Морската болест я мъчи през цялото време. Прекара само една нощ в Маями — твърде малко време, за да си възстанови равновесието. За щастие, пътуването до Куба трая само шестнадесет часа и когато пристигна на пристанището в Хавана, почувства истинско облекчение. Все още обаче бе доста бледна и жадуваше да стъпи на твърда земя колкото се може по-скоро. Възнамеряваше да отседне във вилата на баща си, тъй като бе сигурна, че ще открие по-лесно Шоз, ако остане в столицата, а не в Маравиля. Люси стоеше на перилата, докато огромният плавателен съд навлизаше в задръстеното пристанище с помощта на малък влекач. Бе тринадесети януари.
Денят бе топъл и мек. Небето се синееше, а водите на Карибите блестяха в тъмно тюркоазено. Люси се взря в Кастильо дел Моро отляво, докато корабът преминаваше покрай него — порутен стар замък, сега защитно укрепление, от чиито основи се издигаше прясно варосан фар. Пред нея отдясно се простираше Хавана — очарователен град, където сградите в колониален стил се редяха една след друга на яркото слънце, а палмите се полюшваха от морския бриз по широките булеварди. Града опасваха тучни зелени хълмове — чудна гледка. Люси се усмихна, обхвана я вълнение.
Успя да избяга от Ню Йорк; беше на прага на едно приключение, а може би даже и на нов живот. За пръв път от цели шест месеца светът около нея изглеждаше пълен с обещания. Тя обърна лице към топлото слънце и отново се усмихна.
Пристанището — едно от най-важните за малкия остров — бе страшно натоварено. Много от съдовете поемаха, препълнени със захар за Щатите. Около тях се клатушкаха малките местни рибарски лодки. Там беше и един испански боен кораб — зловещо доказателство, че тази страна все пак воюваше.
Вилата бе в центъра на града, на Авеню Мурала, недалеч от Иглесия де Сан Франсиско, величествена църква от шестнадесети век. Люси нае кабриолет, за да я закара, но и той не можа да побере целия й багаж. Кочияшът обеща да се върне по-късно за останалото и подкара кобилата по калдъръмената улица.
Люси не бе посещавала Куба от години, всъщност бе идвала само два пъти, но градът сякаш не се бе променил. Въпреки че хълмовете наоколо бяха свежи и зелени, най-плодородната земя със захарната тръстика бе в източната част на острова. Младата пътничка знаеше всичко това от идванията си в Куба като дете. Маравиля бе на около четиридесет километра от Хавана и бе обградена от ниски хълмове от запад и гъсти джунгли от изток.
Минаха през един оживен пазар. Купувачи и продавачи си подвикваха в безкрайна какофония от звуци; тълпата се въртеше около тях. Търговци предлагаха стоката си от сергии и големи плетени кошници. Носеше се миризма на току-що уловена риба и Люси видя един от търговците насред улова му — може би тон дълга океанска риба със сребърни люспи, стоварена в краката му. Кабриолетът отмина пазара и сви по тясна, криволичеща уличка.
Някъде пред тях се чу слаб звук, приличен на приглушен рев.
И отново, като прииждащо ехо.
— Господине, какъв е този шум? — попита Люси кочияша.
— Не знам, сеньорита.
Двамата се заслушаха и звукът стана по-отчетлив — беше рев на тълпа. Сетне долетя скандиране, от което не се разбираше нищо. Люси осъзна с любопитство и въодушевление, че пътуват по посока на тълпата и чу ръкопляскания и подсвирквания.
Завиха рязко и се озоваха на един площад.
Люси ахна. Там имаше хиляди хора. Даже градинката по средата бе претъпкана. Кобилата направи още няколко крачки и спря. Улицата се бе превърнала в такова гъмжило, че движението с превозно средство бе абсолютно невъзможно. Кочияшът изкрещя някакво проклятие, колата напредна още малко и спря окончателно.
— Какво има? Какво става?
— Демонстрация, сеньорита — извика мъжът въодушевен. — Протест срещу автономията. Куба никога няма да приеме автономия от Испания. Хосе Марти е тук!
