Стивън хранеше жена си с късче агнешко.
Разбира се, това беше само проява на учтивост от негова страна. Но нямаше нищо учтиво в начина, по който я гледаше или в пламъка в очите му и в разширените му от любовна страст ноздри. Макар и отдалеч, Руфъс ясно долавяше аромата на възбудата му.
Той погледна Мери. Лицето й беше пълно, а гърдите й бяха станали големи и отблъскващи. Представи си как изглежда, когато е права. Сигурно се клатеше като патица и приличаше на крава. Жена в нейното състояние не биваше да се показва на публично място. Той се вбеси, че трябваше да я търпи в залата си. Не стигаше това, но и знаеше, че Стивън е спал с нея, след като проклетият му глупав братя я бе довел в Лондон. И пак щеше да го прави, Позна по лицето на Стивън, че щеше да се нахвърли върху нея в мига, щом станат от масата.
Дънкан проследи погледа му.
— Удивително е каква власт има малката ми сестра върху този мъж. Удивително е… и опасно.
Руфъс го погледна.
— Тя наистина носи в корема си заплаха за теб, скъпи Дънкан.
— Сир, никога не сме говорили за това. Но смятате ли, че Де Уорън мечтае за Шотландия?
Руфъс сви рамене. Всъщност беше почти сигурен, че Стивън не мечтае за никакъв трон, но искаше събеседникът му да остане с друго впечатление.
— Приятелю мой, той, разбира се, никога няма да претендира за трона, но кой мъж няма да иска синът му да носи корона? Де Уорън е като баща си. Честолюбив и готов на всичко.
Руфъс нарочно не довърши мисълта си.
— Може би изчадието, което тя носи, ще умре.
Руфъс отпусна длан върху рамото на Дънкан, за да го успокои.
— Стивън ни е нужен, Дънкан. Не забравяй това. Той трябва да ни помогне да спечелим Шотландия за теб.
Дънкан почервеня ликуващо, когато чу, че кралят изрича толкова открито най-спотаените му мечти. Умът му трескаво заобмисля всичко. Дали да не посмее да премахне заплахата за себе си и за амбициите си, която представляваха Мери и детето й? От детето й се боеше повече, отколкото от тримата си братя, повече и от самата нея. Лесно беше да си представи как Стивън се обявява за принц регент.
— Явно сбърках, като позволих този брак — каза тихо Руфъс. — Може би ще дойде време да поправя тази грешка. Може би, когато ти седнеш на трона… — гласът на Руфъс заглъхна.
Дънкан не каза нищо.
Руфъс поиска шампанско.
Обядът продължи така, сякаш нищо не беше станало. Но Дънкан беше получил кралско разрешение да се погрижи връзките на Стивън де Уорън с шотландския трон да бъдат прекъснати веднъж завинаги.
— Защо се връщаме така внезапно в Олнуик? — попита Мери, когато Стивън нареди на оръженосеца си да подготви всичко за незабавното им заминаване. Момъкът изскочи като вихър от стаята. — Какво е станало, та трябва да тръгваме още днес? — гласът й се повиши.
Беше началото на май. Мери се намираше в двора от четири седмици, но не се чувстваше отегчена. Беше твърде заета да преоткрива тялото, усмивките и нежността на мъжа си.
Стивън обърна бавно лице към нея.
— Предпочитам да родиш в Олнуик, Мери. Това е най-подходящия момент да те отведа в Нортъмбърланд, тъй като трябва да се върна веднага.
— Но ти не отвърна на въпроса ми, милорд! — извика уплашено Мери. Защото в двора имаше слухове, които нямаше как да не чуе. Едгар й съобщи с горчивина, че Руфъс ще се опита да качи Дънкан на трона на Шотландия. Невъзможно беше тези слухове да са верни.
— Не искаш ли да си идеш вкъщи? Нима желаеш да родиш детето тук, в разгара на лятото? В Лондон никак не е приятно по това време.
Вкъщи. Мери опита вкуса на тази дума, изричайки я. Сърцето й се стопли при мисълта за Олнуик и че ще роди детето им там. Но… не всичко беше така невинно, както той й го представяше. Иначе нямаше да бърза толкова.
— Ще родя детето, където ми кажеш — каза искрено Мери. — Олнуик е подходящо място, Стивън, и много ми харесва. Но ще отговориш ли на въпроса ми?
Той стана сериозен.
— Отивам на война, Мери.
Мери извика. Знаеше си. Усещаше с шестото си чувство, че проклетите слухове са верни и че Стивън ще стои начело на войската, която щеше да нахлуе в Шотландия и да свали чичо й и брат й — предателя. Не й се вярваше, че Стивън ще наруши клетвата, която беше дал на баща й, а той беше поискал най- големият му син да застане на трона. Едмънд беше предал семейството, Етълред беше свещеник, така че оставаше Едгар. Едгар трябваше да бъде следващият крал на Шотландия!
И не стигаше това отвратително положение, но я обзе и страх. Само преди шест месеца беше загубила родителите си и брат си заради война. Вече трябваше да спре да скърби за тях. Наистина имаше сутрини, когато се събуждаше от сладки сънища, в които те бяха заедно с нея. Насън забравяше, че те са мъртви. В тези утрини тя очакваше да види как майка й й се усмихва, седнала до леглото. Най-тежко ставаше, когато се разсънваше и се сблъскваше с грубата реалност — майка й, брат й и баща й никога повече нямаше да бъдат заедно с нея. Сега се страхуваше за Стивън. По време на една война беше загубила най-скъпите на сърцето й хора. Мисълта, че ще загуби Стивън по време на друга, й беше непоносима. Как щеше да живее без него!
— Не отивай — чу думите си сякаш отстрани. Стивън стисна зъби.
— Не говори като някоя глупачка.
Мери затвори очи.
— Защо правиш това?
— Кралят е решил да свали Доналд Бейн.
Мери примигна, за да възпре сълзите.
— Ти презираш краля си. Докога ще му се подчиняваш?
Гласът на Стивън беше остър като върха на меча му.
— Мадам, аз съм негов васал. Както ти си се заклела да ме подкрепяш и да ми се подчиняваш, така и аз съм дал обет да го подкрепям и да му се подчинявам.
Тя се дръпна от мъжа си. Разбра, че го ядосва още повече, като му обръща гръб, защото той си пое рязко дъх. Не я интересуваше. Нарастващият й корем караше гърба й да хлътва и тя неволно го затърка. Вторачи се през прозореца и загледа без никакъв интерес гъсто израсналите по ливадата диви сини цветя. Съзнаваше, че трябва да внимава много. Не бива да се меси в работите на мъжа си. Това на няколко пъти едва не бе погубило връзката им.
— Мери, наистина ли искаш да не се подчиня на краля, на когото съм се заклел във вярност? — попита Стивън.
Мери не искаше да лъже.
— Вярно е, че дължиш вярност на своя крал, но какво ще кажеш за клетвата, която си дал на баща ми, на моя крал?
Стивън едновременно се разгневи и не повярва на ушите си.
— Моля?
Мери си пое дъх.
— Говоря за обещанието, което си дал, за клетвата, която си изрекъл — да качиш Едуард на трона на Шотландия.
Стивън я гледаше втренчено.
Мери извика:
— Нали няма да я нарушиш точно сега? Трябва да се бориш за Едгар, а не за Дънкан!
Той пристъпи към нея, но спря по средата на стаята. Видът му предвещаваше буря.
— Не бях ли достатъчно ясен, когато се сдобрявахме?
