Строгата домашна простота на помещението с голите му стени и тухлен под се видяха странни на Джорджиана, привикнала към фантастичния разкош на своя бодуар. Но онова, което главно, наистина почти изключително привлече вниманието й, бе видът на самия Ейлмър.
Бледен като смъртник, възбуден и изцяло погълнат, той се бе надвесил над пещта, сякаш от неговото най-голямо внимание зависеше дали дестилираната течност ще се превърне в елексира на вечното щастие или нещастие. Колко различно бе това от жизнерадостния и весел израз, наложен, за да окуражи Джорджиана!
— Внимателно сега, Аминадаб, внимателно човекомашино, внимателно ти, човеко от плът! — мърмореше Ейлмър повече на себе си, отколкото на своя помощник. — Едно движение повече или по-малко в тоя момент и край на всичко.
— О! О! — смотолеви Аминадаб. — Вижте, господарю! Вижте!
Ейлмър бързо вдигна поглед и най-напред почервеня, а после стана по-бледен от всякога, като съзря Джорджиана.
Втурна се към нея и я сграбчи така, че остави следи от пръстите си върху ръката й.
— Защо си дошла тук? Нямаш ли вяра в мъжа си? — извика той разярен. — Защо носиш сянката на тоя фатален белег в моята лаборатория? Не е хубаво това. Върви си, любопитна жено, върви си!
— Не, Ейлмър — отвърна Джорджиана с една твърдост, от която характерът й не бе лишен, — не си ти този, който има право да се оплаква. Ти не вярваш на жена си, ти скри безпокойството, с което наблюдаваш сега експеримента. Не мисли така лошо за мене. Кажи ми на какъв риск сме изложени, аз няма да се уплаша. Моят дял в него е далеч по-малък от твоя.
— Не, не, Джорджиана — отвърна Ейлмър нетърпеливо, — това не може да стане.
— Добре — каза тя кротко. — Знай, Ейлмър, че ще приема всяко лекарство, което ми донесеш, но тласкана от същата сила, която би ме накарала да глътна и отрова, стига да е поднесена от твоята ръка.
— Моята чудесна женица — промълви Ейлмър, дълбоко трогнат. — До днес не познавах дълбините и висотите на твоята природа. Нищо няма да скрия. Знай тогава, че тая алена ръка, макар да изглежда повърхностна, е стиснала цялото ти същество толкова дълбоко, колкото аз изобщо не подозирах в началото. Вече приложих средства, достатъчно силни да направят всичко, освен да променят целия ти организъм. Остава да се опита само още едно нещо. Ако не успеем и с него, ние сме свършени.
— И защо не смееше да ми кажеш?
— Защото, Джорджиана — отвърна Ейлмър тихо, — съществува опасност.
— Опасност? Съществува само една опасност — тази ужасна дамга да остане върху бузата ми! — извика Джорджиана. — Махни я! Махни я, каквото и да ни струва това или ще се побъркаме и двамата!
— Бог вижда колко прави са думите ти — отвърна Ейлмър тъжно. — А сега, скъпа, върни се в бодуара си. След малко ще бъде проверено.
Той я придружи обратно и се раздели с нея с една тържествена нежност, която далеч по-ясно от думите му показваше колко много е заложено сега на карта. След излизането му Джорджиана потъна в размисъл. Разсъждаваше върху характера на Ейлмър и му отдаде дължимото повече от когато и да било по-рано. Сърцето й ликуваше и потръпваше от благородната му любов — така чиста и възвишена, че не би приела нищо по-малко от самото съвършенство, вместо да се примири с нещо по-земно от онова, за което бе мечтал. Усети колко по-ценно е такова чувство от някое по-скромно, което заради нея би се примирило с недостатъка, извършвайки предателство спрямо свещената любов, като принизи съвършената идея до равнището на действителността. С цялата си душа се помоли да може поне за миг да удовлетвори неговите най-дълбоки и възвишени схващания. След миг съзна, че това не може да стане, защото неговият дух бе в постоянно движение, вечно устремен и всеки следващ миг изискваше нещо, което надвишаваше целта от предишния.
Шумът от стъпките на мъжа й я върнаха към действителността. Носеше кристален бокал, пълен с безцветно като вода питие, което бе достатъчно бистро, за да бъде елексира на безсмъртието. Ейлмър бе бледен, но това по-скоро изглеждаше следствие от изтощение на ума и напрежение на духа, отколкото от страх или съмнение.
