Съдията Ди се изправи. Поклати тъжно глава и каза:
— Шиен Моу издъхна, без да ни каже онова, което толкова ни интересува! — погледна неподвижното тяло и унесено додаде: — Вече никога няма да разберем кой е убил съдията Пън.
После пъхна ръце в широките си ръкави и се върна в кабинета.
Глава 10
Съдията Ди гостува на един млад чудак; помощниците му разсъждават за изкуството.
Съдията Ди и сержант Хун не намериха веднага дома на У. Попитаха в няколко дюкяна зад Храма на бога на войната, но никой не бе чувал за мъж на име У Фан. По едно време съдията се сети, че У живее над питиепродавница, наричана „Непресъхващ извор“. Това се оказа всеизвестна кръчма, прочута с първокачествените си вина. Едно хлапе ги заведе до странична уличка, където видяха трептящо на вятъра червено знаме с надпис „Непресъхващ извор“. Питиепродавницата бе отворена към улицата, висок тезгях я отделяше от нея. Вътре на дървени рафтове покрай стените бяха наредени десетки огромни глинени делви с вино. Червени етикети, залепени на тумбестите им туловища, възхваляваха достойнствата на питиетата в тях. Съдържателят, приветлив кръглолик мъж, стоеше зад тезгяха и зяпаше по улицата, докато чоплеше зъбите си с клечка. Съдията Ди и сержант Хун заобиколиха тезгяха и седнаха на една маса. Съдията поръча каничка добро вино. Докато съдържателят забърсваше масата, съдията го попита как върви търговията. Кръчмарят сви рамене:
— Не мога да кажа, че цъфти, но не е и толкова зле. Аз открай време си знам: да капе по малко, да не е без хич!
— Никой ли не ви помага? — попита съдията. Съдържателят се извърна, за да гребне от една делва в ъгъла малко туршия с черпак, и когато сложи зеленчуците в чиния на масата, каза:
— Нямаше да е зле някой да ми помага, но за зла врага всеки помагач, освен две ръце за работа има и една гладна уста. По-добре сам да си въртя дюкяна. А какво води знатни господа като вас в нашия град?
— Пътници сме — отговори съдията. — От столицата сме, с коприна търгуваме.
— Я виж ти! — възкликна съдържателят. — Непременно трябва да се запознаете с моя наемател господин У Фан, той също е от столицата.
— И той ли търгува с коприна? — попита сержантът.
— Не, той е нещо като художник. Аз много не разбирам, ама хората разправят, че го бивало. И сигурно е добър, защото от сутрин до вечер рисува! — съдържателят прекрачи до стълбището и се провикна: — Господин У, дошли са двама господа с пресни новини от столицата!
— Сега не мога да оставя работата си — чу се глас от горния етаж. — Нека те се качат!
Винопродавецът явно бе разочарован. Съдията го утеши, като остави на масата щедър бакшиш, и следван от сержанта, се качи по дървените стълби. На втория кат имаше само едно просторно помещение, осветено от широки, облепени с оризова хартия прозорци. Млад мъж в чудновато облекло рисуваше образа на Черния съдник от отвъдния свят. Носеше шарена куртка, на главата си бе вързал тюрбан от цветна коприна подобно на варварите отвъд границата. Платното, върху което рисуваше, бе разгънато върху огромна маса в средата на стаята. Стените между прозорците не се виждаха от окачени рисунки, временно прикрепени на хартиени свитъци. В дъното имаше бамбукова пейка.
— Поседнете там, господа, ако обичате — посочи я младият мъж, без да вдига очи от платното. — Остава ми да нанеса малко синя боя, ако прекъсна сега, няма да изсъхне равномерно.
Сержант Хун седна на кушетката. Съдията Ди остана прав и с интерес загледа сръчните движения на младия мъж. Несъмнено беше талантлив художник и все пак някои неща смущаваха, особено начинът, по който изписваше гънките на дрехите и лицата. Съдията обърна поглед към рисунките по стените и забеляза навред същия причудлив маниер. Мъжът нанесе последен щрих, изправи се и започна да мие четката в порцеланова купа. Междувременно изгледа съдията с проницателно око.
