— Хубави добичета. Онова с бялото петно на челото доста ми се нрави.
— Приятелчето прави грешка, като носи тази червена кутия на седлото — вметна Цяо Тай. — Само си търси белята.
— Защо? — попита Хун.
— По тия места — обясни Цяо Тай — бирниците винаги носят събраните пари в такива червени кожени кутии. Разумните хора ги крият в дисагите си.
— Изглежда, юнакът страшно много бърза — подметна съдията.
По пладне превалиха и последния планински хребет. Заваля пороен дъжд. Подслониха се под едно високо дърво на платото край пътя и огледаха отвисоко плодородния зелен полуостров, на който бе разположен Бънлай с околностите си. Докато се подкрепяха със студени закуски. Ма Жун с увлечение разказа някои пикантни истории за приключенията си с разни селски хубавици. Съдията не обръщаше внимание на фриволните му разказчета, но трябваше да признае, че Ма Жун притежава известно чувство за хаплив хумор, което го правеше доста забавен. Когато обаче поде още една подобна история, съдията го прекъсна:
— Чувал съм, че по тези места се въдят тигри. Мислех си, че тия животни предпочитат по-сух климат.
Цяо Тай, който до момента мълчаливо слушаше, се обади:
— Хм… Трудно е да се каже. Обикновено обитават високите гори, но ако веднъж опитат вкуса на човешко месо, започват да бродят и из равнините. Там долу може да ни провърви в лова.
— А какво ще кажете за слуховете, че имало и тигри върколаци? — попита съдията.
Ма Жун хвърли тревожен поглед към мрачната гора зад гърба си.
— Не съм чувал такива работи — побърза да каже той.
— Може ли да разгледам меча ви, господарю? — запита Цяо Тай. — Струва ми се, че е великолепно старинно оръжие.
Докато му подаваше меча си, съдията каза:
— Нарича се Дъждовен дракон.
— Да не би това да е прословутият Дъждовен дракон? — екзалтирано възкликна Цяо Тай. — Оръжието, за което всички фехтувачи под небето разказват със страхопочитание. Това е последният и най-хубав меч, измайсторен преди триста години от Трипръстия, най-изкусния ковач на оръжия, живял някога.
— Според преданието — заразказва съдията Ди. — Трипръстия се опитвал да го изкове осем пъти и все не успявал. Тогава се заклел да принесе любимата си млада невяста в жертва на бога на реките, ако най- после успее. На деветия път изковал този меч. Тогава незабавно отвел жена си на брега на реката и я обезглавил с него. Извила се ужасна буря и Трипръстия бил поразен от мълния. Тялото му заедно с тялото на жената било отнесено от ревящите вълни. От двеста години този меч е потомствена реликва в нашия род и се предава от бащата на първородния син.
Цяо Тай придърпа шалчето си пред носа и устата, тъй че дъхът му да не оскверни оръжието. После го изтегли от ножницата и като го вдигна благоговейно с две ръце, заразглежда с възхищение тъмнозеленото сияние, което то излъчваше, и гладкото му, тънко като косъм острие, по което не се виждаше нито една драскотина. Когато проговори, в очите му блестеше странен пламък:
— Ако ми е писано някога да загина от меч, моля се на небето именно това острие да се окъпе в кръвта ми.
С дълбок поклон той върна меча на съдията. Дъждът беше почти спрял и сега само ръмеше. Яхнаха отново конете и се заспускаха по склона.
Долу в равнината пътниците видяха каменния крайпътен стълб, с който бе отбелязана границата на окръг Бънлай. Над калната равнина се бе спуснала мъгла, но гледката и така се нравеше на съдията. Сега тази територия беше негова.
Продължиха с бърза езда. Късно следобед от мъглата пред тях изплува градската стена на Бънлай.
Глава III
Очевидец разказва как е открил убийство; съдията Ди има необикновена среща в изоставен дом.
