обсъждахме какви мерки да предприемем, негово превъзходителство се появи с офицерите и ни арестува.
— Какво означава черното знаме? — запита съдията.
— Доколкото разбрахме, това беше сигнал за непознатия да дойде. И друг път е ставало: вдигнем ли знамето, той идва още същата вечер.
Съдията Ди направи знак на началника и стражниците изведоха Лю Уанфън от залата. После написа второ нареждане за тъмничаря и го подаде на началника. След малко в залата бе въведен Шиен Моу.
При вида на човека, властвал с желязна ръка в окръга през последните осем години, тълпата зашумя. Шиен беше мъж с наистина внушителна осанка — почти два метра висок, с широки плещи и дебел врат, от който се излъчваше сила. Наместо да коленичи, той стрелна надменно с очи съдията, после извърна глава и с презрителна усмивка огледа зяпналата в него тълпа.
— На колене пред съдията, нагло куче! — изкрещя началникът.
Лицето на Шиен Моу стана пурпурно от гняв. На слепоочията му се издуха две вени, дебели колкото ремъци на камшик. Той отвори уста да каже нещо, но в този миг от счупения му нос шурна кръв. Шиен се олюля и се строполи на пода. По знак на съдията началникът на стражата се наведе и избърса кръвта от лицето му. Исполинът бе припаднал. Един стражник донесе кофа студена вода, останалите разхлабиха робата, измиха челото и гърдите на Шиен, но това не помогна. Подсъдимият бе изгубил съзнание. Съдията Ди се ядоса. Нареди на началника отново да доведе Лю Уанфън и когато той коленичи пред подиума, попита:
— Господарят ти страдаше ли от някаква болест?
Лю погледна с уплашени очи лежащия на пода Шиен. Стражниците все още се мъчеха да го свестят.
— Господарят ми е невероятно силен мъж — поклати глава Лю, — но страда от някакво особено заболяване на мозъка. От години вика лекари, но нищо не помага. Когато се разгневи, получава припадъци както сега и остава така часове наред. Според лекарите трябвало да му се отвори черепът, за да излезел насъбралият се вътре отровен въздух. Само че никой доктор в Ланфан не прави такива операции.
Изведоха Лю Уанфън. Четирима стражници отнесоха отпуснатото тяло на Шиен Моу обратно в килията.
— Тъмничарят да докладва, когато затворникът се свести! — нареди съдията Ди на началника.
Този припадък идваше съвсем не навреме. Трябваше час по-скоро да се разбере кой е тайнственият съветник на Шиен. С всяка изминала минута се увеличаваха възможностите той да се измъкне от ръцете на правосъдието. Съдията се разкайваше, че не разпита Шиен веднага след като го арестува, но кой би могъл да знае за съществуването на загадъчния съучастник? Съдията Ди въздъхна и изпъна рамене. Удари с чукчето по масата и изрече с отчетлив глас:
— В продължение на осем години престъпникът Шиен Моу незаконно е обсебвал правомощията на императорското правителство. Аз, новият магистрат, обявявам възстановяването на реда в Ланфан. Отсега нататък невинните ще бъдат защитавани от правосъдието, а престъпниците — безмилостно преследвани и наказвани според изискванията на закона. Престъпникът Шиен Моу е обвинен в противодържавни деяния и ще понесе справедливо наказание. Зная, че освен това той е измамил и ограбил много от вас. Който има тъжба срещу Шиен Моу, да я заяви пред съда. Всеки отделен случай ще бъде проучен подробно и жертвите на този хищен звяр ще получат обезщетение в рамките на правомощията на съда. Мой дълг е да ви предупредя, че разглеждането на жалбите ще отнеме време, но бъдете уверени — и най-малката злочестина ще бъде справедливо овъзмездена по реда си.
Тълпата нададе възторжени викове. Мина време, докато стражниците успеят да възстановят реда в съдебната зала. В един ъгъл трима будистки монаси оставаха безучастни сред всеобщата радост и само си шушукаха нещо. Когато бурният възторг на хората се поуталожи, те си запробиваха път сред тълпата, крещейки, че са жертви на ужасна неправда. Докато се приближаваха, съдията Ди бе стъписан от доста съмнителната им външност. Лицата и на тримата бяха грубиянски и похотливи, очите им непрекъснато шареха насам-натам. Монасите коленичиха пред подиума и съдията Ди нареди:
— Най-възрастният да си каже името и да предяви оплакването!
