Ловецът на хвърчила

— Преувеличаваш, Хасан — отвърнах аз и усетих, че го обичам заради тия думи.

— Не. Ще бъдеш велик и знаменит — настоя той. Сетне помълча, сякаш се канеше да добави нещо. Обмисли думите си, изкашля се и плахо изрече: — Но ще ми позволиш ли да попитам нещо за разказа?

— Разбира се.

— Ами… — започна Хасан и млъкна.

— Казвай, Хасан — настоях аз и се усмихнах, макар че внезапно несигурният писател в душата ми взе да се чуди дали наистина иска да чуе каквото има за казване.

— Ами — повтори той… — ако ми разрешиш да попитам, защо онзи човек е убил жена си? Всъщност защо изобщо е трябвало да тъгува, за да пролива сълзи? Не е ли могъл просто да помирише лук?

Бях потресен. Тази подробност — тъй очевидна, че граничеше с глупостта — дори не ми бе хрумнала. Беззвучно размърдах устни. Сякаш съдбата ми бе отредила тази вечер да опозная една от основните цели на писането, иронията, и същевременно да попадна в един от нейните капани — дефектната фабула. И това ми го сочеше не някой друг, а Хасан. Хасан, който не умееше да чете и през целия си живот не бе написал нито една дума. Изведнъж някакъв студен и мрачен глас зашепна в ухото ми: Какво разбира тоя неграмотен хазарин? Той цял живот ще си остане готвач. Как смее да те критикува?

— Ами… — започнах аз.

Но така и не довърших изречението.

Защото ненадейно Афганистан се промени завинаги.

5

Раздаде се гръмотевичен тътен. Земята потрепери и чухме трясъка на стрелба.

— Тате! — извика Хасан.

Скочихме и тичешком напуснахме трапезарията. Заварихме Али да куцука трескаво из преддверието.

— Тате! Какъв е тоя звук? — изпищя Хасан, протягайки ръце към Али.

Али ни прегърна. Блесна бяло сияние и за миг небето се превърна в сребро. Пак блесна и отново се раздадоха отсечените трясъци на престрелка.

— Стрелят по патици — каза Али с дрезгав глас. — Тръгнали са на лов за патици през нощта, разбирате ли? Не бойте се.

В далечината зави сирена. Някъде издрънча разбито стъкло, някой закрещя. Чух хората да излизат на улицата, стреснати от сън и навярно все още по пижами, с чорлави коси и подути очи. Хасан плачеше. Али го придърпа нежно към себе си, вкопчи се в него. По-късно щях да си повтарям, че не съм завиждал на Хасан. Ни най-малко.

Останахме прегърнати чак до ранните утринни часове. Престрелките и експлозиите бяха траяли по- малко от час, но ни изплашиха много, защото никога дотогава не бяхме чували стрелба по улиците. Все още не беше родено онова поколение афганистански деца, чиито уши нямаше да познават нищо друго, освен грохота на бомбите и престрелките. Сгушени един до друг в трапезарията и чакайки слънцето да изгрее, ние не подозирахме, че досегашният ни живот е свършил. Нашият живот. Може би все още не съвсем, но това бе началото на края. Краят, официалният край щеше да дойде първо през април 1978 г. с комунистическия преврат и после през декември 1979 г., когато руските танкове щяха да плъзнат по същите улици, където играехме ние с Хасан, носейки смърт на онзи Афганистан, който познавах, и бележейки началото на една предстояща кръвопролитна епоха.

Точно преди изгрев слънце колата на баба свърна по алеята. Вратата й се затръшна, после бързите му стъпки изтрополиха по стълбището. Той застана на прага и аз видях на лицето му нещо, което не разпознах веднага, защото го виждах за пръв път: страх.

— Амир! Хасан! — възкликна той и се хвърли насреща ни с разперени ръце. — Бяха блокирали всички пътища, а телефоните не работеха. Толкова се тревожех!

В крайна сметка не бяха стреляли по патици. Оказа се и че не е имало чак толкова много стрелба през онази нощ на 17 юли 1973 г. На другата сутрин Кабул се събуди, за да открие, че монархията е останала в миналото. Захир шах беше в Италия. В негово отсъствие братовчед му Дауд хан бе сложил край на четирийсетгодишното му владичество с безкръвен преврат.

Спомням си как на другата сутрин ние с Хасан клечахме пред бащиния ми кабинет, а баба и Рахим хан пиеха черен чай и слушаха по радиото последните новини за преврата.

— Амир ага? — прошепна Хасан.

— Кажи?

— Какво е република?

Свих рамене.

— Не знам.

По радиото на баба непрестанно повтаряха тази дума — „република“.

— Амир ага?

— Какво?

— Означава ли „република“, че ние с татко ще трябва да си идем?

— Не ми се вярва — отвърнах шепнешком аз.

Хасан се позамисли.

— Амир ага?

— Какво?

— Не искам да пропъдят оттук мен и татко.

Усмихнах се.

— Бас, магаре такова. Никой няма да ви пропъди.

— Амир ага?

— Какво?

— Искаш ли да се покатерим на нашето дърво?

Усмивката ми стана по-широка. Това бе още едно от достойнствата на Хасан. Винаги знаеше кога да каже точната дума — новините по радиото почваха да стават страшно отегчителни. Хасан отиде до къщурката да се приготви, а аз изтичах горе за книга. После минах през кухнята, натъпках джобовете си с кедрови ядки, изскочих навън и заварих Хасан да ме чака. Хукнахме през портата и поехме към хълма.

Отминахме последните къщи и затичахме през неравното голо поле в подножието на хълма, когато изведнъж върху гърба на Хасан се стовари камък. Завъртяхме се и сърцето ми изстина. Към нас идваха Асеф и двамата му приятели Уали и Камал.

Асеф беше син на един от приятелите на баща ми — Махмуд, пилот на пътнически самолет. Семейството му живееше през няколко улици южно от нашата къща в елегантен жилищен комплекс с висока ограда и палми. Всички хлапета от кабулския квартал Уазир Акбар хан познаваха Асеф и знаменития му бокс от стомана и бронз. По-щастливите само го бяха виждали отдалеч. Роден от майка германка и баща афганистанец, русият синеок Асеф стърчеше с една глава над другите деца. Заслужената му репутация на побойник се носеше пред него по улиците. Обкръжен от покорните си приятели, той крачеше из квартала като хан из владенията си заедно с раболепна свита. Думата му беше закон, а ако някой се нуждаеше от правна консултация, бронзовият бокс даваше отлични уроци. Веднъж го видях да използва бокса срещу едно хлапе от квартал Картех чар. Никога няма да забравя как сините очи на Асеф светнаха с налудничав блясък и как се усмихваше, как се усмихваше, докато налагаше горкото момче до припадък. Някои момчета от Уазир Акбар хан му бяха лепнали прякора Асеф Гошкор, тоест Асеф Ухоядеца. Разбира се, никой не дръзваше да му го каже в очите, за да не сподели участта на онова нещастно хлапе, станало причина за този прякор — беше се сбило с Асеф за едно хвърчило и накрая трябвало да вади ухото си от калната канавка. Едва много години по-късно научих английската дума за такива същества като Асеф — дума, за която не съществува точен превод на фарси: „социопат“.

От всички съседски момчета, които тормозеха Али, Асеф беше най-безмилостен. Всъщност точно от него тръгваха подигравките за Бабалу: Хей, Бабалу, кого изяде днес? А? Хайде, Бабалу, усмихни ни