особена по няколко пункта. Да вземем първо избрания обект — той не е нито правителствена или военна сграда, нито посолство или архитектурна забележителност, а научен център — място, което обикновено не се свързва с политиката, а с хуманността и прогреса. Това — едно. Освен това липсва терористът- камикадзе, който би се взривил на място, пълно с хора — като например претъпкан автобус или нощен клуб. Но най-подозрителното е, че от всички възможни сгради са избрали точно тази, в която се е работело върху създаването на молекулярен компютър.
Емили Пауъл-Хил, бивш бригаден генерал от американската армия, вдигна въпросително изящно извитите си вежди. Макар и преминала петдесетте, тя беше запазила стегнатата си, елегантна фигура. Притежаваше тяло на съблазнителка и ум на стратег — пъргав и остър като бръснач.
— Господин президент, все пак държа да отбележа, че цялата информация за работата върху създаването на действащ молекулярен компютър, с която разполагаме, се базира не на факти, а на предположения, които предстои да бъдат доказани. Преди това не можем да си правим никакви по-сериозни изводи въз основа на една експлозия, чиито жертви най-вероятно са случайни, а обектът й — произволно избран. Не можем да градим евентуален сценарий, разчитайки само на слухове. Това, извинете ме, противоречи на здравия разум и се доближава до параноята. Не искам да засегна никого, но всеизвестно е, че контраразузнаването се плаши и от сянката си. Те може би си имат основания за това, от нас обаче се очаква да разсъждаваме обективно и да не изпадаме в паника.
Президентът въздъхна.
— Предполагам, че вероятно имате нещо предвид, след като насочвате разговора в тази насока.
— Така е, господин президент — кимна Емили Пауъл. — Моите консултанти ме уверяват, че работата върху ДНК компютъра е още в началните етапи и в най-добрия случай за функциониращ молекулярен компютър ще можем да говорим едва след десетина години. Което ме кара да смятам тревогата на вашите експерти за неоснователна.
— Разбирам — кимна президентът. — И горещо се надявам да е така. Но предполагам дори и вашите консултанти са на мнение, че ако някой има реални шансове за успех в тази насока, то това е на първо място Емил Шамборд.
Чарлс Аурей, началник-щабът на президента, сбърчи вежди.
— Господа, ще обясни ли някой на старата пушка какво прави ДНК компютъра по-специален и го превръща в такава заплаха?
Президентът и Емили Пауъл-Хил се спогледаха и президентът кимна.
— При този компютър нещата са поставени на качествено нова основа — започна Емили. — Става дума за преминаването от силикона, който е в основата на компютрите, към въглерода, който е в основата на живия живот. Машините са бързи и точни, програмирани за наше удобство, докато животът е променлив и непредсказуем. ДНК компютрите ще интегрират в себе си най-доброто от двата свята, с други думи, тяхната технология ще превъзхожда всичко, съществуващо досега, всичко, което повечето хора изобщо биха могли да си представят. И всичко това благодарение на факта, че ще сме намерили начин да използваме ДНК молекулите вместо микрочиповете.
Аурей направи гримаса.
— Звучи като в научнофантастичен роман…
— Така е — отвърна президентът, — но това не би трябвало да ни учудва. Много от прототиповете на технологиите, с които вече сме свикнали, също са се появили за пръв път на страниците на научнофантастичните романи и комиксите. Истината е, че идеята дори не е нова — учените от години си блъскат главата как биха могли да използват в програмирането естественото свойство на ДНК да се реорганизира и рекомбинира учудващо бързо.
— Вече загубих нишката… — поклати глава Аурей.
Президентът се усмихна.
