— Не разполагаме с абсолютно нищо от последната година.
— Но те сто на сто съществуват — възбудено повиши глас Смит. — Не може просто така да изчезнат… Сигурно са запазени в паметта на компютъра майка. Основната база данни не може да бъде унищожена толкова лесно.
— Така е — кимна Клайн. — Централната компютърна система е добре защитена и не е пострадала от пожара. Само че… както ти казах, Шамборд повече от година не е подавал информация в нея.
Смит се намръщи.
— Значи си е водил записки на ръка?
— По всяка вероятност.
— Защото е изключено да се работи върху подобен проект, без да се водят бележки, в които да бъде документирана всяка стъпка. Във всеки един момент трябва да можеш да се върнеш назад, да проследиш етапите, през които си минал, да откриеш евентуална грешка или напротив — да се убедиш, че си на прав път. Абсурдно е да няма нищо черно на бяло. Направо немислимо.
— Съгласен съм, Джон, но досега нито колегите му от института, нито военните са открили нещо.
Смит се замисли. Шамборд сигурно е имал основания да бъде предпазлив.
— Смяташ ли, че е бил наблюдаван?
— Не знам какво да смятам. Французите също не знаят.
— Сам ли е работил?
— Френската полиция издирва помощника му, който в момента е в отпуска. — Клайн зарея поглед към хоризонта на изток. Слънчевият диск вече се беше издигнал високо в небето. — Предполагаме, че доктор Целербах също му е сътрудничил.
— Предполагате?
— Не е ясно с какво точно се е занимавал доктор Целербах по време на пребиваването си в Париж. Той също не е разгласявал наляво и надясно по чия покана е в института „Пастьор“. В списъците на охраната фигурира като „гост консултант“. След претърсване на хотелската му стая също не е открито нищо, което да хвърля повече светлина върху причината за пристигането му във Франция. Дошъл е с един куфар дрехи и вещи от първа необходимост. Не е бил от най-общителните и не се е сближил с никого. Повечето разпитани дори не могли да си спомнят за кого точно става въпрос.
Смит кимна.
— Типично за Марти.
Приятелят му не обичаше излишно да привлича вниманието и се бе постарал да остане в сянка, но в същото време какво, ако не възможността да участва в създаването на първия молекулярен компютър, би го измъкнало от убежището му във Вашингтон и би го накарало да се озове чак в Париж? Всичко си идваше на мястото.
— В такъв случай, когато дойде в съзнание, той ще може най-точно да ни каже на какъв етап е бил Шамборд.
— Ако изобщо дойде в съзнание. И ако тогава не е прекалено късно.
— Ще дойде в съзнание — рязко каза Джон.
— Възможно е. Но кога?! Знаеш ли, че вече имахме едно твърде обезпокоително обаждане. Снощи в 19,55 ч. вашингтонско време остров Диего Гарсия е загубил всякакъв контакт с авиацията си. Всички опити за възстановяване на връзката са били безуспешни. Точно пет минути по-късно връзката е била възстановена. Като от само себе си. Не са били регистрирани нито атмосферни смущения, нито е имало някакви проблеми с електрозахранването или пък със самите компютри. Единственото обяснение за случилото се е, че някой хакер е успял да се вмъкне в системата и си е направил шегичка. Само че не е оставил абсолютно никакви следи. Което е най-малкото… странно.
— Някакви щети?
— Никакви. Като изключим преживяния стрес.
— Колко часа след експлозията в „Пастьор“ е регистриран инцидентът?
Клайн мрачно се усмихна.
— Достатъчно, за да предположим, че някой е изпробвал новоизобретения компютър.
— Това наистина звучи сериозно. Я да видим… Лабораторията на Шамборд е напълно унищожена, самият той е потънал вдън земя, а записките му липсват. Възможно е да са унищожени при пожара. Или пък…
— Или някой е предизвикал експлозията, за да прикрие убийството на Шамборд и кражбата на готовия прототип и на цялата документация?
Клайн кимна замислено.
— Действащ ДНК компютър не е шега работа. Особено в неподходящи ръце…
— Мислех да прескоча до Париж. Да видя с очите си Марти и да се осведомя за състоянието му.
— Наистина добре би било да отидеш. Освен това, ако някой разбира нещо от молекулярни компютри, това си ти. — Клайн помълча и вдигна угрижено поглед нагоре, сякаш от ясното небе над главите им всеки момент щяха да завалят балистични ракети. — Опитай се да разбереш за какво точно става въпрос, да издириш документацията на Шамборд, ако изобщо съществува, и най-вече да се увериш дали първият по рода си молекулярен компютър е вече факт. — Той въздъхна. — Задачата ти не е лесна. Ще работиш при пълна секретност. Ще държиш връзка единствено с мен — не искаме да всяваме излишна паника. Можеш да ме търсиш по всяко време. Ако имаш нужда от нещо, само ми кажи. Веднага ще се погрижа.
— Ясно.
Смит разбираше съображенията на шефа си. Страните от Третия свят и бездруго недолюбваха американците. Попаднеше ли един такъв компютър в ръцете на терористите, играта щеше да загрубее.
— Кога тръгвам?
— Веднага. Разбира се, няма да си единственият, който ще работи по случая, но си този, на когото най- вече разчитам. ФБР и ЦРУ също вече са ангажирали хора с разследването. А… колкото до твоя приятел, искрено се надявам да се оправи. Но, Джон, помни, че разполагаме с много малко време и животът на още много хора е изложен на опасност.
Втора глава
В шест часа вечерта смяната на Фарук ал-Хамид, санитар в болницата „Жорж Помпиду“, приключи, той съблече униформата и си тръгна през изхода за служителите. Докато крачеше уморено към кафе „Масуд“, в една от преките на оживения булевард „Виктор“, Фарук не подозираше, че някой го следи.
От сутринта не беше подгъвал крак — търкаше подове, мъкнеше бали с мръсни чаршафи, тичаше нагоре-надолу, и сега копнееше само за едно — да отдъхне след изнурителния ден. Най-после седна на обичайното си място в кафето — близо до отворената врата, където кухненските аромати се смесваха със свежия полъх на пролетния вятър.
Озърна се — тук идваха много северноафриканци. Освен неговите сънародници, алжирците, тук се събираха още и мароканци, както и жители на Сахара. Наливаха се с вино и пет пари не даваха за изричната забрана на Корана, като че тук Аллах не можеше да знае какво вършат. Фарук ядно поклати глава и отпи от кафето си, свъсил вежди.
В този момент към него се приближи някакъв непознат. Не беше арабин, с тази светла кожа и сини очи. Но говореше арабски учудващо добре.
— Привет, Фарук. Здраво се трудиш, братле. По цял ден превиваш гръб и Аллах вижда, че заслужаваш повече. Затова искам да ти направя едно предложение. Ако, разбира се, те интересува.
Фарук го изгледа изпод вежди.
— От къде на къде ще ми правиш предложение? — промърмори той.
— Само защото ти мисля доброто — отвърна непознатият, без изобщо да се засегне от недружелюбния му тон. — Нима не би искал да заведеш семейството си някъде на почивка?
— На нашего брата не се полага почивка — горчиво се усмихна Фарук.
