— Едуард?
Стивън се озъби.
— Защо се изненадваш, скъпа моя? Не очакваше ли подобно посещение?
Мери усети, че над усилията й да се сдобри с него е надвиснала голяма опасност. Стивън я гледаше така, сякаш е някаква гнусна предателка.
— Не! — извика тя и сграбчи ръкавите му. — Не! Не! Не съм викала Едуард! Не знам какво означава това!
— Ако не си го викала и не знаеш целта на посещението му — изрече студено Стивън, — скоро ще узнаеш. Той те чака в залата, мадам.
21
Стивън я изведе от кухнята. Двамата тръгнаха през двора към централната кула. На Мери й се наложи да тича, за да не изостава. Крачките му бяха големи и решителни. Стискаше здраво ръката й. Явно беше сърдит и си мислеше най-лошото.
— Стивън! Спри! Моля те!
Спряха пред задната врата, през която влизаха само слугите, за да внесат топлата храна в залата. Мери се беше отчаяла и не можеше да повярва на лошия си късмет — Едуард беше дошъл във възможно най-неподходящото време. Защо не дойдеше другия или по-другия месец, когато Стивън щеше да бъде убеден в невинността й или поне когато инцидентът с подслушването бъде позабравен малко? Мери си помисли, че надеждата й съвсем не е напразна, защото тя вярваше, че за един-два месеца той ще склони да капитулира пред доводите й и че те двамата ще изпитват един към друг нещо повече от гореща страст нощем — а именно доверие.
— Не желаеш ли да поздравиш брат си, мадам?
— Не! — Думата изскочи от устата на Мери напълно несъзнателно. В същия миг разбра, че има възможност да откаже да види Едуард и по този начин ще си върне доверието на Стивън. Трябваше да откаже. Ако обърнеше гръб на семейството си особено сега и по такъв категоричен начин, Стивън щеше да приеме факта, че верността й принадлежи само на него.
Но нямаше да постъпи така. Самата й природа се разбунтува при тази мисъл. Беше невинна по отношение обвинението във вероломство, беше най-добрата възможна съпруга на мъжа си и не желаеше да къса връзките си със своето семейство нито сега, нито за в бъдеще. Нямаше да го направи.
А и Едуард носеше вести от нейното семейство. Не беше получавала никакви новини от Шотландия след битката за Карлайл, когато семействата им отново почнаха да враждуват.
— Не искаш ли да говориш с Едуард? — попита Стивън с присвити очи.
В очите на Мери бликнаха сълзи. Имаше мрачното предчувствие, че скоро ще съжалява за този ден.
— Трябва да говоря с него.
Гласът й звучеше едновременно напрегнато и сломено. Неговата усмивка също беше сломена. Махна с ръка.
— След теб, госпожо.
Гласът му беше подигравателен и изпълнен с горчивина. Мери го погледна в очите.
— Не вярвай на най-лошото. Моля те. Няма да те предам, господарю мой.
— Скоро ще разберем, нали? — отвърна студено Стивън.
Мери се ядоса. Колко бързо стигаше Стивън до погрешни заключения! Тя влезе бързо в залата, без да му обръща повече внимание.
Беше съвсем празна, което се случваше рядко. Като изключим брат й, разбира се. Той седеше на дългата маса на подиума. Придружаваше го Фъргъс, един от най-близките роднини на баща й. Сърцето на Мери се изпълни с радост въпреки лошото й предчувствие. Ох, колко обичаше Едуард, а откога не го беше виждала! Тя се дръпна от ръката на мъжа си, хукна през голямата зала и се хвърли в обятията на най- големия си брат.