— Извинявай, Чък. Ще се опитам да ти го обясня простичко. Представи си, че трябва да се окоси една ливада. Единият вариант би бил да се използват няколко мощни косачки, всяка от които може да окоси хиляди стръкчета трева за секунда — това е електронното решение. Компютрите функционират на този принцип. ДНК решението е по-различно — все едно се използват милиарди миниатюрни косачки, всяка от които отсича само едно стръкче трева. Но всички функционират едновременно. Разбираш ли? Ето къде е голямото предимство на този род компютри — те ще се възползват от природния паралелизъм, който се оказва могъща сила.
— Да не забравяме, че при това ще се изразходва минимум енергия — още един огромен плюс — добави Емили Пауъл-Хил. — Остава само подобен компютър да бъде създаден. Ако това изобщо стане… Дотук говорихме само за хипотетичната възможност.
— Ако този проект бъде осъществен на практика — избоботи адмирал Стивънс Броуз от креслото до камината, — направо не ми се мисли какво ще последва… Представете си да попадне в ръцете на някого, който не ни обича особено или се опитва да ни изнуди, а ние, американците, открай време сме трън в очите на половината свят, няма какво да се лъжем… А в същото време армията ни, икономиката, както и държавният апарат са изцяло зависими от електрониката. В днешно време всичко се контролира от компютри и представяте ли си какъв хаос ще настъпи, ако някой успее да се вмъкне в командните програми и да ги блокира?! Господ да ни е на помощ… Не искам да съм лош пророк, но железниците са станали причина за избухването на Гражданската война, авиацията е в дъното на Втората световна, дано компютрите не са причина за конфликта на бъдещето…
— Загрижеността ти е напълно оправдана, Стивънс — кимна президентът. — Един ДНК компютър в ръцете на неподходящи хора е в състояние да прекъсне подаването на петрол, да блокира въздушния транспорт, да изпразни Федералния резерв, да отприщи шлюзовете на язовира „Хувър“… изобщо… да причини смъртта на стотици хиляди хора и да ни изправи пред бедствена ситуация.
Чък Аурей пребледня.
— Не мислех, че е толкова сериозно…
Президентът мрачно кимна.
— Толкова сериозно е. Без никакво преувеличение. Сега разбирате защо ситуацията не бива да се подценява.
След тези думи в кабинета се възцари гробна тишина.
Най-после, без да сваля поглед от своите трима съветници, президентът продължи:
— Разбира се, както каза Емили, все още не сме напълно сигурни, че подобен компютър е бил създаден. Затова — да не прибързваме с мрачните заключения. Нека първо да видим с каква информация разполагат ЦРУ и Управлението на националната сигурност. Чък, ще те помоля да се свържеш и с англичаните. Емили и Стивънс, вижте какво ново могат да докладват по случая вашите хора. По-късно днес ще се видим отново.
Веднага след като президентът изпрати тримата, една странична врата се отвори и в Овалния кабинет пристъпи Фред Клайн, шефът на Първи секретен, както винаги — с поомачкан костюм и луличка в ръце.
— Мисля, че мина добре — подхвърли той.
— Така е. Можеше и да е по-зле — мрачно отвърна президентът. — Седни, Фред. Разполагаме ли вече с някакви факти по случая или можем да разчитаме само на интуицията си?
— Засега няма нищо черно на бяло — въздъхна Клайн и прокара ръка през оредяващата си коса, — но се надявам, че скоро ще разполагаме с повече факти.
— Джон Смит не е ли открил нещо?
Клайн му разказа за опита за убийство на Мартин Целербах, на който Смит беше успял да попречи.
— Когато се чухме за последно, смяташе да отиде до института и да разговаря със свой бивш колега. След това му предстоеше да се срещне с генерал Хенц.
Президентът сви устни.
— Не оспорвам качествата на Смит, но все пак си мисля, че повече хора биха свършили по-добра работа… Мога да изпратя още някого по твоя преценка.
Клайн поклати глава.
— Не ми се иска излишно да привличаме вниманието. Основното предимство на терористите е, че действат светкавично бързо. Докато ЦРУ и МИ-6 не могат, без да вдигат пара… Онези веднага ще усетят, че
