би арестувал доктор Цао и Йе Бън, за да ги разпита с разрешената от закона строгост, включително с изтезания. Но Ди знаеше, че няма достатъчно основания да предприеме подобни крайни мерки. Едва ли би могъл да арестува човек само защото е взел някаква тояжка в черничевата горичка, или защото не е проявил особен интерес към съдбата на дъщеря си. Колкото до Йе Бън, съдията смяташе, че е постъпил правилно. Домашният арест беше мека мярка, достатъчно оправдана от опита да се пробута лъжливата версия за незаконното изнасяне на оръжие. А по този начин Бо Кай се лишаваше от второто си доверено лице непосредствено след като бе загубил Ким Сан. Съдията се надяваше, че това ще обърка плановете на престъпника, може би ще го принуди да отложи големия удар и така ще даде на съдилището още малко време за разследване.
Съдията се замисли и за това, че поради стремителния развой на събитията още не бе успял да отдели време, за да посети коменданта на гарнизона при устието на реката. Или комендантът трябваше да го посети пръв? Отношенията между висшите военни и цивилни служители винаги бяха представлявали доста деликатен въпрос. Ако ранговете им бяха равни, по правило цивилните имаха по-висок статус. Но комендантът имаше над хиляда души под свое разпореждане и люде като него обикновено проявяваха високомерие. В същото време беше много важно да се узнае какво мисли той за контрабандата на злато, освен това със сигурност бе специалист по въпросите, засягащи Корея. Може би щеше да е в състояние да обясни защо някой би тръгнал да изнася злато за страна, където то, внесено без мито, струваше приблизително толкова, колкото и в Китай… Жалко, че не се беше консултирал с Тан за местния протокол.
Нещастникът явно е бил педантичен привърженик на формалностите. Той щеше да знае как би било редно да се постъпи… Съдията Ди задряма.
Събуди го шумна гълчава на двора. Той стана и бързо оправи дрехите си. За свое учудване видя, че е спал повече, отколкото реши в първия миг. Вече се здрачаваше. В средата на двора се беше струпала голяма тълпа от чиновници, стражници и пазачи. Над главите на всички стърчаха главите на Ма Жун и Цяо Тай. Когато тълпата почтително му направи път, той видя как четирима селяни смъкват от бамбуковата си носилка и оставят на земята безжизненото тяло на един огромен тигър, дълъг почти десет стъпки.
— Брат Цяо му видя сметката! — провикна се към съдията Ма Жун. — Селяните ни заведоха до горската пътека в подножието на планинския склон, откъдето обикновено минавал. Вързахме едно агне за примамка и се скрихме в храстите така, че вятърът да духа срещу нас. Голямо чакане падна. Звярът се появи чак следобед. Приближи се към агнето, но не се хвърли върху него. Сигурно бе подушил опасността. Лежа там, сгушен в тревата, повече от половин час. Господи, какво чакане му ударихме! Агнето блееше, та се късаше, а брат Цяо пълзешком се промъкваше все по-близо и по-близо до тигъра със зареден арбалет. Помислих си, че ако тигърът скочи в този момент, ще кацне точно на главата му. Аз и двама други ловци се опитахме да заобиколим отзад пълзешком с тризъбци в ръка. Онова чудовище скочи изведнъж. Видях само, че нещо се стрелна във въздуха. Обаче брат Цяо го улучи право в хълбока, точно зад дясната предна лапа. Велики небеса, три четвърти от стрелата се беше забила в тялото му!
Цяо Тай се засмя щастливо. Сочейки бялото петно върху огромната дясна предна лапа на тигъра, той каза:
— Това трябва да е същият тигър, който видяхме оня ден на отсрещния бряг на притока. Мисля, че тогава малко прибързах с изводите си. И все пак чудно ми е как този звяр се е озовал там.
— Няма смисъл да си блъскаме главите със свръхестествени загадки, когато сме затънали до гуша в естествени — каза съдията. — Моите поздравления за улова!
— Сега ще го одерем — каза Ма Жун. — После ще поделим месото между селяните. Те дават от него на децата си, за да станат силни. Когато обработим кожата, ваше превъзходителство, ще ви я подарим за креслото в библиотеката като скромен израз на нашето почитание.
Съдията Ди му благодари, после тръгна със сержант Хун към главния вход. Прииждаха групи развълнувани хора, нетърпеливи да видят убития тигър и човека, който му бе видял сметката.