Когато четиримата мъже наближиха Западната врата, Цяо Тай обърна внимание на ниските стени около града и скромната двуетажна къщурка на пазачите.
— На картата видях — обясни съдията, — че този град е защитен от самата природа. Той е разположен на три мили по протежението на пълноводна река до мястото, където в нея се влива широк приток. При устието на реката има голямо укрепление, пазено от силен военен гарнизон. Там войниците проверяват всички пристигащи и заминаващи плавателни съдове и преди няколко години, по време на войната ни с Корея, са попречили на корейските военни кораби да навлязат в реката. Северният речен бряг представлява верига от високи и стръмни канари, а на юг от града няма нищо друго, освен блата. По тази причина Бънлай, единственото удобно пристанище в околността, е станал център на търговията ни с Корея и Япония.
— В столицата чух хората да разправят — добави Хун, — че тук са се заселили много корейци: главно моряци, корабостроители и будистки монаси. Те живеят в корейския квартал, от другата страна на притока, който минава край източната част на града. Там има и прочут старинен будистки храм.
— Значи сега можеш да си опиташ късмета и с някое корейско девойче! — подхвърли Цяо Тай на Ма Жун. — А след това в храма можеш да купиш и евтино опрощение за греха си.
Двама въоръжени стражници отвориха вратата и пътниците подкараха конете си по една оживена търговска улица, която ги отведе до високата стена, ограждаща двора на съдилището. Тръгнаха покрай нея и стигнаха до главния портал на южната страна, където неколцина пазачи седяха на пейка под големия бронзов гонг. Те скочиха на крака и стегнато отдадоха чест на съдията. Но Хун забеляза, че зад гърба му си размениха многозначителни погледи.
Един стражник съпроводи новопристигналите до канцеларията в дъното на главния двор. Там четирима чиновници усърдно се трудеха с четките си под надзора на мършав възрастен мъж с къса сива брада. Крайно смутен, той се завтече да ги посрещне и заеквайки, се представи като старши писар, временно оглавяващ управлението на окръга.
— Вашият покорен слуга — притеснено добави той — дълбоко съжалява, че не ни беше съобщено предварително за пристигането на негово превъзходителство. Нямах възможност да се погрижа за приготовлението на тържествена вечеря по този случай и…
— Предполагах — прекъсна го съдията, — че от граничния пост са изпратили пред нас вестоносец. Сигурно е станало някакво недоразумение. Но тъй като и бездруго съм вече тук, най-добре ще е да ме разведете из съдилището.
Тан ги отведе първо в просторната съдебна зала. Покритият с керамични плочки под беше чисто пометен, а високата маса на подиума в дъното бе покрита с лъскав червен брокат. Завеса от бледовиолетова коприна закриваше изцяло стената зад масата. В средата й както обикновено, избродиран с дебели златни нишки, се открояваше внушителният образ на еднорог, символ на прозорливостта.
Минаха през една скрита зад завесата врата и след като прекосиха тесен коридор, влязоха в личния кабинет на магистрата. Тази стая също бе добре поддържана: нямаше и следа от прах върху полираното писалище, а стените бяха прясно белосани. Широкото легло до стената в дъното бе покрито с красив тъмнозелен брокат. След като хвърли бърз поглед на стаята с архива, която се намираше до кабинета му, съдията излезе във втория двор, разположен пред приемната зала. Старият чиновник смутено обясни, че не е била ползвана след отпътуването на следователя. Възможно било някой стол или маса да не са точно на мястото си… Съдията наблюдаваше с любопитство непохватната му прегърбена фигура. Човечецът изглеждаше наистина много притеснен.
— Вие сте поддържали всичко в много добър порядък — окуражително заяви съдията.
Тан се поклони дълбоко и каза с разтреперан от вълнение глас:
— Покорният ви слуга, ваше превъзходителство, работи тук от четирийсет години. Всъщност откакто постъпих в трибунала като разсилен. Обичам нещата да са на място. Тук винаги всичко е вървяло като по