Извика леко, когато той я прегърна. Едуард я обичаше. Откакто бе проходила, той винаги беше наблизо, за да я предпази да не направи някоя лудория. А след това винаги съумяваше да я сдържи да не прекали с пакостите. Той беше не само най-големият й брат и нещо като герой за нея, но и мил, скъп приятел, приятел, който й беше липсвал много, приятел, от когото имаше голяма нужда. Най-накрая Едуард я предаде на Фъргъс, който я стисна като някакъв гигантски мечок. Мери си изтри сълзите, когато големият червенокос мъж я пусна. Радваше се и тъжеше едновременно.
— Направо светиш от радост, малка сестро — каза тихо Едуард, докато й се усмихваше и я гледаше преценяващо. Когато се усмихваше, се превръщаше в един от най-хубавите мъже, които беше виждала. Зъбите му бяха съвсем бели, а кожата — с хубав кафеникав загар. Косата му беше толкова тъмнокестенява, че приличаше на черна. — Бракът ти се отразява добре.
Мери едва не се разсмя. Преди няколко дена би се съгласила най-чистосърдечно с думите му. След това забеляза, че Стивън стои зад нея и слуша и гледа безмълвно. В усмивката й се появи упоритост.
— Не съжалявам, че се омъжих.
Това беше истината. Надяваше се, че Стивън я разбира.
Погледът, който й хвърли Стивън, определено бе враждебен. Мери едва не отскочи назад. Той й се усмихна подигравателно.
— Порадвай се на гостите си, госпожо. И тъй като явно ти се иска да останеш насаме с тях, ще те оставя и ще ходя да си гледам работата.
Стивън си тръгваше. Мери забрави за брат си и хукна подире му.
— Чакай! Господарю! — Тя го настигна. — Какво правиш, Стивън? Защо ме оставяш сама с Ед? Защо не останеш с нас? — Тя шепнеше бързо и тихо.
— Не се ли доверяваш на самата себе си, Мери?
Тя трепна.
— Искаш да провериш верността ми ли?
— Искам да те оставя сама да си нахлузиш въжето — тросна се той. След това рязко я изостави и изчезна като вихрушка. Тежката врата на централната кула се затръшна с трясък зад гърба му.
Мери потрепери. Мили боже, Стивън изобщо не й вярваше. Би го помислила за луд, ако не й беше казал защо я оставя сама. Но той не беше луд. Защото вместо да седи с нея и брат й и да не й дава никаква възможност за предателство, той най-хладнокръвно беше предпочел да я остави сама с тях и да замисля каквито планове й хрумнат.
— Явно не е много доволен от моето посещение — изрече с въздишка Едуард. — Докато се прегръщахме, гледаше ни така, сякаш ще ни убие всеки момент. Смятам, че това беше проява на неуместна ревност.
— Не, той не ревнува от теб, Ед — успя да промълви Мери.
— Добре ли си, Мери? — попита Едуард, докато Фъргъс се мръщеше.
— Разбира се, че не е добре — заяви грубо Фъргъс. — Омъжена е за самия дявол и при това той я мрази. Трябва да върнем момичето вкъщи с нас, Ед.
— Не! — извика Мери. Тази идея я потресе. — Не е толкова лош, Фъргъс, наистина. — Тя си пое дъх, за да се успокои. — Просто се изненадвам, че ни остави сами.
Но изненадата й постепенно изчезна. Дали Стивън не мислеше да я подмами да разкрие предателската си същност? Реши, че той не би я оставил да заговорничи срещу него. Сигурно е оставил шпиони наоколо. И… и при тази мисъл сърцето й заби по-бързо… тъй като тя нямаше намерение да го предава, шпионите нямаше да имат какво да докладват.
— Мери? — Едуард я хвана за ръката. — Действително ли не съжаляваш, че се омъжи за него? — Говореше тихо, за да не го чуят никакви евентуални шпиони. Едуард също беше съобразителен.
— Не, Ед, не съжалявам, че съм жена на Стивън — отвърна с обичайния си глас и тон тя. Нека да ме слушат шпионите, помисли си тя с внезапно задоволство. — Но не е лесно. Разбираш ли, много се старая да