— Аз нещо се поуспах — каза съдията. — Вече наближава часът за вечеря. Хайде да идем заедно в оня ресторант, дето нашите двама юнаци срещнали за пръв път Бо Кай, и да вечеряме там за разнообразие. Хем ще можем да чуем какво приказват хората за Бо Кай. Ще вървим пеша. Току-виж свежият вечерен въздух издухал паяжините от главата ми.
Двамата тръгнаха по многолюдните улици в южна посока и без затруднения намериха ресторанта. На горния етаж собственикът излезе да ги посрещне. Кръглото му лице беше се разляло в угодническа усмивка. Задържа ги достатъчно дълго, за да могат останалите посетители да видят какъв изтъкнат гост приема, после почтително ги отведе до едно разкошно обзаведено сепаре и ги попита какво да им предложи от скромната си кухня:
— Няколко яйца от пъдпъдък, пълнени лангусти, резенчета печено свинско, солена риба, пушена шунка, парченца студено пиле… Това за начало, а след това…
— Донесете ни — прекъсна го съдията — две купички с юфка, едно блюдо солени зеленчуци и голяма кана горещ чай. Това е всичко.
— Позволете ми да предложа на негово превъзходителство поне една малка чашка ликьор „Розова роса“ — възкликна поразеният съдържател. — Колкото да ви се отвори апетитът.
— Благодаря ви, апетитът ми е чудесен — каза съдията. Когато съдържателят предаде скромната поръчка на един от келнерите, Ди продължи: — Бо Кай често ли посещаваше този ресторант?
— Ах! — възкликна съдържателят. — Веднага разбрах, че е подъл разбойник. Винаги когато идваше, забелязвах този негов лукав поглед и начина, по който бъркаше в ръкава си… все едно се канеше да извади оттам кинжал. Когато тази сутрин чух, че са разлепени обяви за издирването му, си рекох: „Отдавна трябваше да кажа на негово превъзходителство.“
— Жалко, че не сте го направили навреме — сухо отбеляза съдията. Той разпозна в съдържателя типа досадни свидетели, които нямат капка наблюдателност, но въображение притежават в излишък. — Пратете тук главния келнер.
Главният келнер се оказа мъж с хитро лице.
— Трябва да ви кажа, господарю — започна той, — че никога не съм допускал Бо Кай да е престъпник. А в нашия занаят човек се научава да преценява посетителите. Правеше впечатление на образован и изискан човек и си оставаше такъв, колкото и да беше пил. Винаги беше учтив с келнерите, но никога до такава степен, че да фамилиарничи с тях. А веднъж дочух настоятеля на класическото училище, което са намира близо до храма на Конфуций, да се произнася за великолепните качества на неговата поезия.
— Често ли ядеше, или пиеше тук с компания? — попита съдията.
— Не, господарю, през десетината дни, откакто идваше тук редовно, се хранеше или сам, или с приятеля си Ким Сан. И двамата господа много обичаха да се шегуват помежду си. А извитите вежди на господин Бо Кай придаваха на лицето му такова весело изражение. Понякога обаче забелязвах, че очите му съвсем не са толкова весели. Някак не се връзваха с веждите. Тогава си задавах въпроса, дали не носи маска. Но после той пак започваше да се смее и аз разбирах, че съм се излъгал.
Съдията Ди му благодари и набързо привърши с юфката си. Плати сметката въпреки енергичните протести на съдържателя, даде богат бакшиш на келнерите и напусна ресторанта. На улицата каза на сержант Хун:
— Този келнер е наблюдателен мъж. Опасявам се да не би Бо Кай наистина да е носел маска. Спомняш ли си, че когато срещнал госпожица Цао и не бил принуден да играе ролята си, й е направил впечатление на човек с властна осанка? Сигурно той е главният ни противник, главатарят, който стои зад всичко това. И сега трябва да се простим с всяка надежда, че нашите хора ще го заловят, защото той дори няма нужда да се крие. Просто сменя маската си и никой не може да го разпознае. Колко жалко, че никога не съм го виждал!
Хун не чу последните думи на съдията. Той напрегнато се вслушваше в звуците, долитащи откъм улицата, на която се намираше Храмът на бога на града. Свиреха флейти и цимбали.
— В града е дошла трупа пътуващи артисти, ваше превъзходителство — възбудено каза той. — Сигурно са чули за церемонията в Храма на белия облак и са издигнали сцената си, за да спечелят някоя пара от тълпата, която тази нощ няма да спи. Да идем ли да ги погледаме, ваше превъзходителство? — добави той с надежда.
Съдията знаеше, че сержантът открай време е горещ поклонник на сцената. Това беше единственото
