новата противоударна система. Това е повече от сигурно.
— И е сигурно, че никой не подозира за съществуването й?
Съветниците на президента се спогледаха и кимнаха утвърдително.
Адмирал Броуз отвърна от името на всички:
— Пълната секретност е гарантирана, сър.
— Е… в такъв случай… безпокойството е излишно — каза президентът и огледа смълчаната групичка, сякаш очакваше да получи потвърждение. Никой обаче не посмя да го погледне.
В оръжейната на върха на кулата, където работеше, заобиколен от метални ризници и доспехи, доктор Шамборд вдигна глава и се ослуша. Не, не му се беше сторило, някъде отвън се разнасяха изстрели. Звукът достигаше до него приглушен, но не по-малко стряскащ. Какво ставаше?
В този момент екранът на компютъра угасна.
Шамборд ядосано поклати глава — необходима му беше пълна концентрация и канонадата отвън не му помагаше. ДНК компютърът притежаваше почти неограничени възможности и в същото време беше прекалено фин, прекалено неустойчив. Изискваха се огромни усилия, за да се запази деликатно постигнатото равновесие. Но Шамборд се справяше. За броени секунди успя да възстанови връзката. Лошото беше, че това го забавяше. Ето, вече на два пъти беше успял да проникне в командните кодове на старата съветска ракета, но ги беше загубил отново само заради своенравния темперамент на своя уред, сглобен от оптични кабели и снопчета желе.
Времето напредваше, а и отвън определено ставаше нещо… Обезпокоен, вдигна поглед към любимата си картина, от която черпеше сили. Трагичното завръщане от Москва на неговия любим герой и гордата френска армия го изпълваше с горест и негодувание, караше кръвта му да кипи. Беше си купил тази репродукция още съвсем млад и още тогава се беше заклел, че ще посвети живота си на Франция. След смъртта на жена му тази мисъл го беше обсебила изцяло, беше се превърнала в единственото, заради което си струваше да живее.
Предположи, че членовете на „Щита с полумесеца“ са нападнали замъка, за да освободят Мавритания. Току-виж този път наистина успееха да отвлекат и него, а така също и компютъра.
Всъщност това вече нямаше никакво значение. Бяха закъснели.
Отпъди всички мисли, които го разсейваха, и продължи работата си, но в този момент вратата се отвори и снажната внушителна фигура на генерал Ла Порт сякаш изпълни тясното помещение.
— Програмирано ли е вече изстрелването на ракетата? — прокънтя гласът му.
— Всеки момент ще стане — раздразнено отвърна Шамборд. — Не ме пришпорвай. Тази пукотевица и без това ми лази по нервите.
— А, това ли? — усмихна се Ла Порт. Самият той не изглеждаше притеснен — ботушите му бяха излъскани до блясък, буйната черна грива — отметната назад, а гордата му войнишка стойка излъчваше властност. — Това са нашите ислямски приятели. Не им обръщай внимание. Бонард ще се справи с тях. Всъщност тъкмо те ни трябваха. Мъртвите им тела ще бъдат неопровержимо доказателство, че атаката е била тяхно дело. След което са били разбити от моите доблестни легионери. Жалко само, че не разполагахме с време да осъществим и атаката срещу Израел, както беше първоначалният замисъл. Тогава нямаше да има никакво съмнение какви са били мотивите им…
Шамборд не отвърна нищо. Бяха се отказали да изпращат ракетата срещу Йерусалим, тъй като бяха притиснати от времето. Ударът срещу Съединените щати беше приоритет, а всичко трябваше да приключи сега, за да може Ла Порт да посвети следващия ден на телефонни разговори със съюзниците. Трябваше да бъде сигурен, че в понеделник щеше да получи подкрепата им на срещата на представителите на Европейския съюз.
Шамборд изглеждаше затруднен. Помощта на Мартин Целербах би била добре дошла в такъв момент.
