— Мили боже!
Ролф замълча, за да има време кралят да осмисли добре чутото.
Руфъс се подсмихна. Потри радостно ръце. Лицето му стана по-червено от всякога и доби крайно нелеп вид на фона на оранжевата му коса.
— Какъв късмет. Ах, Стивън, колко добре си направил. Какво да искаме? Ох, как ще си плати онзи сега! — Той се изкиска. — Ще намеря начин да възнаградя сина ти.
Ролф не отвърна нищо.
— И така, какво ще поискаме?
— Зестра.
Руфъс го изгледа втренчено.
— И кой ще бъде късметлията?
Ролф отвърна на погледа му.
— Ако Стивън се ожени за дъщерята на Кенмор, ще настане истински и продължителен мир. Каква по-голяма награда за моя син? А ако има мир на север, ще можеш да се посветиш изцяло на Нормандия.
Руфъс се усмихна невесело.
— Ролф, мир ли искаш, или още власт? Не ти ли стига графството?
— Нима някога съм ти изменял? Нима не ти помогнах, когато най-много имаше нужда от мен?
— А не ти ли дадох повече, отколкото на всеки друг? — отвърна Руфъс.
— Стремя се да браня Англия и вас, сир.
Усмивката на Руфъс стана още по-горчива, с нотка самоирония.
— Така е, Ролф, знам, че никога не си ме мамил за разлика от много други. Вярвам ти, доколкото е възможно да вярвам на някого изобщо. В това тресавище, което наричаме двор, сред цялата тази алчност и амбиции, ти се стремиш единствено към това, да браниш завещанието на баща ми, нали?
— Стремя се да браня Англия и вас, сир, не се съмнявайте в това — повтори твърдо Ролф.
— По дяволите — изрече раздразнено Руфъс. — Така ми се искаше да му заровя лицето в торта!
— Неговото лице е в торта, сир. Едва ли е останал много доволен от този развой на събитията.
— Стивън е сгоден за сестрата на Бофор — изрече многозначително Руфъс.
— Годежите както се сключват, така и се разтрогват — забеляза Ролф.
— А след смъртта на Малкълм?
— След смъртта на Малкълм Нортъмбърланд ще помага на Англия, както винаги.
— А след смъртта ти?
— Моят обет е обет и на Стивън. Той ще го спази.
— Значи се връщаме на Стивън — промърмори Руфъс. — Както знаеш, ние отраснахме заедно, но не се обичаме особено много — изрече мрачно той.
— Обичта не означава нищо. Честта е всичко. Поставяте ли под съмнение честта на сина ми?
— Не! — Руфъс се вдигна на крака. — Не, не я поставям. Никой не е чак толкова глупав, че да я подлага на съмнение. Дали има по-верен васал от него? Съмнявам се.
Ролф го гледаше. Когато той заговори, гласът му беше мек и безкрайно убедителен.
— Винаги съм ви бил верен, ваша светлост, също както бях верен и на баща ви. Да, признавам си, че искам по-продължителен мир на границата. Признавам, че искам принцеса за невяста на моя най-голям син. Но вие, вие трябва да владеете Нормандия.
Уилям Руфъс мълчеше и не помръдваше.
— Това, което стана преди пет години, пак ще се случи — продължи Ролф със същия убедителен глас. — Имате твърде много васали, които са подчинени не само на вас, но и на вашия брат Робърт. Като Одо от Байо и Робърт от Мартен. Те постоянно се чудят на кого да се подчинят в крайна сметка. Това положение е непоносимо. Тези благородници искат да имат един владетел, а не двама. Трябва да имат един, и това трябва да сте вие.
Очите на Руфъс пламнаха.
— Мислиш ли, че не знам за какво говориш? Мнозина дори сега заговорничат и искат да качат брат ми Робърт на трона.
— А мнозина знаят, че той е твърде слаб, за да бъде крал на Англия. Робърт не е в състояние да обедини Англия със земята, която й е сестра.
Двамата впериха поглед един в друг. Измина доста време. Накрая Руфъс седна и се облегна на креслото. Лицето му беше изопнато и мрачно. Съвсем ясно бе колко голяма власт ще придобие Нортъмбърланд след сключването на този брак или в каква гибелна заплаха ще се превърне, ако Де Уорънови станат твърде големи приятели с Шотландия. Но също така ясно бе и че Ролф казва истината. Руфъс трябваше да е с развързани ръце, за да спечели отново Нормандия, ако иска да остане крал на Англия.
Внезапно Руфъс попита:
— Кажи ми, тя хубава ли е?
Ролф се стресна.
— Принцесата ли? — Въпросът на краля беше много странен.
— Да, дъщерята на Кенмор. Хубава ли е?
— Не знам — изрече бавно Ролф и се запита накъде бие Руфъс.
Изведнъж Руфъс сви рамене.
— Смятам, че няма по-прекрасна жена от Адел Бофор. А той не й обърна внимание.
Ролф не каза нищо. Нямаше какво да каже. Нямаше никакво значение дали Стивън смята жена си за хубава, или не.
Руфъс се усмихна подигравателно.
— Достатъчно. Идеята е забавна. Приемам я благосклонно.
Ролф кимна и се поклони леко.
— Това е всичко, за което молих, сир.
Но се усмихна, щом излезе от стаята. След известно време изпрати вестител на север, който препусна с всички сили. Носеше съобщение за Малкълм Кенмор.
10
Това беше измама.
Мери знаеше, че е измама. След като се успокои, обмисли внимателно положението. Малкълм я обичаше. Реши, че той няма да допусне тя да се опозори завинаги, като роди извънбрачно дете. Беше сигурна също, че той няма да я предаде в ръцете на врага, преди да разбере дали е бременна, или не. Твърде много мразеше норманите, за да го направи.
Думите, които бе подслушала, и сделката, за която ставаше дума в тях, също бяха част от хитро измислената от Стивън уловка.
Мери обви тялото си с ръце. Нощта беше студена, но и той беше нищо пред ужасяващия хлад в сърцето й. Въпреки увереността й, че е права.
Тази нощ имаше пълнолуние. Кръглият бял диск на луната се появи с цялото си великолепие. Мери я гледаше как се издига, как плува в перлено сивото небе. Едновременно с нея блеснаха и хиляди звезди. Сребристи лъчи танцуваха из стаята. Мери стоеше до тесния отвор, който служеше за прозорец и се взираше невиждащо в нощта. Изабел спеше шумно на общото им легло. Звездите като че ли загубиха очертанията и яркостта си.
Ех, жалко, че няма възможност да разговаря сама с баща си. Защо не я отведе настрана, защо не я утеши, защо не й каза колко я обича и не й обясни цялата измама!
Но той не го стори. Вярваше й и знаеше, че тя е умна и му е вярна. Тя също вярваше, че той ще надхитри норманите в крайна сметка. А никой друг не умееше да надхитря норманите като него. Той се биеше с тях от двадесет години и ги мамеше постоянно, за да оцелее и да запази независимостта на
