циничен. Тя скочи на крака и изтърча в банята. Там падна на колене и се вкопчи в ръба на бялата порцеланова вана.
Напрегна слух, за да чуе нещо. До ушите й достигна скърцането на пода под нозете му. Стори й се, че ще се задуши от напиращите сълзи.
Не си отивай, помоли се безмълвно тя. Не ме оставяй! Не и този път!
Тя се извърна да го погледне. За един кратък миг й се стори, че прочете в очите му съчувствие. Помисли си, че Шоз ще отиде при нея, за да я прегърне. Вместо това той стисна зъби, обърна се и излезе.
Когато чу захлопването на балконската врата, Люси рухна окончателно. Той си заминаваше на следващия ден и разбиваше сърцето й. Сълзите най-после рукнаха безспир.
41
Точно на следващата сутрин скованата от притеснение Люси бе въведена в един от салоните, докато чакаше да извикат Леон. Осъзна още по пътя към Клакстънови, че не ще може просто да остави бележка, а ще трябва да обяви лично, че венчавката се отменя. Ето защо подскочи, когато годеникът й пристъпи с усмивка в стаята.
— Знаеш ли, че не е на хубаво, ако младоженецът види булката преди сватбата? — престорено я укори той.
Тя навлажни устни.
— Леон… виж какво. Съжалявам, но не мога да се омъжа за теб.
— Това някаква лоша шега ли е?
— Не.
Поразен, той пребеля като платно.
— Ужасно съжалявам, Леон.
— Само ми обясни защо…
— Не те обичам.
— Това какво общо има? — кресна той.
— Твърде много — особено в един брак. Няма нужда да ме изпращаш. Сбогом.
Тя си тръгна, преди той да реагира, и се прокле мислено като страхливка, задето искаше да избегне по-нататъшния сблъсък. Чувстваше се кошмарно, защото се отнесе с него твърде зле, но докато пътуваше към дома в една от каретите на Браг, усещането за вина започна да избледнява пред мисълта за новата битка, която й предстоеше. За щастие, в преддверието попадна на майка си. Грейс тъкмо си слагаше наметката и без съмнение се готвеше да излиза, улисана в последни приготовления преди сватбата вечерта.
— Мамо, може ли да поговорим?
— Люси! Осем и половина е. Къде ходиш толкова рано сутринта?
Люси подаде пелерината си на един слуга, изчака го да се отдалечи и тогава поде:
— Отидох да се видя с Леон, мамо.
— Но защо?
— Защото отмених венчавката.
— Отменила си я!
— Аз не обичам Леон. Не мога да се омъжа за него.
— Люси, осъзнаваш ли какво си направила? Мислех, разбираш, че това щеше да оправи всичко!
— Просто не мога да го направя, мамо. Знам прекалено добре колко сте щастливи вие с татко. Ако не мога да имам такъв брак, тогава не искам да се женя въобще.
— О, скъпа. — Грейс изтича и я взе в обятията си. — Сигурна ли си, Люси?
— Абсолютно.
Майка й я погали по косата.
— Аз ще се погрижа за всичко. Ти се качвай горе.
— А татко?
— И за него ще се погрижа.
Люси я прегърна.
— Колко добре ме разбираш.
— Надявам се, че ти пък ще разбереш баща си — отвърна Грейс кротко. — Той иска само най- доброто за теб.
— Знам.
Разбира се, баща й бе шокиран и разярен, толкова разярен, че отказа да й говори. Напрежението между тях бе по-ужасно от всякога. Когато с Рейд се засичаха из къщата, той стискаше зъби и не искаше даже да я погледне. Трябваха му няколко дни, за да поомекне. Когато това стана, той отиде в стаята й и мрачно заяви, че желае само дъщеря му да бъде щастлива — бе сигурен, че тя прави грешка, но му се късаше сърцето да гледа как се отчуждават един от друг. Сетне двамата се прегърнаха.
— Всичко ще бъде наред, татко; няма нужда да се тревожиш за мен, ще видиш.
Той я притисна още по-силно, после я пусна.
— Де да можех да повярвам.
Сега, когато отново бе в добри отношения с баща си, Люси можеше да се съсредоточи върху това да намери Шоз. Нае частен детектив — Куба бе голям остров, а тя бе решена да открие точно къде е отишъл. Не можеше да позволи нещата между тях да приключат просто така. Той сигурно я мислеше за най-долна уличница — на крачка от женитбата си, тя спа с него в нощта преди венчавката. А сега дори я смяташе за вече женена! Люси бе категорична, че той трябва да узнае истината или поне част от нея — че никога не бе обичала Леон, че я бяха накарали да се омъжи за него и че, в крайна сметка, тя бе отказала. Истинският проблем обаче бе друг — опасяваше се, че него въобще няма да го е грижа.
Докато чакаше новини от детектива, Люси си стоеше вкъщи и старателно отбягваше всякакви посетители, а чрез тях и скандала, за който знаеше, че се вихри из града. След една седмица, на Нова година, съгледвачът й достави информацията, която търсеше. Шоз бе напуснал Ню Йорк на товарен кораб на път за Карибите. Една от спирките на кораба бе Хавана, единствен престой в Куба.
Смея ли…?
Още преди да си зададе този въпрос, Люси знаеше, че ще отиде в Куба да го търси. Дълбоко в сърцето си знаеше, че ще го последва и на край света — и то далеч не само за да си оправят сметките. Все още го обичаше и съжаляваше, че в края на краищата подписа проклетите документи за развода. Отчаяно й се искаше да бъде с него. Той все още я желаеше — бе го показал прекалено ясно — и това й даваше известно надмощие над него. Толкова зле ли щеше да й е като негова любовница? Може би в един прекрасен ден щяха да превъзмогнат миналото и да уловят отново някогашната емоция. Сигурно бе просто мечта, но какво от това? Тук за нея вече нямаше нищо, абсолютно нищо.
Люси си купи билет за един пътнически параход за Маями, който тръгваше на шесто число. Оттам, увери я служителят, който и продаде билета, можеше лесно да си намери корабче към Хавана. Градът бе твърде популярен сред туристите въпреки бунтовете.
Версията за пред родителите бе, че заминава за Драгмор, и те въобще не се усъмниха. На кораба за Англия бяха резервирани две каюти и, за щастие, той отплаваше същия ден, когато тя заминаваше за Куба. Люси щеше лесно да избегне компаньонката си в последния момент и да тръгне сама. Все пак обаче се канеше да остави бележка, за да не си помисли бедната жена, че е паднала през борда.
През оставащото кратко време преди заминаването тя опакова всичко необходимо за един дълъг престой, и започна да поглъща четивата за Куба, които успя да си набави. Не й бе никак трудно — това бе най-горещата политическа тема и вестниците бяха пълни с разкази за страданията на бунтовниците, кланетата на испанските войски и епидемията, плъзнала из концентрационните лагери на генерал Уейлър. Съмнения обхванаха Люси. Явно отиваше в сърцето на една истинска гражданска война. Ала любовта й бе по-силна от разума и на шести януари — мрачен и снежен — тя отпътува от Ню Йорк.
