за нея.
Стивън я взе така, сякаш не е бил с жена от много дълго време. Не се поколеба и за миг. Когато се облекчи и удоволствието завладя и него, също извика името й. Не веднъж, а много пъти.
Мери се сгуши в обятията му. Тук искаше да остане завинаги, това беше нейното място. Толкова обичаше Стивън, че я заболя.
Горещите й сълзи рукнаха неудържимо, въпреки щастието, че е отново с мъжа си.
Мери не искаше да плаче. Не тук, не сега. Беше щастлива. Стивън се беше върнал при нея. Беше щастлива. Но беше загубила всякакъв контрол над себе си от момента, когато прие с възторг Стивън при себе си. Могъщите силни чувства, които сподавяше грижливо толкова отдавна, изскочиха навън. Всички прегради се строшиха. Мери се задави от плач.
— Мери? — каза Стивън.
Тази единствена дума, нейното име, окончателно я отпусна. Тя скоро усети, че не може да спре да ридае. Стивън я прегърна. Лицето му се беше изопнало.
— Не плачи — прошепна рязко той.
— Аз… аз… с-съжалявам — Мери заплака още по-силно.
— Лъжеш — изрече прегракнало Стивън. — Но сълзите ти ме трогнаха. Няма да те върна в Тетли.
Нямаше да я връща в Тетли. Дългата зима на изгнанието й действително беше свършила. Стивън се беше върнал при нея. Радостта й се смеси с болка, за която тя смяташе, че е заровила дълбоко в душата си и никога повече няма да се сблъска с нея.
Защото, докато лежеше и хълцаше в прегръдките на Стивън, гърдите й потръпнаха от насъбралата се горчивина. Горчивината и болката от загубата на близките си, от това, че баща й се бе отказал от нея, от изгнанието й.
— Защо ревеш толкова? — попита той грубо. — Съжалявам, много съжалявам, че ти причиних такива мъки.
Тя се притисна плътно към него. Доста време мина, преди да се овладее.
— Загубих майка си, баща си и брат си. Едва не з-загубих и т-теб. А ти ме питаш защо рева.
Стивън мълчеше и се стараеше да изглежда силен, но в действителност беше омекнал. Продължи да я гали и прегръща. Изрече пресипнало:
— Съжалявам, Мери, съжалявам за Малкълм, Маргарет и Едуард. Исках да те накажа, но никога не съм желал да страдаш толкова заради загубата на любимите ти хора. Постоянно съжалявах, но обстоятелствата бяха такива, че нямаше как да ти го кажа.
Беше длъжна да му го каже.
— Малкълм се отказа от мен. Когато отидох при него и го по-молих да, да спре войната… той м-ми каза… той м-ми каза… — тя не успя да продължи. Отпусна се безсилно на гърдите на Стивън. Стисна го здраво, сякаш той беше спасително въже.
— Какво ти каза? — промълви пребледнелият Стивън.
— Че… вече не съм му дъщеря. Че дъщеря му е смело шотландско момиче и не е като мен!
Стивън прокле Малкълм и прегърна жена си. Залюля я.
— Ти си смело шотландско момиче, Мери, най-смелото, което съм виждал някога — той вдигна обляното й от сълзи лице към себе си. — Наистина ли отиде при него, за да го помолиш да спре войната?
Мери впери поглед в него.
— Не избягах от теб. Кълна ти се, Стивън.
Стивън пак притисна главата й към гърдите си и затвори очи. Пак му се прииска да й повярва. Предположи, че думите й са верни. Ако съществуваше жена, която да дръзне да се изправи срещу краля, за да се опита да го разубеди да спре войната, то тази жена беше Мери. И имаше ли избор? Твърде дълго се беше борил с нея. Не беше възможно да продължават така. Твърде дълго се беше съпротивлявал на любовта си. Но сега вече осъзнаваше чувствата си и разбираше, че обичта към нея никога няма да изчезне от душата му. Не бива да причинява на Мери такива страдания. Тя имаше нужда от него. Отдавна имаше нужда от него. А той не беше до нея. На Стивън му прилоша при тази мисъл. Мили боже, ако беше разбрал какви мъки й причинява, никога нямаше да я прати в изгнание. Ако знаеше, че тя страда, отдавна би отишъл при нея.
— Няма значение — изрече той накрая. — Единственото, което има значение е, че си моя жена и носиш моето дете. Не мога да живея без теб.
Смаяната Мери се втренчи в него.
— Не можеш да живееш без мен?
— Не и ако искам да съм щастлив.
— Стивън — прошепна тя. — Това означава ли, че ще забравиш миналото?
— Не съм човек, който забравя лесно — каза прямо и сериозно Стивън. — Но ще дам трети шанс за нас двамата. Ще почнем от днес, Мери.
Мери примижа срещу него. Сълзите й най-сетне секнаха. Стори й се, че става някакво чудо. И че Стивън я е изцелил някак, защото мъката и болката, които изгаряха гърдите й, утихнаха до слабо пулсиране, което тя понасяше с лекота. Отнякъде дълбоко в нея почна да извира истинска радост, която щеше да прогони останките от скръбта й.
Той я погледна внимателно.
— Обещай ми тук и сега, закълни се в живота на детето си, че няма повече да излагаш на опасност брака ни. Трябва да съм сигурен, че мога да ти имам доверие, Мери.
— Имай ми доверие. Винаги ще ти се подчинявам, Стивън — закле се Мери.
Най-сетне изражението на Стивън омекна. Устата му се присви леко.
— Не смея да се надявам на чак толкова голямо уважение, мадам. Стига ми да се държиш предпазливо и благоразумно.
И Мери се засмя от сърце и се притисна към него. Беше спечелила. Стивън пак беше неин.
27
Руфъс току-що се беше завърнал от успешен лов и беше в прекрасно настроение. Обви ръка около Дънкан, който крачеше до него. Двамата слязоха заедно от личните покои на краля и се запътиха към голямата зала.
— Днешният успех беше добро предзнаменование за бъдещето — каза той на дългогодишния си приятел. — Скоро ще хванем много по-голяма плячка.
— Дано си прав — изрече Дънкан. През последните няколко дена той почти не се усмихваше от напрежение и тревога. Въпреки че кралят му беше намекнал за плановете си, Дънкан бе узнал от слуховете, че скоро, много скоро, голяма англо-нормандска войска ще се устреми на север, за да свали Доналд Бейн и Едмънд. Той мечтаеше да застане начело на тази войска и след победата да се качи на трона на Шотландия.
Руфъс мина бавно през залата. Тя беше пълна с придворни. Кралят размени няколко думи с любимците си. Очите му заблестяха широко и настроението му се подобри още повече, когато забеляза на масата едно скъпо на сърцето му лице. То седеше точно под подиума. Толкова рядко виждаше това лице! Въпреки че Стивън беше останал в Лондон след настъпването на Нова година, когато доведе тримата синове на Малкълм Кенмор, той рядко се отбиваше в Тауър. А и когато го правеше, идваше само когато присъствието му беше необходимо или го викаха изрично.
Руфъс изгледа хубавия му профил секунда повече от необходимото. Неохотно отмести погледа си от наследника на Нортъмбърланд и тръгна през събралото се множество, което веднага му правеше път. Всички разговори престанаха мигновено.
— Седни до мен — каза приятелски Руфъс на Дънкан. Двамата се качиха заедно на подиума. Погледът на Руфъс се насочи пак право към Стивън. Усмивката му се стопи незабавно.