— Значи негово превъзходителство е нашият нов съдия — изведнъж каза той, както въртеше плавно четката в купата. — Тъй като очевидно сте дошли инкогнито, хайде да си спестим обичайните церемониалности!
Съдията Ди се стъписа от това съвсем неочаквано начало.
— Какво ви кара да мислите, че съм съдия? — попита той. Младежът се усмихна снизходително. Пусна четката, скръсти ръце, подпря се на масата с лице към съдията Ди и каза:
— Ако наистина съм портретист, за какъвто се имам, не мога да не видя във вас съвършен прототип на съдия. Моля ви хвърлете един поглед на моя съдия от преизподнята. Все едно че вие сте позирали, макар това, признавам, да не е особено ласкателно.
Съдията не можа да сдържи усмивката си. Даде си сметка, че няма смисъл да се опитва да заблуждава умния младеж, и каза:
— Имате право, аз действително съм Ди Жендзие, новият окръжен съдия на Ланфан, а това е моят помощник.
У бавно кимна.
— Името ви е известно в столицата — каза той, гледайки съдията право в очите. — И така, на какво дължа честта да ме посетите? Едва ли е, за да ме арестувате, за това щяхте да пратите стражниците си.
— А защо мислите, че мога да ви арестувам? — попита съдията У бутна тюрбана си назад.
— Не ми се сърдете, че изцяло прескачам етикета. Но нека да не губим време. Тази сутрин се разчу, че старият генерал Дън е бил убит. Между другото този лицемер напълно си го заслужаваше. А синът му, един мазник, разправя наляво и надясно, че аз, синът на командира У, отколешен неприятел на генерала, което не е никаква тайна, съм намислил да го убия. Вече от две луни младият Дън непрестанно слухти наоколо, опитва се да изкопчи нещо за мен от съдържателя долу и разнася глупашки клевети по мой адрес. Очевидно днес ме е обвинил за убийството на баща му. Всеки друг съдия щеше на часа да изпрати стражниците си да ме арестуват. Но ваша милост се слави с невероятната си прозорливост. Затова сте решили първо сам да проверите що за човек съм.
Сержант Хун все по-трудно сдържаше гнева си, докато слушаше безочливите думи на младежа. Накрая не се стърпя и скочи:
— Милостиви господарю, наглостта на този цапач е непростима! — извика той.
Съдията Ди вдигна ръка и заговори с лека усмивка:
— Ние се разбираме чудесно с господин У, сержанте! За мен лично е удоволствие да го слушам — Хун седна на мястото си, а съдията продължи: — Да, приятелю, напълно сте прав. А сега и аз ще ви попитам без заобикалки. Защо вие, синът на известен военен, сте дошли да се погребете в този глух край?
У хвърли поглед на картините си по стените.
— Преди пет години взех първия изпит за младши кандидат по литература — започна той. — За голямо разочарование на баща ми веднага след него твърдо реших да зарежа учението и изпитите и да се отдам на рисуване. По това време работех в столицата при двама известни майстори, но техният стил не ме удовлетворяваше. Преди две години случайно се запознах с един монах, пристигнал от Котан, васалното княжество на запад от империята. Той ми показа свои рисунки и те бяха изпълнени с живот и трепетни багри. Дадох си сметка, че нашите художници трябва да изучат този стил, за да вдъхнат нов живот на китайското изкуство. Казах си защо пък да не съм първият, и реших да ида в Котан…
— Лично аз — сухо го прекъсна съдията Ди — не виждам в какво може да бъде упрекнато нашето национално изкуство и най-вече — що за съвършенство можем да черпим от варварите. Но, разбира се, нямам претенции да съм голям познавач. Моля продължете!
— И тъй, измолих пари за път от добрия ми баща — продължи У. — Той ме пусна с надеждата, че желанието ми е просто младежка приумица и че един ден ще се върна в столицата, за да стана улегнал млад сановник. Допреди две години пътят за западните княжества минаваше през Ланфан, затова дойдох тук. Като пристигнах обаче, узнах, че е изместен на север и че западните равнини се обитават само от
