нейна воля двама пълнолетни взаимно се намерят, това си е тяхна лична работа. Не се тревожете за това.
— Не там е въпросът — каза Тан, поклащайки глава. — Споменавам тези неща само за да разберете защо бях толкова объркан. А когато се усещам слаб, другият, онзи вътре в мен, става по-силен, особено при пълнолуние — той дишаше с мъка. Изпъшка дълбоко и продължи: — След всички тия дълги години съм го опознал толкова добре и него, и гадните му номера. Освен това веднъж намерих дневника на дядо си. И той се е борил с него. Баща ми не е бил обладан, но дядо ми се е обесил. Стигнал е до състояние, когато вече не е могъл да издържа. Също като мен сега… затова се отрових. Но той… той вече няма къде да отиде, защото аз нямам деца. Ще трябва да умре заедно с мен.
Хлътналото лице на Тан се обтегна в разкривена усмивка. Очевидно умът му се замъгляваше. Съдията го наблюдаваше съчувствено. За известно време умиращият се загледа право пред себе си. После изведнъж отправи поглед към съдията. Заговори уплашено:
— Действието на отровата се разпространява нагоре — с усилие каза той. — Трябва да бързам. Ще ви разкажа как се случва всеки път… Събуждам се през нощта с усещането, че нещо ми стяга гърдите. Ставам, започвам да се разхождам из стаята… напред-назад, напред-назад… Но стаята става тясна, чувствам нужда от свеж въздух. Налага се да изляза навън, на улицата. Но улиците също се стесняват, редиците от къщи с високи стени започват да ме притискат, опитват се да ме смажат… Наляга ме ужасна паника, не ми достига въздух. И тогава, точно преди да се задуша, той ме обладава — Тан отново въздъхна дълбоко и като че ли се отпусна. После продължи: — Покатервах се на градската стена и се прехвърлях от другата страна… точно както направих снощи. Вън, на полето, усещах, че във вените ми потича нова буйна кръв. Усещах се силен и ободрен. Свеж въздух изпълваше дробовете ми, нищо не беше в състояние да ме спре. Пред мен се разкриваше нов свят. Усещах аромата на всяка трева, мириса на влажната пръст, знаех, че по пътя ми е минал заек. Отварях очите си широко, можех да виждам в тъмнината. Подушвах въздуха и разбирах, че между дърветата насреща има езерце. После усещах друга миризма и тя ме караше да се притискам към земята и изостряше сетивата ми… Миризмата на топла червена кръв…
Ужасен, съдията Ди забеляза промяната, която бе настъпила в лицето на Тан. Зелените му очи го гледаха вторачено със свити зеници, скулите му изведнъж се бяха разширили, устата му се бе разкривила и от нея стърчаха остри жълти зъби. Сивите му мустаци стърчаха като на котка. Скован от ужас, съдията видя как ушите му помръдват. Изпод завивката се подадоха ръце с дълги извити нокти… Изведнъж изкривените пръсти се изправиха, ръцете се отпуснаха. Лицето на Тан се превърна в маска на смъртник. Той заговори с тих глас:
— Събуждах се отново в леглото си, плувнал в пот. Ставах, запалвах свещ и бързо отивах при огледалото. Какво облекчение, какво неописуемо облекчение изпитвах, когато виждах, че по лицето ми няма кръв — той млъкна за момент, после простена: — Но сега той се възползва от слабостта ми. Той ме кара да участвам в неговите отвратителни престъпления. Зная, че снощи аз нападнах Цао Мин. Не исках да скоча върху него, не исках да го наранявам… Но трябваше, кълна се… Трябваше… трябваше…
Гласът му се извиси до писък. Съдията Ди побърза да постави дланта си върху покритото със студена пот чело на Тан. Писъкът на умиращия заглъхна като глухо гъргорене дълбоко в гърлото му. Той се вторачи в съдията, обзет от панически страх, като трескаво се опитваше да размърда устните си. От устата му излязоха само някакви нечленоразделни звуци. Ди се наведе над него, за да го чува по-добре. Със сетни сили Тан успя да попита:
— Кажете ми… виновен ли съм?
Внезапно очите му се замъглиха. Брадичката му увисна. Лицето му се успокои. Съдията се изправи и придърпа завивката върху главата на Тан. Сега само най-върховният съдник можеше да отговори на въпроса му.
Глава XVI
Съдията Ди яде юфка в ресторант; той приветства решенията на свой колега от древността.
Пред главния вход на съдилището съдията Ди срещна Хун. Сержантът беше научил новината, че Тан е погълнал отрова, и сега отиваше в хотела, за да се осведоми за състоянието му. Ди му каза, че Тан се е самоубил, защото не е могъл да преживее смъртта на Фан.
