— Предшественикът на негово превъзходителство беше очарователен и изключително културен благородник. Може би понякога малко лекомислен и небрежен към някои дреболии, но много точен по отношение на всички наистина важни неща… действително много точен. Беше към петдесетгодишен, имаше дълъг и богат житейски опит. Способен съдия, ваше превъзходителство…
— А имаше ли някакви врагове тук? — попита магистратът.
— Нито един! — възкликна Тан. — Той беше мъдър и справедлив съдия, хората много го обичаха. Мога най-отговорно да заявя, че беше дълбоко уважаван в този окръг, наистина дълбоко уважаван.
Магистратът кимна с глава, а Тан продължи:
— Преди две седмици, когато наближаваше време за сутрешното съдебно заседание, личният му прислужник дойде при мен в канцеларията и ми съобщи, че господарят му не е прекарал нощта в спалнята си и че вратата на библиотеката му е заключена отвътре. Знаех, че съдията нерядко чете и пише там до късно през нощта, затова предположих, че е заспал над книгите. И така, почуках силно на вратата. Когато отвътре не се чу никакъв шум, уплаших се да не е получил сърдечен пристъп. Повиках началника на стражниците и накарах да разбият вратата — Тан преглътна. Устните му нервно потрепнаха. След кратка пауза продължи: — Магистратът Уан лежеше на пода пред шкафа с мангала за подгряване на вода за чай, вперил в тавана невиждащи очи. На рогозката близо до протегнатата му ръка се бе търкулнала чаена чаша. Пипнах тялото. Беше твърдо и студено. Незабавно повиках регистратора на смъртните случаи и той установи, че смъртта е настъпила около полунощ. После взе проба от чая, останал в чайника, и…
— Къде беше оставен чайникът? — прекъсна го съдията.
— Върху шкафа в левия ъгъл, ваше превъзходителство — отвърна Тан, — до медния мангал. Беше почти пълен. Доктор Шън даде пробата от чая на едно куче и то моментално умря. След това докторът подгря чайника и по миризмата разпозна отровата. Нямаше как да провери и водата в котлето върху мангала, защото бе напълно извряла.
— Кой носеше вода за чая? — попита съдията.
— Лично съдията — веднага отговори Тан и тъй като Ди вдигна въпросително вежди, побърза да обясни: — Той беше горещ поклонник на чаената церемония, ваше превъзходителство, и обръщаше специално внимание на всички ритуали, свързани с нея. Винаги настояваше сам да си донася вода от кладенеца в градината и сам да я кипва на мангала в библиотеката си. Чайникът, чашите и кутийката му за чай са скъпоценни старинни вещи. Той ги държеше заключени в шкафа под мангала. По мое настояване регистраторът на смъртните случаи направи експеримент и с листенцата в чаената кутийка, но те се оказаха съвършено безвредни.
— Какво предприехте след това? — запита съдията Ди.
— Веднага изпратих специален вестоносец да уведоми за случилото се префекта на Биенфу и наредих да положат тялото във временен ковчег, който поставихме в хола на частната резиденция на магистрата. После запечатах библиотеката. На третия ден от столицата пристигна негова светлост съдебният следовател. Той поиска от коменданта на военния гарнизон да постави под разпорежданията му шестима тайни агенти от военната полиция и организира щателно разследване. Разпита всички слуги и…
— Зная — нетърпеливо каза съдията. — Четох доклада му. Било е установено категорично, че никой не е имал възможност да отрови чая и че никой не е влизал в библиотеката, след като съдията се е оттеглил там. Кога точно си тръгна следователят?
— На четвъртия ден сутринта — бавно отговори Тан — следователят ме повика и ми нареди да преместя ковчега в Храма на белия облак, извън Източната врата на града, в очакване братът на покойника да вземе решение относно окончателното място на погребението. След това изпрати агентите обратно в гарнизона, каза ми, че взема със себе си всички лични книжа на съдията, и си замина — Тан явно се чувстваше притеснен от нещо. Той погледна с надежда към съдията и добави: — Предполагам, че следователят е обяснил на негово превъзходителство причините за внезапното си отпътуване?