— Невежият монах пред негово превъзходителство — заговори средният — се нарича Стожер на Вярата. Обитавам с тези двама братя един малък храм в южния квартал на града. Дните си прекарваме в благочестиви молитви и самовглъбение. Единствената ценност в бедния ни храм бе златната статуя на милосърдната повелителка Куан Ин, да се свети името й! Преди две луни Шиен Моу дойде в храма и отмъкна свещената статуя. В отвъдния свят злодеят ще се пържи в мас заради ужасното си светотатство, но междувременно смирено молим негово превъзходителство да ни бъде възстановена свещената реликва, а ако този нечестивец вече я е претопил, да бъдем възмездени съответно със злато или сребро!
След тези думи монахът удари три пъти чело о пода. Съдията Ди бавно поглади бакенбардите си, после попита непринудено:
— Щом въпросната статуя е единствената скъпоценност, притежание на вашия храм, предполагам, че сте се грижили всеотдайно за нея?
— Така е, ваше превъзходителство — побърза да отговори монахът, — аз всяка сутрин избърсвах праха от нея с копринена метличка, докато казвах молитвите си.
— Сигурен съм — продължи съдията, — че и двамата ви побратими са били също тъй усърдни в благочестието си пред богинята…
— Нищият смъртен пред вас — обади се монахът вдясно — години наред заран и вечер палеше благовония пред милосърдната повелителка, потънал в смирено съзерцание на чертите й, да се свети името й!
— Невежият монах, коленичил пред вас — додаде третият, — всеки ден прекарваше часове, потънал в унес и вглъбение пред милосърдната ни повелителка, амин!
Съдията кимна с усмивка. Обърна се към старшия писар и с рязък тон нареди:
— Дайте на всеки тъжител въглен и бял лист!
Връчиха на слисаните монаси по един въглен и лист хартия и съдията продължи:
— Коленичилият отляво монах да дойде в този край на подиума, десният — в онзи, а Стожер на Вярата да се обърне с лице към залата!
Монасите заситниха, накъдето им бяха наредили.
— На колене! — заповяда им съдията Ди. — Всеки от вас да нарисува златната статуя!
Тълпата зажужа в почуда.
— Тишина! — изрева началникът на стражата. Тримата монаси сведоха глава над листовете. От време на време се почесваха по бръснатите черепи, от които се лееше пот. Накрая съдията Ди нареди на началника Фън:
— Донеси ми рисунките!
Съдията хвърли един поглед на трите скици и презрително ги избута към края на масата. Те полетяха към пода и докато се преобръщаха във въздуха, всички видяха, че рисунките изобщо не си приличат. Единият бе нарисувал богинята с четири ръце и три лица, вторият — с осем ръце, а третият се бе опитал да я изобрази с две ръце, държащи малко дете.
— Тези измамници — викна съдията Ди с гръмотевичен глас — се опитаха да се подиграят с правосъдието! Ударете им по десет тояги!
Стражниците проснаха тримата монаси ничком на пода и смъкнаха наметалата им. Бамбуковите тояги засвистяха във въздуха. Монасите изкрещяваха всеки път, когато сопите се стоварваха върху гърбовете им, но стражниците продължиха безучастно да отброяват ударите. Накрая тримата не можеха да се държат на крака. Няколко милосърдни зрители ги вдигнаха на ръце и ги изнесоха от залата.
Отново прозвуча тържественият глас на съдията:
— Тъкмо преди тези трима измамници да изкажат жалбата си, се канех да предупредя, че всяко лъжливо оплакване срещу Шиен Моу ще бъде сурово наказано. Нека участта на монасите служи за предупреждение! Накрая обявявам от тази сутрин военното положение в окръга за отменено.
Съдията Ди се обърна към сержант Хун и му прошепна нещо. Сержантът веднага тръгна към изхода. След малко се появи отново и поклати глава.
— Наредете на тъмничаря — тихо каза съдията — да ми съобщи, щом Шиен Моу дойде на себе си, дори
