Той остана на мястото си потънал в мрачно мълчание. Поглади бавно бакенбардите си и пред очите му изплува споменът за странния празен поглед на привидението, което така бързо и безшумно бе изчезнало. После заобиколи писалището и седна на стола си. Сержант Хун го наблюдаваше мълчаливо с разширени от ужас очи. Съдията се овладя с усилие. Загледа се за момент в посивялото лице на Тан.
— Вие също ли сте виждали привидението?
Тан кимна.
— Преди три дни, ваше превъзходителство — отвърна той, — и то точно в този кабинет. Късно вечерта влязох да взема един документ, който ми трябваше, и той стоеше тук, встрани от писалището си, с гръб към мен.
— И какво се случи после? — нервно запита съдията.
— Изкрещях, ваше превъзходителство, и изпуснах свещта. Изтичах навън и повиках пазачите. Когато се върнахме, стаята беше празна — Тан потърка очи и добави: — Той изглеждаше точно така, ваше превъзходителство, както го намерихме оная сутрин в библиотеката… И тогава беше облечен в сивата си домашна роба с широк черен пояс. Шапката му е паднала от главата в момента, когато се е свлякъл на пода… — съдията Ди и сержант Хун не казаха нищо. Тан продължи: — Сигурен съм, че следователят също го е видял. Затова изглеждаше толкова зле последната сутрин и затова си отиде така внезапно.
Съдията поглади мустаците си. След известно мълчание каза бавно:
— Би било глупаво да се отрича съществуването на свръхестествени явления. Не трябва да забравяме, че дори нашият учител Конфуций е отговарял твърде уклончиво на учениците си, когато са го питали за тези неща. От друга страна, аз съм склонен да потърся някакво естествено обяснение…
Хун бавно поклати глава.
— Няма такова, ваше превъзходителство — убедено каза той. — Единственото обяснение е, че мъртвият съдия не може да намери покой, защото за убийството му още не е отмъстено. Тялото му лежи в будисткия храм, а разправят, че за умрелия не е трудно да се явява на живите недалеч от трупа си, докато разложението все още не е твърде напреднало.
Съдията рязко стана от стола си.
— Ще помисля сериозно по този въпрос — каза той. — А сега отивам да изследвам библиотеката.
— Не бива да рискувате отново да се срещнете с духа, господарю! — ужасен възкликна сержант Хун.
— Защо не? — попита съдията. — Желанието на покойника е за смъртта му да бъде отмъстено. Той без съмнение би трябвало да знае, че и моето желание е същото. В такъв случай защо ще иска да ми навреди? Когато приключиш с работата си тук, сержант, ела при мен в библиотеката. Ако искаш, можеш да вземеш и двама пазачи с фенери.
Без да обръща внимание на протестите, Ди напусна кабинета си. Този път мина първо през канцеларията и взе оттам голям фенер от навосъчена хартия. Отиде в изоставената сграда и навлезе в страничния проход, където бе изчезнало привидението. На двете стени на прохода имаше по една врата. Съдията отвори дясната и видя просторна стая, в която бяха разхвърляни кутии и вързопи с различна големина. Той остави фенера на пода, започна да опипва вързопите и да оглежда скупчените кутии. В ъгъла се появи някаква разкривена сянка, която го стресна. След миг осъзна, че е неговата собствена. В стаята нямаше нищо друго, освен личните принадлежности на покойника.
Поклащайки глава, съдията влезе в отсрещната стая. Тя беше празна, ако не се смятаха няколкото обемисти денка с мебели, опаковани в сламени рогозки. В дъното на прохода имаше масивна врата, здраво заключена и залостена.
Потънал в дълбок размисъл, съдията се върна в коридора. Вратата в дъното бе богато гравирана с изображения на облаци и дракони, но красотата й се нарушаваше от няколко дъски, заковани в горната част. Явно те прикриваха дупката, направена от стражниците, за да отворят.
Съдията скъса хартиената лента с печата на съдилището и открехна вратата. Вдигна фенера и заоглежда малката квадратна стая, обзаведена скромно, но с вкус. Вляво се открояваше висок тесен прозорец. Точно под него имаше масивен абаносов шкаф, а отгоре му — голям мангал за приготвяне на чай. На мангала бе поставено кръгло оловно котле за кипване на водата, а в непосредствена близост — малък чайник от фин порцелан в синьо и бяло. Останалата част от тази стена, както и цялата отсрещна бяха заети от полици с книги. В дъното имаше широк нисък прозорец с безупречно чиста хартия между рамките. Под прозореца бе разположено старинно писалище от палисандрово дърво с по три чекмеджета от всяка страна. Зад писалището се виждаше удобно кресло, също от палисандър, с червена атлазена възглавница върху седалката. На писалището нямаше нищо, освен два медни свещника.