— Тан е бил преследван от ужасна орис — добави той и приключи разговора.
Когато се върнаха в личния му кабинет, съдията каза на Хун:
— Сега, след като Тан и Фан не са вече живи, останахме без двамата най-старши служители в чиновническия състав на съдилището. Повикай третия писар и му кажи да донесе тук регистрите, за които е бил отговорен Тан.
Съдията прекара остатъка от сутринта със сержанта и писаря в преглеждане на папките. Тан беше водил регистрацията на женитбите, ражданията и смъртните случаи, както и финансите на съдилището с педантична точност, но дори краткотрайното прекъсване през последните два дни се беше отразило върху сметките. Тъй като третият писар правеше добро впечатление, съдията го назначи временно на мястото на Тан. Ако чиновникът се справеше задоволително с тази длъжност, Ди щеше да го повиши, а това щеше да доведе до повишения и на други хора от персонала.
След като уреди тези въпроси, съдията Ди обядва на открито под един голям дъб в ъгъла на двора. Когато пиеше чая си, дойде началникът на стражата и докладва, че засега издирването на Бо Кай не е довело до нищо. Той сякаш се бе изпарил във въздуха. Хун отиде в канцеларията да надзирава работата на чиновниците и да разговаря с посетителите. Съдията се върна в личния си кабинет, спусна бамбуковите щори, разхлаби пояса си и полегна на кушетката.
Усети с тревога, че напрежението през последните два дни бе започнало да му се отразява. Затвори очи и се опита да се отпусне и да подреди мислите си. Сега случаите с изчезването на госпожа Гу и Фан Шун бяха разгадани, но той си даваше сметка, че с убийството на съдията тъпчеха все още там, откъдето бяха тръгнали… Не че нямаше заподозрени… Бо Кай, Йе Бън, доктор Цао, а и още неизвестен брой монаси от Храма на белия облак, включително Хуйбън… Старшият монах се бе появил твърде скоро след неуспешното покушение срещу съдията. Беше ясно, че Йе Бън е свързан с престъпниците, но нито той, нито Хуйбън, нито доктор Цао имаха вид на водачи. Злият гений несъмнено беше Бо Кай. Той явно изпълняваше няколко роли, обладаваше забележително присъствие на духа и беше завършен артист. Беше пристигнал в Бънлай непосредствено след убийството на съдията. Той като че ли бе възложил подготвителните работи на Йе Бън и Ким Сан, а след това бе пристигнал от столицата, за да поеме делата в свои ръце. Но какви бяха тези дела? Сега съдията трябваше да приеме, че се налага да преразгледа заключението, до което бяха стигнали с Хун, а именно че покушенията срещу него и двамата му помощници означаваха, че според престъпника те знаят повече, отколкото в действителност. Дори столичният следовател, подпомаган от голям брой опитни тайни агенти, не бе успял да разкрие истината, а престъпникът със сигурност знаеше, че в резултат на собствените си разследвания Ди е разбрал само, че тояжките на монасите се използват за контрабандно изнасяне на злато в Корея. Очевидно златото се доставяше от вътрешността на страната под формата на тънки пръчици, скрити в кухите бамбукови тояжки на монасите. Разбира се, монасите, които идваха в Бънлай с тези златни тояжки, поемаха значителен риск, защото по пътищата и шосетата на равни интервали са разположени постове, където неуниформените пътници се претърсват за контрабандни стоки. Там се декларираше носеното злато и се плащаше такса за всяка измината отсечка. Печалбата от избягването на пътните и митническите такси не би могла да бъде голяма. Съдията Ди имаше натрапчивото усещане, че самата контрабанда на злато беше само маскировка, че противниците му го бяха оплели в хитро скроена игра, която имаше за цел да отвлече вниманието му от нещо много по-важно. Толкова важно, че можеше да оправдае убийството на един имперски чиновник и покушението срещу друг. И това важно нещо трябваше да се случи твърде скоро. Ето какво беше истинското обяснение за дръзките действия на престъпниците — времето ги притискаше. А той, магистратът, нямаше дори смътна представа, какво предстои да се случи. Докато разбойникът Бо Кай бе намерил начин да се сприятели с Ма Жун и Цяо Тай, като по този начин своевременно бе научавал всичко, което ставаше в съдилището. И сега този неуловим главорез ръководеше развитието на нещата от тайното си убежище.
Съдията въздъхна. Той се замисли дали при това положение един по-опитен съдия не би рискувал и не
