му, после го върна и отдаде чест.
— Много се извинявам, че ви обезпокоих, ваше превъзходителство — учтиво каза той. — Получихме сведения, че наоколо се навъртат скитащи разбойници, и съм длъжен да бъда нащрек. Желая ви успех!
Той даде гръмогласна команда на хората си и те пришпориха конете. Когато изчезнаха в далечината, съдията вдигна меча си.
— Продължаваме — каза той и насочи остър удар към гърдите на противника.
Другият отби атаката, после сведе своя меч и го прибра в ножницата.
— Продължете си спокойно по пътя, господин съдия — развълнуван каза той. — Радвам се, че в империята ни все още има управници като вас.
После направи знак на другия скитник и двамата се метнаха на конете. Съдията подаде меча на Хун и се зае да облича отново пътната си дреха.
— Връщам думите си назад — сериозно каза той. — Вие наистина не сте лоши момчета. Но ако продължавате по този път, ще свършите на дръвника като обикновени крадци. Затова, каквото и да ви е накарало да станете такива, забравете го. Пристигнаха новини, че около северната ни граница се водят ожесточени сражения с варварите. Нашата армия има нужда от хора като вас.
Стрелецът хвърли бърз поглед към съдията.
— А аз мога да ви посъветвам, господин съдия — спокойно каза той, — сам да носите меча си. Иначе пак ще ви сварят неподготвен.
После обърна коня си и двамата скитници потънаха в гората.
Докато съдията поемаше меча от Хун, за да го окачи на собствения си гръб, старият човек каза доволно:
— Добър урок им дадохте, господарю. Според вас що за хора бяха тия двамата?
— Обикновено — отвърна съдията — това са мъже, станали жертва на действителна или въображаема несправедливост и решили да си отмъстят, без да се съобразяват със законите. Но моралният им принцип е да ограбват само държавни служители и заможни люде. Те често помагат на изпаднали в беда хора и са се прочули със смелостта и кавалерството си. Наричат се братя от зелените гори. Е, Хун, хубаво дуелче стана, но пък се забавихме. Да побързаме!
Влязоха в Йеншоу по здрач и стражниците на градската врата ги упътиха към голямата странноприемница в центъра, където отсядали пътуващите държавни сановници. Съдията нае стая на втория етаж и заръча на прислужника да им донесе хубава вечеря, защото бе огладнял след дългия път.
Когато се нахраниха. Хун наля на господаря си чаша горещ чай. Ди седна до прозореца и се загледа надолу към площада, където оживено сновяха пешеходци и конници, някои от които въоръжени с копия. Светлината на фенерите се отразяваше в металните им шлемове и бронираните нагръдници. Изведнъж на вратата се почука. Съдията се обърна и видя двама високи мъже да влизат в стаята.
— Велики небеса! — удивен възкликна той. — Ето ги и нашите двама братя от зелените гори.
Мъжете непохватно се поклониха. Все още носеха кърпените си куртки за езда, но на главите си бяха нахлупили ловджийски шапки. Плещестият юначага, който ги бе нападнал пръв, заговори:
— Ваше превъзходителство, следобед на пътя вие казахте на оня капитан, че сме ваши помощници. Поговорих по този въпрос с моя приятел и решихме, че не можем да оставим един магистрат да лъже заради нас. Ако ни наемете на служба, ние наистина ще бъдем ваши верни помощници…
Съдията вдигна вежди. Другият побърза да каже:
— Ние не разбираме нищо от работите на трибунала, но умеем да изпълняваме заповеди и мислим, че ще съумеем да ви бъдем полезни в черната работа.
— Седнете — кратко рече съдията. — Искам да чуя историите ви.
