Ловецът на хвърчила

Но ние бяхме проходили заедно и това също нямаше как да се промени независимо от историята, етноса, обществото или религията. По-голямата част от първите ми дванайсет години мина в игри с Хасан. Понякога цялото ми детство изглежда като един дълъг, ленив летен ден с Хасан, през който се гоним сред дърветата в бащиния ми двор, играем на криеница, на стражари и апаши, на каубои и индианци, измъчваме насекоми.

Гонехме номадите кочи, които минаваха през Кабул на път за северните планини. Чувахме как керваните им наближават нашия квартал, чувахме блеенето на овцете и козите, дрънченето на звънчета по шиите на камилите. Изтичвахме навън да видим как керванът се влачи по нашата улица — мъже с прашни, обветрени лица и жени с дълги, пъстри шалове, мъниста и сребърни гривни по китките и глезените. Замеряхме с камъчета козите. Плискахме мулетата с вода. Карах Хасан да се качва върху „Стената на болната царевица“ и да обстрелва с прашка задниците на камилите.

Заедно гледахме първия си уестърн „Рио Браво“ с Джон Уейн в Синема Парк срещу любимата ми книжарница. Помня как умолявах баба да ни заведе до Иран, за да се срещнем с Джон Уейн. Той избухна в гръмотевичен гърлен смях — звукът силно напомняше форсиран автомобилен двигател — и когато най-сетне си възвърна дар словото, ни обясни какво представлява дублирането. Ние с Хасан бяхме смаяни. Зашеметени. Джон Уейн всъщност не говореше фарси и не беше иранец! Беше американец, също като ония дружелюбни дългокоси мъже и жени, които виждахме да се мотаят из Кабул, облечени в раздърпани шарени ризи. Гледахме „Рио Браво“ три пъти, а любимия ни уестърн „Великолепната седморка“ цели тринайсет пъти. При всяка прожекция плачехме накрая, когато мексиканските момчета погребваха Чарлс Бронсън, който, както се оказа, също не беше иранец.

Разхождахме се из лъхащите на плесен пазари в кабулския район Шар-е-нау или из новия град западно от квартала Уазир Акбар хан. Разговаряхме за поредния гледан филм и крачехме сред тълпите купувачи. Провирахме се между търговци и просяци, скитахме по тесни улички, претъпкани с малки, отрупани сергии. Баба ни даваше всяка седмица по десет афгана джобни пари, а ние ги харчехме за топла кока-кола и сладолед, поръсен със счукани фъстъци.

През учебната година имахме твърдо установен дневен режим. Докато се измъкна от леглото и затътря нозе до банята, Хасан вече беше успял да се измие, да си каже заедно с Али сутрешната молитва и ми бе приготвил закуската — горещ черен чай с три бучки захар и един препечен наан, намазан с любимия ми вишнев мармалад, грижливо подредени на масата. Докато закусвах и се оплаквах, че имам много да уча, Хасан ми оправяше леглото, лъскаше ми обувките, изглаждаше ми дрехите за деня и подреждаше в чантата ми учебници и моливи. Докато гладеше в коридора, го чувах да пее стари хазарски песни с гъгнивия си глас. После аз и баба потегляхме с черния му форд мустанг, който навсякъде предизвикваше завистливи погледи, защото Стив Маккуин караше същата кола във филма „Булит“, прожектиран шест месеца наред в едно от кината. Хасан оставаше у дома и помагаше на Али в домакинската работа: да изперат на ръка мръсните дрехи и да ги прострат на въжето в двора, да изметат подовете, да купят пресен наан от пазара, да мариноват месо за вечеря, да полеят моравата.

След училище ние с Хасан се срещахме, грабвахме някоя книга и хуквахме по заобления като паница хълм северно от къщата на баща ми в квартала Уазир Акбар хан. Върху хълма имаше старо изоставено гробище с редици безименни паметници и трънливи гъсталаци между гробовете. Дъждовете и снеговете на безброй години бяха покрили желязната порта с ръжда и порутили ниските зидове от бял камък. Близо до входа на гробището растеше нар. Веднъж взех един от кухненските ножове на Али и издълбах върху ствола имената ни: „Амир и Хасан, султани на Кабул“. Тия думи официално превърнаха дървото в наша собственост. След училище двамата се катерехме по клоните и беряхме кървавочервените плодове. След като ги изяждахме и избърсвахме длани в тревата, аз четях на Хасан.

