Беше? Смит изтръпна, пронизан от внезапен хлад. Какво би трябвало да означава „травма на главата“? Нещо сериозно ли? Извади клетъчния си телефон и набра Вашингтон.
Двамата с Марти бяха отраснали заедно в Айова. Джон бранеше Марти от подигравките на връстниците им, както и от злобата на някои учители, които си мислеха, че нарочно им отговаря и се държи странно, и не можеха да повярват, че някой, толкова интелигентен, не влага в действията си и капчица зъл умисъл. Заболяването на Марти беше диагностицирано доста по-късно и най-после можеха да бъдат взети някакви мерки, за да му се помогне. Бедата беше в това, че Марти мразеше лекарствата и избягваше да ги взема. След като завърши училище, максимално ограничи контактите си с външния свят и прекарваше цели дни уединен в уютното си бунгало във Вашингтон, като си подаваше носа навън само за да напазарува. Тук, сред компютрите си, се чувстваше в безопасност и можеше да „свещенодейства“, като се съсредоточаваше максимално и оставяше въображението си да се развихри. Беше изцяло отдаден на онова, което вършеше — неслучайно академици и бизнесмени го търсеха за съвет, но, разбира се, не прекрачваха прага му, а се свързваха с него по електронен път.
Какво ли би го накарало да замине за Париж?
За последен път се беше измъкнал от „бърлогата“ си преди година и половина, и то принуден от обстоятелствата — серията от убийства и избухналата вирусна епидемия, чиито последици бяха катастрофални и която причини смъртта на Софи — годеницата на Смит.
Телефонът в далечен Вашингтон звънеше и сигналът отекваше в ухото му, а в същото време като че ли звънеше и друг телефон наблизо… пред вратата на лабораторията му.
— Може ли? — на прага стоеше Натаниел Фредерик Клайн, Фред.
Смит рязко се извърна.
— Разбира се. Влизай, Фред.
Шефът на свръхсекретния Първи отдел, чиято дейност беше свързана с разузнаването и контраразузнаването, безшумно като призрак пристъпи навътре и изключи клетъчния си телефон.
— Предполагам, че щом ми звънеше, вече си чул новината…
— А ти… какво правиш тук? И знаеш ли нещо повече за Марти?
Клайн мина покрай редиците епруветки, без да отговори. Приближи се до Смит и се опря на една от лабораторните маси. Лицето му беше мрачно, изопнато. Беше облечен в един от поомачканите си костюми. С високото си чело, оплешивяващото си теме и очилата с метални рамки би могъл да бъде всичко — от книгоиздател до фалшификатор на пари. Имаше бледата кожа на човек, който рядко си подава носа навън.
Той се вгледа замислено в Смит и каза съчувствено:
— Приятелят ти е в кома, Джон, и състоянието му е доста тежко. Няма смисъл да се лъжем.
Стомахът на Смит се сви както някога, когато научи за смъртта на Софи. Болката от загубата й още не беше отзвучала, но нищо вече не можеше да върне Софи, а Марти… нима щеше да загуби и него?
— Какво, за бога, е търсел там?!
Клайн извади лулата от джоба си и я натъпка с тютюн.
— И ние това се питаме.
Смит понечи да каже нещо, но прехапа устни. Шефът на мистериозния Първи отдел обикновено оставаше зад кулисите и оттам контролираше действията на хората си. Отделът имаше специални правомощия и не беше длъжен да се отчита за действията си пред военната бюрократична машина. Конгресът на Съединените щати също не упражняваше надзор върху него. Единствено Белият дом беше в течение на дейността на отдела. Първи секретен нямаше структурата на формална организация — нямаше своя йерархия, своя щабквартира, свои оперативни работници. Неговите сътрудници бяха експерти в една или друга професионална област, повечето притежаваха военен чин, бяха предимно необвързани и винаги на разположение, въпреки че междувременно се занимаваха с текущите си задачи. С други думи, бяха елитна част, готова незабавно да поеме функциите си при нужда и да действа при пълна секретност.