Двамата седнаха на ниски столчета. Първият постави едрите си юмруци на коленете, прочисти гърлото си и започна:
— Името ми е Ма Жун, родом съм от провинция Кянсу. Баща ми имаше товарна джонка и аз го придружавах като помощник. Но понеже си бях яко момче и обичах да се бия, той ме прати при един известен майстор на бойните изкуства, като го помоли да ме научи също да чета и да пиша, за да мога да стана офицер в армията. Но баща ми ненадейно почина. Понеже имахме много дългове, наложи се да продам джонката. Постъпих на служба като телохранител на местния съдия. Скоро разбрах, че той е безскрупулен коварен мошеник. Веднъж конфискува имуществото на една вдовица, като изтръгна от нея фалшиви признания чрез изтезания. Аз се скарах с него и той посегна да ме удари. Тогава го проснах на земята с един удар. Трябваше да бягам, за да си спася живота, и така хванах гората. Но се кълна в паметта на покойния си баща, че никога не съм убивал безпричинно и съм обирал само такива, дето могат да преживеят загубата. Давам ви думата си, че същото се отнася и за моя кръвен приятел. Това е всичко.
Съдията Ди кимна, после погледна въпросително другия мъж, който имаше изваяни черти на лицето, прав нос и тънки устни. Той поглади тънките си мустачки и рече:
— Кръстил съм се Цяо Тай, защото истинското ми родово име е добре познато и почитано в някои части на империята. Веднъж един високопоставен сановник съзнателно обрече на смърт няколко мои другари, за които бях отговорен. Негодникът изчезна, а властите, на които докладвах за престъплението му, отказаха да предприемат каквото и да е. Тогава станах скитник и започнах да бродя из цялата империя с надеждата, че някой ден ще попадна по следите на престъпника и ще го убия. Никога не съм ограбвал сиромаси и мечът ми не е опетнен с невинна кръв. Ще ви служа при едно условие: да ми позволите да се оттегля, щом намеря моя човек. Защото съм се заклел пред душите на мъртвите си другари да му отсека главата и да я хвърля на кучетата.
Съдията внимателно оглеждаше двамата мъже, застанали пред него, като бавно поглаждаше бакенбардите си. Помисли и каза:
— Ще приема предложението ви, включително и условието на Цяо Тай, но при положение че, ако той намери своя човек, първо ще ми даде възможност да го накажа за извършеното престъпление със законни средства. Можете да дойдете с мен в Бънлай, там ще видя дали мога да се възползвам от услугите ви. Ако реша, че не става, ще ви кажа веднага. Но искам да обещаете, че в такъв случай незабавно ще се запишете в нашата Северна армия. При мен е така: всичко или нищо!
Лицето на Цяо Тай грейна. Той рече с ентусиазъм:
— Всичко или нищо. Това ще бъде нашият девиз!
После стана, коленичи пред съдията и три пъти последователно удари челото си о пода. Приятелят му последва неговия пример.
Когато Ма Жун и Цяо Тай отново станаха на крака, съдията каза:
— Този мъж е Хун Лян, мой доверен съветник, от когото нямам тайни. Ще изпълнявате всичките му разпореждания. Бънлай е първото ми местоназначение. Не зная каква е организацията на тамошното съдилище, но предполагам, че чиновниците, стражниците, пазачите и останалият персонал както обикновено са местни хора. Чувам, че в Бънлай ставали странни неща, и само небесата знаят дали служителите на трибунала не са замесени в тях. Искам край себе си хора, на които мога да имам доверие. Вие тримата ще бъдете очите и ушите ми. Хун, кажи на слугата да донесе една кана с вино.
Когато чашите бяха напълнени, съдията вдигна тост за тримата мъже поред и те почтително пиха за негово здраве и за успеха му.
На другата заран, когато съдията слезе на двора, видя, че там го чакат Хун и двамата нови помощници. Личеше си, че Ма Жун и Цяо Тай вече са били на пазара. Сега бяха облечени в спретнати кафяви халати, пристегнати от широки черни пояси с висящи краища, а прилепнали черни шапчици допълваха новото им одеяние на офицери от трибунала.
— Облачно е, господарю — обърна внимание Хун. — Страх ме е, че ще вали.
— Вързал съм на седлата сламени шапки — каза Ма Жун. — Ще ни свършат работа до Бънлай.
Четиримата мъже яхнаха конете и напуснаха града през Източната врата. В продължение на няколко мили яздиха по шосето между много други пътници. После движението намаля. Когато навлязоха в една пуста планинска местност, срещу тях се зададе конник, който препускаше в галоп и водеше след себе си още два коня. Ма Жун ги огледа и рече:
