— Можем да се възползваме от това… Ако започне стрелба, тя най-вероятно ще привлече Ла Порт и легионерите от кулата.
— И тогава Шамборд ще остане сам в оръжейната…
— Именно. Е, хайде тогава да изненадаме господата!
Четиримата притичаха по коридора и Джон надникна иззад ъгъла.
В дъното на другия коридор Абу Ауда се мъчеше да отвори някаква врата, а останалите му пазеха гърба.
След малко Джон се обърна и прошепна през рамо:
— Влязоха… Сега е моментът!
Четиримата притичаха и откриха огън по Абу Ауда и хората му.
Един от терористите изкрещя пронизително. Останалите залегнаха и отвърнаха на огъня. Мавритания грабна оръжието на убития и също се включи в престрелката.
Изстрелите отекваха надалеч по коридорите на замъка.
Пред очите на озадачения доктор Шамборд продължаваха да се нижат редица цифри и символи. Не му беше ясно защо руснаците си бяха правили труда да сменят кодовете на балистичната ракета в далечната тайга, но така или иначе новият код също не беше непробиваем. Само щеше да го затрудни малко повече…
— Не знам защо се отказахме от първата ракета, която бяхте избрали — говореше той на Ла Порт, без да откъсва поглед от екрана. — Нейният код беше също толкова лесен, колкото и кодът на ракетата, която щяхме да изпратим срещу Йерусалим. Докато тук нещата са по-сложни… дявол знае защо…
— Побързайте, Шамборд — настоя Ла Порт.
Ученият отново се подразни от студения заповеднически тон. Правеше каквото можеше. Излишно беше някой да го подканя.
След малко уморено прокара ръка по челото си.
— Готово. Приключих. Това беше. Ракетата е програмирана и точно в полунощ ще бъде изстреляна автоматично.
Изведнъж спря на средата на думата и се втренчи в екрана като хипнотизиран. Смръщи вежди и бързо натисна няколко клавиша на клавиатурата. Отговорът, от който се опасяваше, се появи на екрана. О, Господи… Обля го студена пот.
Извърна се към Ла Порт и заговори като обезумял:
— Генерале, вие сте знаели! Какво ме накарахте да извърша?! Само ако знаех… Ако можех да предположа… Това не е обикновена балистична ракета, а ядрена! Ето защо са били свръхзащитените кодове! Каква грешка… Каква непростима грешка! Не… Още не е късно… Трябва да я спра!
Той се обърна към компютъра, но в същия миг на сантиметри от ухото му профуча куршум.
— Какво…
Гласът на Ла Порт беше студен, заплашителен:
— Не докосвай клавиатурата, Шамборд.
Шамборд си пое дъх като човек, комуто не достига въздух. Започваше да разбира, но все още не искаше да повярва на ужасяващото си прозрение.
— Кажете ми, че сте сбъркали, генерале! Не може да искате това! Би било безумие… Господи!
Ла Порт си играеше с пистолета. На лицето му не трепваше и мускулче.
— Не, доктор Шамборд. Ако тук някой греши, това сте вие. Една балистична ракета не би предизвикала… нужния ефект. А аз трябва на всяка цена да си осигуря мнозинството от гласовете в понеделник. Ако искаш да победиш, трябва да действаш непоколебимо, да оставиш настрана задръжките, угризенията. Вашето плахо буржоазно съзнание, страховете ви… ви пречат да прозрете величието на подобна стъпка. А който не рискува, не печели, докторе — дори американците вече са наясно с това.
Доктор Шамборд беше сдържан, интровертен човек — не беше свикнал да дава външен израз на емоциите си. Покойната му съпруга често го беше упреквала за това. Може би беше права — с такъв като него се живееше трудно. Но човешката психика е нещо неизмеримо по-сложно и по-дълбоко от онова, което се вижда на повърхността. И слава Богу.
Лицето му си остана затворено, безизразно. Но вече знаеше какво трябва да направи.
Погледна Ла Порт право в очите и се чу да казва:
— Жертвите на ядрения удар и на радиацията ще са милиони…
— Известно ми е — хладно го прекъсна Ла Порт, но Шамборд продължи:
— Затова ли избрахте Омаха? Мястото не е било произволно избрано, целта ви е била да поразите самото сърце на Съединените щати. Не заради военните обекти, не защото е център на телекомуникациите, а защото е точка във вътрешността на страната… Вие сте чудовище, Ла Порт! Не бихте се спрели пред нищо, за да постигнете целта си.
— Действително — кимна Ла Порт. — Обстоятелствата го налагат.
Шамборд се задъха.
— Осъзнавате ли, че това е… същински Армагедон?!
— От пепелта ще възкръсне птицата феникс — духът на възродена Европа.
— Вие сте безумец, генерал Ла Порт…
— Възможно е, доктор Шамборд. Напълно е възможно — сви рамене генералът. — Но съм се погрижил за всичко… Утре, когато намерят телата на Мавритания, капитан Бонард и… вашето, едва ли ще предположат кой всъщност стои зад всичко това.
— Разбирам — глухо каза Шамборд. — Ще се измъкнете, все едно нямате пръст в това…
— Естествено. Не мога да си позволя да рискувам авторитета си. Както и… да ви оставя жив, въпреки че оценявам стореното от вас. — Двата изстрела от пистолета на генерала отекнаха един след друг. — Сбогом, Шамборд. Вие изпълнихте дълга си към Франция.
Тялото на учения се свлече от стола като парцалена кукла.
В този момент в коридора се разнесе стрелба. Ла Порт трепна. Възможно ли беше „Щитът с полумесеца“ да са проникнали чак дотук?
Той се втурна навън, последван от двамата легионери, които го охраняваха. Войниците, които пазеха отвън, се присъединиха към тях и петимата затичаха надолу по стълбите в посоката, от която се разнасяха изстрелите.
Джон даде на другарите си знак за отстъпление и те се втурнаха обратно по коридора. Зад тях продължаваха да трещят изстрели. Откъм долния етаж долетяха гласове на френски. Легионерите бяха чули стрелбата и изпращаха подкрепление.
Джон, Ранди, Питър, Марти и Терез се пъхнаха в две празни стаи от двете страни на коридора.
Джон открехна леко вратата и видя Питър от другата страна да прави същото.
След малко по коридора притичаха Ла Порт и четиримата легионери. Сега беше моментът да се качат в оръжейната.
Джон хукна нагоре по витата стълба. Останалите го последваха. На горната площадка спряха и се огледаха. Вратата на оръжейната зееше широко отворена. Отвътре не долиташе никакъв звук.
Джон направи знак на Ранди и Питър да влязат навътре.
— Ние тримата ще пазим стълбите — прошепна.
Но само след миг Ранди подаде глава отвътре.
— Елате насам! Бързо!
Марти, Терез и Джон спряха на прага, стъписани от гледката. Емил Шамборд лежеше по очи на килима.
Терез се спусна към него.
— Господи… Папа!
— О, Боже — ахна Марти.
Терез ридаеше, коленичила до тялото на баща си.
Марти сложи ръка на рамото й.
— Март! — тихо го повика Джон. — До полунощ остават по-малко от две минути… Компютърът…
