радиопредавателят на Сам Кастила запращя.
— Господин президент — докладваха от командния център, — новините не са добри. Засега няма никакъв напредък. Противникът прониква във вече сменените кодове… Компютърът му реагира с невероятна скорост… Не можем да повярваме на очите си… За момент, сър… Какво?! О, не! По дяволите…
Гласът заглъхна, но след малко прозвуча друг, женски глас:
— Радарът ни засече приближаваща ядрена ракета, сър! Насочила се е към Омаха… Мисля, че няма да успеем да я спрем.
Първият глас, който вече се чуваше по-слабо, повтаряше ужасено:
— Не… Не мога… Не мога да направя нищо, Божичко…
Абу Ауда се ослуша. Електрическите крушки бяха простреляни от заблудени куршуми и коридорът тънеше в мрак.
— Няма ги, Халид — прошепна той най-после. — Отидоха си, слава на Аллах!
— Чуй! — вдигна ръката си Мавритания.
Доловиха тропот на ботуши. Легионерите. Този път обаче не тичаха към тях, а в противоположна посока — към кулата.
Сините очи на Мавритания студено проблеснаха.
— Да вървим, Абу Ауда. Да съберем хората си.
— Да. Вече е крайно време да напуснем този прокълнат замък.
— О, не — поклати глава Мавритания. — Още не. Не можем да си тръгнем без онова, за което сме дошли.
— Дойдохме за теб, Мавритания.
— Помисли, мой храбри приятелю. За нашата кауза имаме нужда от Шамборд и от неговия компютър. Няма да си тръгнем от тук без него. Ще дадем на продажния французин един добър урок и ще вземем онова, което ни се полага по право!
Марти продължаваше гневния си монолог и отчаяните си усилия да унищожи ракетата.
— Ще ти дам да разбереш, огнедишащо чудовище… Вкопчили сме се в смъртоносна схватка и единият от нас ще трябва да се предаде… Хайде да те видим сега, никаквецо… На ти! Да… Точно така!…
Отвън, на стълбищната площадка, Ранди и Питър се ослушваха, притаени в сенките. От долния етаж долиташе остър, задушлив мирис на барут.
Изведнъж Ранди трепна.
— Чу ли това, Питър?
Дулото на автомата й беше насочено към стълбите.
— Да… Гадовете се връщат. Няма да ни оставят на мира, то се е видяло…
По стълбите вече трополяха ботушите на легионерите. Веднага щом се подаде главата на първия, Ранди и Питър стреляха. Войникът падна назад, улучен в слепоочието. Другарите му се стъписаха и отстъпиха, но това нямаше да е задълго.
Питър извика към оръжейната:
— Побързайте! Взе да става напечено…
— Хората на Ла Порт се връщат — добави Ранди. — И този път като че ли са доста повече…
Терез, коленичила до тялото на баща си, изведнъж се раздвижи и излезе от вцепенението си.
— Ще ида да помогна!
Тя взе пушката, която Джон й беше дал, и се надигна, като че ли се събуждаше от сън.
— Сигурна ли си, че си добре? — загрижено попита Джон.
— Не съм. Но ще се оправя. — Гласът й звучеше твърдо. Тя хвърли отново поглед към баща си и по лицето й пробяга тъжна усмивка.
— Той беше добър човек и забележителен учен… Такъв ще го помня, макар че накрая се остави да бъде подмамен от една илюзия…
Джон я изпрати с поглед.
— Пази се, Терез.
Тя кимна и изтича навън.
След малко изстрелите зачестиха. Легионерите бяха подновили настъплението. Изстрелите отекваха зловещо в нощта и по гърба на Джон полазиха тръпки.
Времето им изтичаше.
— Март? Как върви? Има ли някаква надежда?
Марти цял трепереше като изпъната тетива на лък и в изражението му имаше някакво нетърпение, а може би дори… ликуване. Изведнъж той подскочи.
— Какво става?! — възкликна Джон.
Но Марти затанцува, като размахваше ръце, сякаш беше изпаднал в транс.
— Хей, Марти! Няма ли да ми кажеш какво е станало?!
— Виж! — посочи Марти монитора и отново заподскача лудешки.
На мястото на дългите редици числа и символи сега се виждаше обсипано със звезди небе. И очертанията на френското крайбрежие, както и на американския континент. Една миниатюрна червена стрелка тръгваше от Франция и описваше дъга, като оставяше след себе си червена пунктирана линия.
— Това… ракетата ли е? — попита Джон. — Ядрената бойна глава?
— Тя, същата. Наблюдавай внимателно… Три… две… едно… Бум!
Червената стрелка се превърна в бяло облаче дим.
Джон примигна.
— Дали съм разбрал правилно…
— Да! Да! Да! — ликуваше Марти. — Това е! Край! Финито!
— Сигурен ли си, Март? — прошепна Джон. — Абсолютно ли си сигурен?
— Разбира се! Накарах я да се самовзриви над океана! Успях! Чудесна машинка… Обичам те! — В очите му проблясваха сълзи. — Америка е спасена, Джон!
Четирийсет и първа глава
Джон почувства, че огромна тежест се свлича от плещите му и докато слушаше възторжените възгласи на Марти, му се прииска на свой ред да се отдаде на радостта си, но отвън долитаха изстрели. Там бяха Ранди, Питър и Терез и не се знаеше дали ще удържат още дълго. Легионерите имаха значително числено превъзходство и тъй като вече нищо не ги задържаше в кулата, беше крайно време да помислят за бягство.
Джон докосна рамото на приятеля си.
— Марти! Америка е спасена, но ние все още сме в опасност… Опитай се да възстановиш сателитните комуникации и да изчезваме от тук!
— Няма никакъв проблем… След обезвреждането на ракетата това е детска игра.
— Радвам се. Защото наистина трябва да побързаме.
Джон надникна навън.
Питър, Ранди и Терез бяха залегнали и отвръщаха на стрелбата.
— Можете ли да ги задържите още няколко минути.
— Да, но само няколко — предупреди Ранди.
Джон се върна при компютъра.
— Ето, готов съм! — засия Марти! — Казах ти, че ще стане бързо.
— Добре… А сега, моля те, изпрати едно съобщение. — И той продиктува свръхсекретния код, който гарантираше, че съобщението ще стигне до получателя си, Фред Клайн.
— Готово! — Марти изглеждаше напълно доволен от себе си. — А сега какво?
— Сега да изчезваме.
