изстрел, чу се стон и нито един от двамата легионери повече не помръдна.
Марти си пое дълбоко дъх. Слава Богу, не се беше наложило да използва автомата си. Мразеше насилието, но беше готов да стреля, ако видеше, че някой от приятелите му се нуждае от помощ.
Скриха двата трупа в най-близката стая и продължиха по коридора, докато Джон изведнъж не им даде знак да спрат. Пред една от вратите в дъното се беше облегнал лениво друг войник. Беше си запалил цигара и гледаше в другата посока, като се прозяваше отегчено.
Дори не гъкна, когато Джон се промъкна зад гърба му и го удари по главата с тежкия автомат. Строполи се като покосен. Беше жив, но в безсъзнание. Замъкнаха и него в една от съседните стаи, завързаха го и запушиха устата му. В един от джобовете му Ранди откри тежък метален ключ. Прибраха оръжието му и резервните патрони и се върнаха обратно при вратата, която войникът охраняваше.
Питър се ослуша и прошепна:
— Вътре има някой! Дали е Шамборд?
— Сега ще разберем. — И Джон превъртя ключа в ключалката.
Ранди и Питър се промъкнаха навътре, а Джон и Марти останаха да охраняват в коридора.
Тази стая беше по-топла от останалите — в камината гореше огън. Тежки средновековни мебели изпълваха тясното пространство, но като че ли вътре нямаше никого. Ранди и Питър пристъпиха навътре с пръсти на спусъка, като се озъртаха предпазливо.
Терез Шамборд се появи като привидение иззад огромен старинен шкаф. В ръката си държеше тежък свещник от ковано желязо.
Тя замръзна на мястото си от учудване.
— Агент Ръсел?
— Къде е баща ви, Терез? — бързо попита Ранди. — Къде е ДНК компютърът?
— В оръжейната. Ще ви заведа. — Терез остави свещника, с който се беше въоръжила, и забърза напред. Все още беше облечена както в деня на отвличането си. — Чух изстрелите… Значи сте били вие? Радвам се, че дойдохте навреме, за да ги спрете…
— Не стреляха по нас — шепнешком отвърна Ранди. — Хората на Мавритания са отвън…
— О, Боже… — разтревожи се Терез. — А Джон?… Той…
Тя не довърши — видя кой стоеше на прага.
— За колко часа е планиран ударът?
— Атаката ще започне точно в полунощ.
— Разполагаме само с осем минути… Терез, можеш ли да ни кажеш какво по-точно са замислили?
— Знам, че се готвят да изстрелят балистична ракета срещу Съединените щати. Но за съжаление не ми е известно нищо повече.
— Засега това стига. Ето, вземи — той й подаде оръжието на легионера. — Да побързаме!
Президентът Кастила слушаше бръмченето на самолетните двигатели и неспокойно поглеждаше часовника на стената. Цифрите се сменяха пред погледа му. 05:52. Кога щяха да ударят онези негодници? Нервите на всички бяха изопнати до крайност.
Адмирал Броуз се опита да разведри атмосферата, въпреки че стомахът му беше свит, а гърлото — пресъхнало.
— Защитните системи са в пълна бойна готовност, сър; военните самолети са на линия; направихме всичко, каквото е по силите ни.
— Дано наистина да са взети всички необходими мерки — кимна президентът.
— Взети са всички възможни мерки, сър — тихо отвърна Емили Пауъл-Хил, съветникът по въпросите на националната сигурност. — Остава ни само… да чакаме.
Трийсет и девета глава
Изправен зад Шамборд, генерал Ла Порт се взираше в екрана на компютъра, където пробягваха дълги редици цифри. Не разбираше какво става, но лицето му беше съсредоточено и напрегнато, сякаш от онова, което ученият вършеше, зависеше животът му, а и нещо повече от него — съдбините на цяла Франция.
— Успя ли да обезвредиш противоракетната система на американците? — попита нетърпеливо.
— Само минута… — промълви Шамборд. — Да… Точно така. Ето. Готово! — Той се облегна назад и уморено се усмихна. — И този път ги надхитрихме.
Ла Порт кимна доволно.
— Много добре. Сега можеш да продължиш с програмирането на ракетата. Побързай.
Гласът му беше по-рязък и суров от обикновено и Шамборд учудено го изгледа. Нетърпението беше оправдано в такъв момент, но в тона на генерала, в изражението му се долавяше някакво… настървение. Някаква мрачна жестокост, което вече беше малко прекалено. А може би просто… напрежението си казваше думата, което беше обяснимо. И Шамборд се съсредоточи върху непосредствената си задача.
В кулата, където се помещаваше оръжейната, въздухът беше застоял и миришеше на влага и мухъл. Джон и Ранди, които се бяха изкачили до най-горната стълбищна площадка, предпазливо подадоха глави и се огледаха. В кулата цареше полумрак и ако пред вратата имаше страж, едва ли би ги забелязал, освен ако не чуеше някакъв подозрителен шум.
Джон погледна часовника си. Имаха само седем минути!
Вратата на оръжейната беше на пет-шест метра от тях и се охраняваше от двама легионери, но за разлика от войника, който пазеше Терез, те съвсем не изглеждаха лениво отпуснати. Стойката им беше стегната, оръжията не бяха метнати през рамо, а готови за стрелба. Те бяха нащрек и трудно щяха да ги изненадат, а и нищо чудно охраната тук да беше подсилена и вътре в оръжейната да имаше още войници.
Джон и Ранди се снижиха и безшумно изтичаха надолу по стълбата. На долната площадка ги чакаха останалите. Те им описаха с две думи ситуацията.
— Осветлението в кулата е доста слабо и мисля, че ще можем да се промъкнем в сенките поне донякъде — завърши Джон.
— Няма ли начин да ги изненадаме в гръб? — попита Питър.
— Няма как да стане… — отвърна Ранди.
Стрелбата отвън се беше усилила и почти заглуши думите й. Освен това им се стори, че вече звучеше по-наблизо. Нищо чудно „Щитът с полумесеца“ да бяха стигнали до замъка.
— Предполагам, че освен Шамборд вътре е и генерал Ла Порт — предположи Джон.
— И аз така мисля — кимна Ранди.
— А защо не и капитан Бонард? — добави Питър.
— Не, не, някой трябва да ръководи войниците, които се опитват да отблъснат атаката — възрази Ранди.
— Права си — отвърна Питър. — Безпокои ме само това, че Шамборд е в оръжейната, което обикновено е най-добре защитеното помещение. Ако войниците отстъпят навътре, биха могли да удържат цяла нощ… Да помислим… Трябва да има някакъв начин.
— Шест минути! — разтревожено прошепна Ранди.
Марти прехапа устни.
Изведнъж доловиха някакво раздвижване встрани, където коридорите се пресичаха. Няколко тъмни, приведени сенки притичаха по другия коридор.
— Долу! — дрезгаво прошепна Джон.
Тъкмо навреме. Не можеха да видят ясно фигурите, но на лунната светлина, която се промъкваше през прозореца в далечния край на коридора, едно от лицата за миг проблесна като абанос.
— Абу Ауда… С малка групичка… Отварят вратите, чувате ли? Явно и те търсят някого…
— Мавритания?
— Да, най-вероятно. Разделили са се и са изпратили хора да го освободят.
