остров Диего Гарсия. От друга страна, моят научен съветник се е консултирал със специалисти, които твърдят, че има и други възможни причини за изчезването на връзката — някаква рядка атмосферна аномалия например… Надявам се да се окажат прави.
— Дано! — въздъхна адмирал Стивънс Броуз. Лицето му беше угрижено.
— Всички се надяваме на това — добави съветникът по въпросите на националната сигурност Емили Пауъл-Хил.
— Амин, дай Боже — обади се от креслото край камината началник-щабът Чарлс Аурей.
Адмирал Броуз и съветникът по въпросите на националната сигурност Емили Пауъл-Хил седяха в кожени кресла срещу масата на президента. Тази маса, изработена от масивна борова дървесина, той беше донесъл от Санта Фе. Както при всички досегашни президенти, цялостното обзавеждане на кабинета беше по негов личен избор. То отразяваше вкуса му на южняк, израсъл сред природата, пооблагороден през последните години от новопридобитата изтънченост на космополит, обиколил най-прочутите музеи и места на световната култура. Така че обстановката представляваше смесица от солидно, грубо сковани мебели, донесени от губернаторския дом в Ню Мексико, изящни френски масички за кафе и удобни английски кресла. Керамичните вази, завесите от пъстри тъкани, кошниците и украшенията за глава на индианците навахо се комбинираха смело с дървени маски от Сенегал, нигерийски статуетки и зулуски шлемове.
Президентът неспокойно закрачи. Най-после спря, облегна се на писалището, скръсти ръце и продължи:
— Всички знаем, че терористичните атаки са дело на хора, чиято цел е да привлекат общественото внимание към своята кауза и да разобличат онова, което смятат за „зло“. Но сегашната ситуация е по-