— Лекарството е приготвено по всички правила — каза той в отговор на погледа й. — Не може да има провал, освен ако не ме подведе цялата ми наука.
— Да не беше ти, скъпи ми Ейлмър — забеляза Джорджиана, — може би щях да се отърва от този белег на тленността, като се откажа от самата тленност в полза на каквото и да било друго състояние. Животът е само едно печално притежание за хората, стигнали точно онова духовно равнище, на което съм аз. Да бях по-слаба и глупава, то би могло да се превърне в щастие. Да бях по-силна, щях успешно да го преживея. Но след като съм това, което смятам, че съм, струва ми се, че сред всички смъртни най-много ми подхожда да умра.
— На тебе ти подхождат небесата и то без да си вкусила смъртта! — отвърна съпругът й. — Но защо говорим за умиране? Лекарството не може да не успее. Наблюдавай действието му върху това растение.
На прозореца бе поставена саксия с мушкато, поразено от някакви жълти петна, покрили всичките му листа. Ейлмър изля малко от течността върху почвата, в която растеше. Малко след това, когато корените на растението поеха влагата, грозните петна започнаха да отстъпват пред живата зеленина.
— Нямаше нужда от доказателства — каза Джорджиана тихо. — Дай чашата. С радост залагам всичко на твоята дума.
— Изпий го тогава, благородно създание!
възкликна Ейлмър с пламенно възхищение. — И най-малко петънце несъвършенство не засенчва твоя дух. Видимият ти образ също ще бъде напълно съвършен след миг.
Тя изпи течността и върна чашата в ръката му.
— Много е освежително — каза тя с ведра усмивка. — Прилича ми на вода от небесен извор. Има някакъв неуловим аромат и много приятен вкус. Уталожи трескавата жажда, която ме мъчеше от много време. А сега, скъпи, нека да поспя. Моите тленни усещания обгръщат духа ми както листенцата на розов цвят обгръщат пъпката му при залез слънце.
Последните думи изрече малко неохотно, сякаш за да произнесе тези провлечени и неясни срички й трябваше повече енергия, отколкото можеше да събере. Те едва се отрониха от устата й и Джорджиана потъна в сън. Ейлмър седеше край нея и я наблюдаваше, изпълнен с чувствата на човек, за когото целият смисъл на живота зависи от предстоящото изпитание. Сред тях все пак бе примесена и изследователската стръв, характерна за човека на науката. И най-дребните неща не убягваха от погледа му. По-ярка руменина на бузата, лека аритмия в дишането, трепване на клепача, едва доловима тръпка на тялото — това бяха подробностите, които отбелязваше в големия си дневник, докато минутите отминаваха. Усилен мисловен процес бе оставил своя знак върху всичките предишни страници на книгата, но всички мисли, трупани през годините, бяха съсредоточени върху последната.
Потънал в тези занимания, той не пропускаше да хвърля често поглед към фаталната длан, като при това потръпваше. Дори веднъж, подтикнат от странно и необяснимо чувство, докосна тази длан с устни. Докато правеше това, сърцето му се сви, а Джорджиана, потънала в дълбок сън, се размърда притеснено и промърмори, като да протестираше. Ейлмър се върна към наблюденията си. Те не останаха безплодни. Алената длан, така ярко откроена отначало върху мраморната бледност на бузата на Джорджиана, сега започна да губи очертанията си. Джорджиана си оставаше по-бледна от всякога, но с всяко вдишване и издишване белегът губеше по малко от по-раншната си отчетливост. Присъствието му бе ужасно — оттеглянето му бе още по-ужасно. Наблюдавайте как избледняват върху небосклона багрите на дъгата и ще разберете как си отиваше този тайнствен знак.
— Боже мой! Почти изчезна! — каза си Ейлмър с едва сдържан възторг. — Кажи-речи не го забелязвам вече. Успех! Успех! Сега доби съвсем бледорозов цвят. И най-малкият приток на кръв в бузата й ще го покрие. Но тя е така бледа!
Дръпна завесата на прозореца и пусна дневната светлина да влезе в стаята и да докосне бузата й. В същия миг чу едно грубо прегракнало хихикане, което от години му бе известно като израз на задоволството на неговия слуга Аминадаб.
— О, тленна плът! О, недълговечна материя! — извика Ейлмър, смеейки се като луд. — Ти ми служи
