металната плоча и я хвърли в един съд с разяждаща киселина.
Както и да е. Той бързо забрави тези горчиви неуспехи. В промеждутъците на изследванията и химическите експерименти той идваше при нея зачервен и изтощен, но изглеждаше въодушевен от присъствието й и с пламенни слова описваше възможностите на своето изкуство. Запозна я с историята на дългата династия алхимици, прекарали толкова много векове в търсене на универсалния разтворител, способен да превърне в злато всеки евтин и непотребен елемент. Ейлмър като че ли вярваше, че по силата на простата научна логика, общо взето откриването на това дълго търсено средство бе в границите на възможното, „но“ добави той, „учен отишъл толкова далеч, че да добие тази власт, ще е постигнал толкова дълбоки познания, че не би паднал дотам да я използува“. Не по-малко странни бяха и схващанията му за елексира на живота. Той направи повече от намек, че може ако иска да приготви течност, която би удължила живота с години, може би неограничено, но това би предизвикало в природата несъответствия, които цял свят и на първо място погълналият универсалния цяр, биха проклели.
— Ейлмър, сериозно ли говориш? — попита Джорджиана, като го гледаше с удивление и страх. — Ужасно е да притежаваш такава власт или дори само да мечтаеш да я притежаваш.
— О, не се притеснявай, любов моя — отвърна съпругът й. — Няма да навредя нито на тебе, нито на себе си, като внеса такава дисхармония в живота ни. Само искам да разбера колко нищожно в сравнение с това е умението, необходимо за отстраняването на тази малка длан.
При споменаването на белега, Джорджиана както винаги потрепера, сякаш бяха допрели нажежено желязо до бузата й.
Ейлмър отново отиде в лабораторията си. Тя чуваше гласа му в отдалечената стая с пещта да дава нареждания на Аминадаб, чиито дрезгави, недодялани и безобразни звуци в отговор повече напомняха ръмженето и воя на див звяр, отколкото човешка реч. След няколкочасово отсъствие Ейлмър отново се появи и й предложи да разгледа сбирката му от химически продукти и полезни изкопаеми. Сред първите той й показа малко мускалче, което, както отбеляза той, съдържало тънък и все пак изключително силен аромат, способен да пропие във всичките ветрове, духащи над една държава. Стойността на съдържанието на това малко мускалче била неизчислима. Докато казваше това, той пръсна малко от есенцията във въздуха и помещението се изпълни с остър и ободряващ сладък аромат.
— А това какво е? — попита Джорджиана, като посочи малък кристален глобус, съдържащ оцветена в златно течност. — Толкова е красиво за окото, че бих го помислила за елексира на живота.
— В известен смисъл е това — отвърна Ейлмър, — или по-скоро елексирът на безсмъртието. Това е най-скъпоценната отрова, приготвяна някога на този свят. С нейна помощ мога да огранича живота на всеки смъртен, който ми посочиш. Силата на дозата ще определи дали да се мъкне още години по земята или да падне мъртъв след миг. Никой крал не би могъл да опази живота си върху охранявания си трон, ако аз си въобразя в тая лаборатория, че добруването на милиони хора ми дава право да го лиша от него.
— Защо държиш това страховито вещество? — попита ужасена Джорджиана.
— Не губи доверие в мене, скъпа — отвърна съпругът й с усмивка. — Целебните й свойства са още по- големи от рушителните. А я погледни тук! Ето ти едно много силно козметично средство. Няколко капки от него, разтворени във ваза с вода, и луничките могат да се измият от лицето, както човек си мие ръцете. По- силна настойка отнема руменината от бузата и превръща розовата красота в бледен призрак.
— С това ли смяташ да намажеш бузата ми? — попита Джорджиана нетърпеливо.
— О, не — бързо отвърна мъжът й. — Това е за повърхностно лечение. Твоят случай изисква проникване по-надълбоко.
В разговорите си с Джорджиана Ейлмър обикновено я разпитваше какво чувствува и как понася затворничеството си и околната температура. Въпросите бяха по особен начин задавани, та Джорджиана започна да подозира, че вече е подложена на някакви манипулации — било чрез ароматизирания въздух, който дишаше, или чрез храната, която приемаше. Имаше също така чувството — но това би могло и да е чисто въображение — че целият й организъм е някакси възбуден. Едно странно, неопределимо усещане пропълзяваше по вените й и караше сърцето да изтръпва наполовина от болка, наполовина от удоволствие. Все пак, осмелеше ли се да погледне към огледалото, съзираше бледния си като бяла роза образ и аления белег, отпечатан върху бузата. Даже и Ейлмър не го ненавиждаше сега колкото нея.