Съдията Ди влезе в стаята и започна да разглежда тъмното петно върху тръстиковата рогозка между шкафа и писалището. Възможно беше да е от чая, разплискан от чашата на магистрата при падането му. Вероятно е бил сложил водата на огъня, а след това е седнал зад писалището си. Когато е чул, че водата започва да кипи, е отишъл до мангала и е сипал от нея в чайника. Стоейки все още там, е напълнил чашата си и е отпил глътка-две. Тогава е подействала отровата.
Съдията забеляза ключе в богато украсената ключалка на шкафа, отвори вратичката и с възхита заразглежда отбраната колекция от прибори за чаен ритуал, прилежно подредени върху двете полички. По тях нямаше и прашинка. Очевидно следователят и помощниците му бяха проверили всичко най-старателно. Ди отиде при писалището. Чекмеджетата бяха празни. Там следователят бе намерил личните книжа на загиналия. Съдията въздъхна дълбоко. Колко жалко, че не бе имал възможност да разгледа стаята веднага след откриването на убийството! Той се приближи до полиците и бавно прокара пръст по книгите. Те бяха покрити с дебел слой прах. Усмихна се доволно — все пак беше останало нещо за проучване. Следователят и помощниците му явно не бяха обърнали внимание на книгите. Оглеждайки претъпканите полици, съдията реши да почака с разследването, докато дойде Хун. Обърна креслото към вратата и се настани в него. Скръсти ръце в широките си ръкави и се опита да си представи що за човек е бил престъпникът. Убийството на имперски сановник беше престъпление срещу държавата, за което законът предвиждаше смъртно наказание в една от най-жестоките му форми, тъй наречената бавна смърт — постепенно насичане на парчета. Наистина убиецът трябва да е имал много сериозен мотив. А как ли е успял да сложи отровата в чая? Навярно я е пуснал в котлето с кипяща вода, тъй като листенцата в чаената кутийка са се оказали безвредни при разследването. Единствената друга възможност, за която съдията Ди можеше да се досети, беше убиецът да е изпратил или да е дал на магистрата малко листенца, колкото за приготвянето на една чаша чай, и отровата да е била в тях.
Съдията Ди отново въздъхна. Замисли се за привидението, което му се беше явило. Възможно бе да е някаква измама. Но следователят и Тан също го бяха видели. Кой би дръзнал да рискува и да се предреши като дух в самия трибунал? И по какви причини? Ди реши, че нищо чудно това все пак действително да е бил духът на покойния магистрат. Той отпусна глава на облегалката, затвори очи и се опита да си представи лицето на привидението, което бе срещнал. Възможно ли беше по някакъв начин мъртвецът да му подскаже как да реши тази загадка?
Съдията Ди бързо отвори очи, но стаята бе все така тиха и пуста. Той остана още известно време в същата поза, бавно плъзгайки поглед по лакирания червен таван, поддържан от четири масивни греди. Забеляза, че на едно място лакът бе размит, а в ъгъла над шкафа висяха няколко прашни паяжини. Очевидно покойният магистрат не бе проявявал такава педантичност по отношение на чистотата, както старшият писар. В този момент влезе Хун, следван от двама пазачи с огромни свещници. Съдията Ди им нареди да сложат свещите на писалището и ги освободи.
— Единственото, което са ни оставили за разследване, сержанте — каза той, — са тези книги и свитъци от документи по рафтовете. Доста са, но ако ми подаваш по няколко и ги връщаш обратно, след като ги прегледам, няма да ни отнеме много време.
Хун кимна с готовност и свали куп книжа от най-близкия рафт. Започна да ги забърсва от праха с ръкава си, а в това време съдията отново обърна креслото към писалището и се зае да преглежда документите, които Хун поставяше пред него.
Бяха минали повече от два часа, когато Хун върна на една от лавиците последния куп книжа. Съдията Ди се отпусна върху облегалката на стола и извади от ръкава си сгъваемо ветрило. Размаха го енергично и заяви с доволна усмивка:
— Е, Хун, сега вече имам доста ясна представа, що за човек е бил убитият. Прегледах томчетата със