— Той каза — набързо съчини отговора си Ди, — че разследването е стигнало дотам, откъдето успешно би могло да бъде продължено от новия магистрат.
Тан, изглежда, се поуспокои. Той попита:
— Мога ли да се надявам, че негова светлост следователят е в добро здраве?
— Той вече замина на юг с нова задача — отговори съдията. И като се надигна, продължи: — Сега ще ида да огледам библиотеката. В това време вие със сержант Хун помислете кои въпроси трябва да бъдат решени на съдебното заседание утре сутринта.
Ди взе един от свещниците и излезе. Резиденцията на покойния магистрат се намираше от другата страна на малката градинка зад приемната зала. Вратата й беше оставена открехната. Дъждът бе спрял, но между дърветата и над кокетно подредените цветни лехи се стелеше мъгла. Съдията бутна вратата, която се отвори, и влезе в изоставената къща.
От плана на приземния етаж, приложен към доклада на следователя, Ди знаеше, че библиотеката е в дъното на главния коридор, който лесно намери. Като тръгна по него, съдията забеляза два странични прохода, но оскъдната светлина от свещта не му позволяваше да види накъде водят. Изведнъж застина на място. Светлината на свещта озари фигурата на мършав мъж, току-що изникнал от прохода, към който бе обърнат съдията. Двамата едва не се сблъскаха. Мъжът застина съвършено неподвижен. Гледаше съдията с особен, съвсем празен поглед. Хармонията на правилното му лице се нарушаваше от бенка с големина на меден петак върху лявата буза. Ди забеляза с раздразнение, че е без шапка. Посивялата му коса бе вдигната нагоре и привързана с кърпа. Носеше сива домашна роба и широк черен пояс.
Съдията още не бе успял да отвори уста, за да го попита кой е, когато човекът отстъпи безшумно и потъна в мрачния проход. Ди бързо вдигна свещта, но от внезапното движение пламъкът й угасна. Стана тъмно като в гроб.
— Хей, ти! — извика съдията. — Ела тук!
Отговори му само ехото. Той изчака малко. Празната къща тънеше в дълбока тишина.
— Нагъл негодник! — гневно изръмжа Ди. Опипвайки стените, той намери обратния път към градината и бързо се върна в кабинета си, където завари Хун и Тан да прелистват една дебела папка.
— Искам веднъж завинаги да се знае — гневно се обърна съдията към Тан, — че никой от служителите не може да се разхожда из трибунала в домашно облекло даже и през нощта или когато не е на служба. Току-що се натъкнах на някакъв тип само по домашна роба и дори без шапка на главата. И този нагъл дървеняк не си направи труда да ми отговори, когато го извиках. Идете да го намерите. Ще му кажа аз на него!
Тан целият се разтрепери. Той гледаше втренчено съдията, обзет от неописуем страх. Изведнъж Ди почувства съжаление към него. В края на краищата човекът правеше всичко, което беше по силите му. Съдията продължи с по-спокоен глас:
— Е, понякога стават и такива грешки. Тъй или иначе, кой ли ще е бил този човек? Може би нощният пазач?
Тан хвърли ужасен поглед към отворената врата зад съдията и заекна:
— Със си-сива роба ли беше облечен?
— Да — отговори съдията.
— А имаше ли бенка на ля-лявата си буза?
— Да — остро каза Ди. — Но успокойте се най-после, човече. Говорете. Кой е той?
Тан сведе глава и отговори с беззвучен глас:
— Това е бил покойният съдия, ваше превъзходителство.
Някъде из сградата с глух тътен се за тръшна врата.
Глава IV
Съдията Ди посещава мястото на престъплението; той разследва тайната на медния мангал.
— Каква е тази врата? — гръмогласно попита съдията Ди.
— Мисля, че е предната врата на личната резиденция на магистрата, ваше превъзходителство — със запъване отговори Тан. — Тя не се затваря много добре.
— Утре да бъде поправена! — строго заповяда съдията.