— Странно… Тези кодове са доста по-трудни от онези, в които проникнах по нареждане на Мавритания. А не би трябвало — нали уж ракетите са еднотипни, стари бойни глави… От къде на къде им е хрумнало да сменят кодовете с нови? — мърмореше той, докато се взираше в екрана и пробягваше с пръсти по клавиатурата.
— Остави това за момент — прекъсна го Ла Порт. — Налага се преди това да свършиш още нещо…
Шамборд притеснено погледна часовника си.
— Разполагаме само с половин час! Искам да оставя прозорчето възможно най-малко, а за целта трябва да действам с абсолютна точност… Не е толкова лесно да се осъществи комуникацията със сателит…
Ла Порт го потупа по рамото.
— Ще успееш, Шамборд. Не се съмнявам в теб. Половин час е предостатъчно време за уникалната ти машина. Но това, което ще те помоля да свършиш, е наистина важно. Дошъл съм само за това. Получих сведение, че американците разполагат със свръхмодерна експериментална защитна система, на която основно разчитат, за да отбият удара ни. Тя не е била изпробвана досега и е държана в най-дълбока тайна. Едва ли ще се окаже ефективна в случая, но не можем да рискуваме. Нека първо я изключим от играта, както направихме с останалите, а след това ще продължим нататък.
— Как разбрахте за нея?
— Имам си начин — подсмихна се Ла Порт. — В политиката няма приятели, а само интереси.
Лунната светлина озаряваше пътеката от червени гранитни плочи в краката им и на четиримата им се струваше, че са нагазили в река от кръв. Отпъдиха зловещото видение и се разделиха на две, като продължиха обиколката си върху крепостната стена. Джон и Ранди поеха в едната посока, а Марти отиде с Питър. Срещнаха още двама часовои, които обезвредиха по най-бързия начин, и след малко се събраха отново.
До полунощ оставаха само двайсет и две минути.
— Имаме съвсем малко време… — изрече Ранди гласно тревогата на всички.
Спуснаха се надолу по стръмното вито стълбище, чийто край се губеше в мрака, сякаш потъваше в бездна. Марти подтичваше най-отзад, стиснал с две ръце автомата, като че се боеше да не го изпусне.
— Легионерите са заети при входа на замъка — каза Джон. — Моментът е благоприятен. Имаме четири етажа за претърсване, плюс кулите. За да стане по-бързо, предлагам да се разделим. На всеки се пада по етаж. Ако има проблем, ще използваме предавателите.
— Не знам, Джон — колебливо каза Ранди. — Не е ли рисковано да се разделяме?
— Рисковано е, но иначе няма да успеем. Марти?
— Отивам с Питър.
— Добре тогава. Поемете приземния етаж, аз — втория, Ранди — третия. Ще се срещнем най-горе.
Ускориха ход и след малко се разделиха.
Питър и Марти свиха по коридора на приземния етаж. Питър вървеше напред, а Марти — след него, като се озърташе неспокойно. Коридорът беше слабо осветен — електрическите крушки бяха на твърде голямо разстояние една от друга. Отляво и отдясно имаше по няколко врати, разположени в ниши. Марти предпазливо ги отваряше подред, а Питър чакаше с насочен напред автомат. Но не срещнаха жива душа. В някои от стаите дори нямаше мебелировка, което означаваше, че част от замъка е необитаема. И нищо чудно — как биха могли да се отопляват всички тези мрачни и студени като гробници помещения?
Продължиха обиколката. От време на време до тях долитаха автоматични откоси, а после отново наставаше тишина. Не можеха да предвидят как ще се развие битката, не можеха дори да преценят къде точно се стреляше, но се надяваха и терористите, и легионерите да се задържат по-дълго извън замъка.
Малко по-късно четиримата се събраха на най-горния етаж, както беше уговорката. Досега никой не беше открил нищо.
Тръгнаха заедно надолу по коридора и… едва не се сблъскаха с двама войници, които се появиха иззад ъгъла. Докато французите успеят да грабнат пушките си, Джон и Ранди се хвърлиха върху единия и го повалиха на земята, а Питър се справи с другия с няколко удара на сгъваемия си нож. Прозвуча глух
