скитащи уйгурски племена, които нямат нито изкуство, нито култура.
— Защо тогава не продължихте веднага на север? — попита го съдията.
Младежът се усмихна:
— Това вече е по-трудно за обяснение. Трябва да ви призная, че по природа съм мързелив и лесно се поддавам на настроенията си. Тук някак се почувствах уютно и реших, че нищо не пречи да поостана и да рисувам. А и тази къща много ми допадна. Обичам виното и установих, че е много удобно да си под един покрив с винаря си. Този юначага има невероятен нюх за доброто вино и кръчмата му спокойно може да се мери с най-добрите столични винарни. И така, просто останах.
— Дойде ред на втория ми въпрос. Къде бяхте снощи, да речем — между първата и третата нощна стража?
— Тук! — незабавно отговори младият мъж.
— Има ли кой да го потвърди?
У унило поклати глава:
— Не, просто не знаех, че точно миналата нощ ще убият генерала!
Съдията Ди отиде до стълбището и повика съдържателя. Щом кръглото му лице се показа долу, той му каза:
— Искам да ви попитам във връзка с един приятелски спор. Господин У снощи излизал ли е навън?
Мъжът се почеса по главата и ухилен до уши рече:
— Съжалявам, господине, не мога да ви помогна. Снощи беше пълно, всякакви влизаха и излизаха, та просто не мога да кажа дали и господин У е излизал!
Съдията Ди кимна. Остана замислен, поглаждайки брадата си, после продължи:
— Кандидатът Дън заяви, че сте наели хора да наблюдават дома му.
У се разсмя.
— Ама че нелепа лъжа! — възкликна той. — Та аз винаги гледах да стоя колкото може по-далеч от това чучело генерала. И един грош не бих дал, за да разбера какви ги върши!
— В какво обвинява баща ви генерала? — попита съдията. Лицето на У стана сериозно.
— Старият подлец — с горчивина изрече той — е пожертвал цял батальон от императорската войска, осемстотин здрави мъже, само за да отърве своята кожа при една бъркотия, в която се е оплел. Варварите ги насекли на парчета до един. Генерал Дън е щял със сигурност да се прости с главата си, ако по това време сред войската нямало брожение. Властите не желаели да се разчува за позора на този презрян пес и му наредили само да си подаде оставката.
Без да каже дума, съдията обиколи помещението, загледан в картините на У. На всички бяха изобразени будистки светци и богини, най-вече богинята Куан Ин — ту сама, ту заобиколена от други божества. Съдията се обърна.
— За да отвърна на откровеността с откровеност, позволете да споделя, че не виждам с какво този новаторски стил е по-добър от нашата традиционна китайска живопис. Но може би човек трябва да свикне с него. Защо не ми дадете една ваша картина, та да мога да я изуча на спокойствие у дома?
У изгледа недоверчиво съдията. След известно колебание свали една рисунка на богинята Куан Ин сред четири други божества. Разстла я на масата и взе от една малка дървена подставка личния си печат — бяло нефритово блокче, великолепно гравирано, — навлажни го с червен туш и го положи в долния край. Печатът представляваше причудливо изписан в старинен стил йероглиф „Фан“ — малкото му име. Накрая нави рисунката и я подаде на съдията.
— Е, сега арестуван ли съм? — попита той.
— Като че ли непрекъснато ви преследва някакво чувство за вина — сухо отбеляза съдията. — Не, не сте арестуван. Но не напускайте къщата до следващо разпореждане. Приятен ден и благодаря за картината!
Съдията Ди махна на сержант Хун и двамата тръгнаха надолу по стълбата. У се поклони на сбогуване, без да си прави труда да ги изпрати до вратата. Когато поеха по главната улица, сержант Хун не издържа и избухна:
— Този нахалник щеше да говори съвсем иначе, ако му бяхме заклещили пръстчетата пред масата на господаря в съдилището!
Съдията се усмихна:
— У е извънредно проницателен младеж, но вече допусна първата си грешка.
Тао Ган и Цяо Тай чакаха в кабинета на съдията. Бяха прекарали следобеда в къщата на Шиен, за да търсят доказателства за случаи на изнудване. Тао Ган потвърди казаното от Лю Уанфън в съда. Важните дела Шиен Моу бе ръководил лично.
— Изглежда, двамата съветници като кукли са повтаряли „Да!“ всеки път, когато господарят им е пожелавал.
Съдията Ди изпи чашата чай, поднесена от сержант Хун, и разви картината на У с думите:
— А сега да се заемем с художествено обучение! Тао Ган, окачи тази рисунка до пейзажа на губернатора Ю.
Съдията се намести в креслото си и известно време гледа двете картини. Най-сетне каза:
— В тези две изображения се крият ключовете към предсмъртната воля на губернатора и убийството на генерал Дън!
Сержант Хун, Тао Ган и Цяо Тай се завъртяха на столчетата си с лице към рисунките. В този миг на прага се появи Ма Жун и се облещи пред необичайната сцена.
— Седни, Ма Жун! — нареди съдията. — Включи се в нашия кръжец от ценители и познавачи на изкуството!
Тао Ган се изправи и пристъпи с ръце на гърба към пейзажа на губернатора. След малко се обърна и поклати глава:
— За миг ми се стори, че сред листата на дърветата и по очертанията на скалите е изписано нещо съвсем ситно. Но няма нищо!
Съдията Ди умислено подръпваше бакенбардите си.
— Снощи гледах този пейзаж няколко часа. Рано сутринта отново го разгледах най-внимателно. Трябва да призная, че всичките ми предположения се оказаха погрешни.
Тао Ган приглади разрешените си мустаци и запита:
— Господарю, да не би зад рисунката, между нея и свитъка, на който е подлепена, да е скрит някакъв лист?
— И за това се сетих — отговори съдията — и огледах рисунката срещу силна светлина. Ако имаше някакво листче отзад, щях да го видя.
— Докато живеех в Кантон — продължи Тао Ган, — един майстор ме научи да подлепвам и да обличам картини. Да сваля ли цялата обточна лента и подлепката, та да огледаме краищата под брокатената обшивка? Така ще се види също дали дървените летвички в двата края са от масивно дърво. Ако са кухи, губернаторът може да е пъхнал в тях навита на руло хартия.
— Добре — отговори съдията, — но при условие че след това възстановиш свитъка, както си е. Макар че такъв тайник ми се струва някак детински за човек с ума на губернатора. Но нямаме право да пренебрегваме и най-причудливото хрумване, защото току-виж точно то ни довело до разплитане на загадката. С картината на нашия приятел У, слава на небесата, нещата са по-лесни. Тя поне носи недвусмислен знак.
— Че как тъй, господарю? — изумен попита сержант Хун. — Нали У сам я избра!
По устните на съдията Ди плъзна лека усмивка.
— У не се усети как се издаде — обясни той. — Той може и да няма особено високо мнение за мен като познавач, но аз забелязах в рисунката му нещо, за което самият той не си дава сметка.
Съдията Ди отпи от чая си и нареди на Ма Жун да повика началника Фън. Фън се изправи пред писалището на съдията, който впери поглед в него изпод вежди.
— Дъщеря ти Черна Орхидея се справя добре — каза той накрая с доброжелателен тон. — Моята първа съпруга твърди, че е работлива и схватлива девойка — началникът се поклони дълбоко. — Затова нямам особено желание да я отдалечавам от моя дом, където е в безопасност, още повече че досега нямаме никаква вест за съдбата на по-голямата й сестра. Но точно Черна Орхидея ми се струва най-подходящия човек за една по-особена работа. Наближава погребението на генерал Дън и това означава, че в дома му