Смит беше един от хората на отдела и знаеше, че появата на шефа му никога не беше случайна. Очевидно ставаше въпрос за нещо наистина сериозно, в противен случай Клайн не би дошъл лично.
— Не си тук заради Марти, нали? — тихо каза Смит. — Има и друго.
— Така е — кимна Клайн. — Искаш ли да се поразходим?
— Идеята е добра, още повече, че не бива да палиш лулата си тук — ДНК-то е много чувствително към замърсяването на въздуха.
Двамата се спогледаха — Смит познаваше шефа си достатъчно добре и знаеше, че Клайн не се доверява на никого и не позволява нищо да приспи бдителността му. Правило номер едно на отдела беше: „Не приемай нищо за дадено.“ В конкретния случай Клайн не можеше да бъде стопроцентово сигурен, че лабораторията не се подслушва, и предпочиташе да не рискува. Точно затова предложи да се поразходят, а Смит го разбираше от половин дума.
Двамата излязоха в коридора и Смит заключи вратата на лабораторията. Наоколо не се мяркаше жива душа и не се чуваше никакъв шум освен тихото бръмчене на климатичната инсталация — в този ранен час сградата беше почти пуста.
Навън се разсъмваше и слънцето искреше в клоните на боровете, но гористите възвишения на запад все още мрачно се чернееха. В далечината върховете на Скалистите планини розовееха, но подножията им тънеха в сянка и мракът още се спотайваше в хладните им клисури.
Клайн крачеше мълчаливо. След малко се спря да запали лулата си.
— Ще се поразходим надолу по алеята, нали? Отдавна не сме се виждали… Е, разказвай — как върви работата ти? Има ли изгледи молекулярният компютър скоро да се появи на бял свят?
— Надявам се. Работата напредва. Лека-полека…
Правителствата на много държави биха дали мило и драго техните учени първи да създадат действащ ДНК компютър, който за секунди би се справил с всеки код. На практика това би означавало почти неограничена власт — контрол върху реактивните снаряди, върху сателитите, върху авиацията и флота… Всичко свързано с електрониката би могло да бъде управлявано от молекулярния компютър. Дори най- мощният силиконов компютър не би могъл да му излезе насреща.
— Кога според теб има реални шансове такъв компютър да бъде пуснат в действие?
— Най-рано след няколко години — отвърна Смит.
— А някакви предположения… кой пръв би се справил със задачата?
Смит сви рамене.
— Не знам някой да е постигнал по-значителен напредък от останалите, поне доколкото ми е известно.
Клайн замислено захапа лулата си.
— И все пак, ако се окаже, че такъв компютър е вече факт, кой е най-вероятният му създател?
Смит трепна. Възможно ли беше някой да е изпреварил останалите с минимум пет години? Очевидно — щом Клайн беше тук. Но кой? Японецът Такеда? Шамборд?
И тогава изведнъж проумя. Всичко се връзваше. Отговорът беше — институтът „Пастьор“.
— Емил Шамборд. Значи е успял? Изпреварил е всички? Включително и Такеда…
— Само че най-вероятно е загинал при експлозията. — Клайн дръпна от лулата си с мрачно изражение. — А лабораторията му е унищожена напълно. Останали са само овъглени отломки и натрошени стъкла. Колкото до Шамборд, от тогава от него няма и следа. Търсили са го навсякъде. Колата му била на паркинга пред института.
— А сигурно ли е, че…
— Колегите му шушукат. Висшите военни кръгове в Париж също са нащрек.
— Значи разполагаме само със слухове?
— Предполагам, че някой е знаел и нещо повече. Все някой е бил в течение на онова, което се случва между четирите стени на лабораторията му.
— Не е задължително… Учен от ранга на Шамборд до голяма степен разполага със свобода на действие и не е длъжен да дава отчет никому. Не и преди да е налице крайният резултат. Въпреки това военните периодично са проявявали интерес към работата му, но според сведенията, с които разполагат, Шамборд не е бил по-близо до крайната цел от останалите.
— И все пак… не може да няма някакви записки.