За да разсее скуката през часовете, които съпругът й смяташе за необходимо да посвещава на изследвания и анализи, Джорджиана преглеждаше книгите от научната му библиотека. В много от потъмнелите старинни томове откри глави, пълни с романтика и поезия. Това бяха творби от средновековните философи като Алберт Магнус1, Корнелий Агрипа2, Парацелз3 и прочутия монах4, създал пророческата Бронзова глава. Всички тия древни естественици бяха изпреварили своето време и все пак бяха проникнати от характерното за него лековерие. Затова им вярваха, а и самите те вероятно си въобразяваха, че изучаването на Природата им е дало власт над нея, а физиката им позволява да овладеят света на нематериалното. Не по-малко любопитни и фантастични бяха и ранните публикации на Кралското научно дружество, в което неговите членове, малко запознати с пределите на възможното в природата, безспир описваха чудеса или предлагаха начини за постигането им.
Най-интересен за Джорджиана обаче бе един огромен том, изписан собственоръчно от съпруга й, в който бе регистриран всеки експеримент в научната му кариера, първоначалната му цел, методите, използувани за постигането й, успеха или провала, както и обстоятелствата, довели до едното или другото. Книгата бе всъщност едновременно история и символ на неговия пламенен, амбициозен, изпълнен с въображение и все пак свързан тясно с практиката усилен живот. Той боравеше с физическите явления така, сякаш зад тях не се криеше нищо друго и все пак ги одухотворяваше всичките и бягаше от материализма, тласкан от силното си, неудържимо влечение към безкрайното. В неговите ръце и най- безжизненото нещо на земята добиваше душа. Докато четеше, Джорджиана започна да уважава и обича Ейлмър по-дълбоко от всякога, но вярата й в неговите оценки стана по-слаба от преди. Независимо от многото неща, които той бе постигнал, Джорджиана не можеше да не забележи, че великолепните му успехи бяха почти неизменно провали, сравнени с идеала, към който той се бе насочил първоначално. Най- бляскавите му диаманти бяха всъщност обикновен чакъл и той сам усещаше това, като ги сравняваше с неизброимите съкровища, разположени отвъд пределите на възможностите му. Томът, изпълнен с постижения, донесли признание за своя автор, бе все пак една история по-меланхолична от която и да било друга, написана от човешка ръка. Това бе една тъжна изповед и неспирно изброяване на недостатъците в сложната човешка натура — духът, обременен от плът и принуден да работи сред материалното. Отчаянието, обхванало висшето начало, съзнало, че е така безславно ограничено от земното. Навярно всеки гений, в която и да било област би открил собствения си опит в дневника на Ейлмър.
Записките така дълбоко поразиха Джорджиана, че тя захлупи лице върху отворената книга и избухна в сълзи. В това положение я намери съпругът й.
— Опасно е да се четат книгите на магьосник — каза той с усмивка, но на лицето му бе изписано напрежение и недоволство. — Джорджиана, погледна ли някои страници в тая книга, аз едва се овладявам. Внимавай, защото може да се окаже също така пагубна и за теб.
— Тя ме накара да те боготворя повече от всякога — каза Джорджиана.
— Е, почакай да успея сега — отвърна той, — и тогава можеш да ме боготвориш. Аз едва ли ще считам, че не го заслужавам. Само че сега те търсех заради обаянието на гласа ти. Попей ми, скъпа моя.
И така тя започна да лее музиката на своя глас, та да утоли жаждата на духа му. После той си тръгна с изблик на момчешка веселост, като я увери, че заточението й ще трае още съвсем кратко и че сигурността в успешния изход вече била пълна. Той едва бе излязъл, когато Джорджиана усети неудържимо желание да го последва. Забравила бе да каже на Ейлмър за едно нещо, което вече от два-три часа привличаше вниманието й. Беше някакво усещане в областта на фаталния белег — не болезнено, но предизвикваше една възбуда в целия й организъм. Забързана след съпруга си, тя за първи път влезе в лабораторията.
Първото, попаднало пред погледа й нещо, бе пещта, този разгорещен и неспокоен труженик, с ярката светлина на огъня, който изглежда бе горял векове, ако се съди по дебелия пласт сажди над него. Един дестилационен апарат работеше с пълна пара. Из помещението бяха пръснати реторти, тръби, мензури, поти и други уреди за химически изследвания. Някаква електрическа машина стоеше напълно готова за употреба. Атмосферата бе потискаща и душна, нечиста поради смрадливите газове, получавани при научните процеси.