Той седеше с кръстосани крака, разсеяно късаше стръкчета трева и по лицето му танцуваха слънчевите лъчи и сенките на листата, а аз му четях истории, които не можеше да прочете сам. Това, че Хасан ще порасне неграмотен като Али и повечето други хазари, било решено още в мига на неговото раждане, може би дори в мига, когато е бил заченат в негостоприемната утроба на Санобар — в края на краищата за какво му е на един слуга да познава писменото слово? Но въпреки своята неграмотност, или може би точно заради нея, Хасан изпитваше влечение към тайнството на думите, изкушаваше се от този загадъчен свят, забранен за него. Четях му стихове и разкази, понякога гатанки, но се отказах от тях, когато разбрах, че умее да ги отгатва далеч по-добре от мен. Затова му четях безобидни истории като злополуките на хитрия Настрадин ходжа и неговото магаре. Седяхме под онова дърво часове наред, докато слънцето почнеше да гасне на запад, а Хасан все настояваше, че светлината ще стигне за още един разказ, за още една глава.

Любимите ми моменти от четенето бяха, когато стигахме до сложна дума, която Хасан не знаеше. Тогава почвах да го дразня, да му се подигравам за невежеството. Веднъж му четях приказка за Настрадин ходжа и той ме прекъсна.

— Какво означава тая дума?

— Коя?

— Идиот.

— Не знаеш ли какво означава? — ухилих се аз.

— Не, Амир ага.

— Но тя се среща толкова често.

— И все пак не я знам.

Може би усещаше жилото на присмеха ми, но това не личеше по усмихнатото му лице.

— Е, в моето училище всички знаят какво означава — казах аз. — Чакай да видим. Идиот. Означава умен, интелигентен. Ето, ще ти дам пример. „Когато си има работа с думите, Хасан е идиот.“

— Ааа — кимна той.

След това винаги се чувствах виновен. Опитвах се да изгладя нещата, като му подарявах някоя стара риза или счупена играчка. Казвах си, че това е предостатъчна компенсация за една невинна шега.

Любимата книга на Хасан беше „Шах-наме“ — епична поема от десети век за древни персийски герои. Харесваха му всички глави, шаховете от древността, Феридун, Зал и Рудабе. Но любимата история и на двама ни беше разказът за великия воин Рустам и неговия хвърковат кон Рахш. В едно сражение Рустам ранява смъртоносно своя храбър противник Сухраб и чак тогава открива, че Сухраб е неговият отдавна изгубен син. Съсипан от скръб, Рустам изслушва предсмъртните думи на своя син:

Та ти си бил баща ми!
Кой твоето сърце така измами,
че не послуша моята молба
да си откриеш името? Съдба!
Свали по-бързо тежката ми броня
и наведи очите си над оня
свой талисман, от майка ми дарен,
към теб когато тръгвах устремен.2

— Моля те, Амир ага, прочети ми го пак — настояваше Хасан.

Понякога очите му се наливаха със сълзи, докато четях този откъс, и винаги се питах за кого плаче, дали за скърбящия Рустам, който разкъсва бронята си и посипва главата си с пепел, или за умиращия Сухраб, който копнее единствено за бащината си обич. Лично аз не виждах нищо трагично в участта на Рустам. В края на краищата нима всички бащи не таят дълбоко в сърцата си желание да убият своите синове?

В един юлски ден на 1973 г. си направих друга дребна шега с Хасан. Както му четях, внезапно се отклоних от написаната история. Преструвах се, че чета от книгата, редовно прелиствах страниците, но напълно зарязах текста, поех нишката на разказа и съчиних своя. За него думите върху страницата бяха само наниз от тайнствени и неразгадаеми знаци. Думите бяха тайни врати и аз държах всички ключове. Тъкмо понечих да го попитам дали харесва историята и в гърлото ми се надигна кикот, когато Хасан изръкопляска.