Люси знаеше кой е Хосе Марти от нещата, които бе изчела. Той на практика бе започнал революцията съвсем сам и американската преса го величаеше като герой. Тя погледна в посоката, в която сочеше кочияшът. От втория етаж на близката сграда говореше един мъж с мегафон. Това сигурно бе Марти. Обаянието му бе непреодолимо и възпламеняваше тълпата — той зовеше на свобода или смърт — нито един кубинец нямаше да приеме автономия от испанците.
Когато свърши, тълпата нададе одобрителен крясък.
— Той е луд — да идва и да се показва така! — извика Люси, завладяна от вълнението, което Марти предизвикваше.
— Si, сеньорита, испанците се опитват да го хванат от години.
Люси се взираше в Марти със страхопочитание — искаше й се да го види по-добре. Кабриолетът не бе помръднал. Бяха сред истинско море от тела и очевидно нямаше да се измъкнат скоро.
— Пеша ли ще трябва да вървя? — попита Люси, когато Марти подзе призивите отново. — Ако не свърши бързо, ще стоим тук цял ден.
— Авеню Мурала не е далеч — рече кочияшът. — Ще ви обясня как да стигнете и ще ви последвам с багажа ви, когато успея.
Какво щеше да й стане да повърви? Марти будеше у нея жив интерес, но Люси искаше да стигне до вилата и да се настани — а сетне да намери и Шоз. Затова се уговори набързо с човека и се измъкна от колата. Чувстваше се добре, откак стъпи отново на твърда земя, но сега усети как дъхът й секва и стомахът й се свива. Толкова много хора! Въобще не я въодушевяваше мисълта да стои заклещена в тази тълпа. Започна да я обхваща паника, макар да се укоряваше за глупостта си. Множеството вече я бе избутало далеч — от кабриолета я делеше непробиваема стена от човешка плът и тя не можеше да се върне, дори и да искаше. Жадуваше за въздух и то веднага.
С утроени от паниката сили Люси си проби път през тълпата. Стигна до парка, като преодоля поне четири-пет жени пред себе си. Хвана се, останала без дъх, за каменната стена, която го обграждаше, но това не бе достатъчно. Вдигна поли, без въобще да я е грижа кой ще види, и се покачи. Сърцето й започна да се успокоява, поемаше въздух на големи глътки. На стената имаше още хора и Люси започна да ги оглежда с интерес. Все млади момчета. Наблюдателницата започна да й харесва. В тълпата долу имаше мъже, жени, деца. Много от тях носеха дрехи от захабен памук — отличителен знак на кубинските фермери. Над всички тях Хосе Марти издигаше поредния си пламенен призив — обещанията на правителството бяха нагли лъжи. Говореше се за реформи, но беше ли спряла политиката на концентрационни лагери? Имаше ли свобода на словото? Пуснати ли бяха затворниците? Автономията бе поредната нагла лъжа, но дори и да не беше лъжа, те никога нямаше да я приемат, никога!
Сред тълпата настана истинска буря от възгласи. Люси погледна към Марти на терасата. Беше много близо и сега го виждаше почти идеално. Костюмът му стоеше зле, в чертите му имаше нещо индианско, лицето му имаше високи скули, но бе широко и плоско. Той вдигна юмрук във въздуха и извика.
Тълпата повтори като ехо. „CUBA LIBRE! CUBA LIBRE! CUBA LIBRE!“
Скандиранията нарастваха и отекваха около нея. Люси бе потресена от въодушевлението и огромната енергия. Тя се взираше във водача — изражението му бе на победител. Вратата зад него се отвори и оттам излезе друг мъж, който зашепна напрегнато нещо в ухото на Марти.
Люси замръзна. Сърцето й сякаш спря. Мъжът бе висок, мургав и носеше избелели „Левис“. Не може да бъде. Това не може да е Шоз.
Щеше да го познае винаги, дори от такова разстояние, даже когато лицето му бе почти закрито. Тя не сънуваше — това бе Шоз, тук, насред протестиращите хора!
Той се отдалечи от Марти и Люси съзря грубите му, мъжествени черти. Трепереше. Какво прави той тук? Какво общо има с кубинския бунтовнически лидер?
Тя разбра, че погледът му се плъзга по хоризонта, не по тълпата, като че търсеше някого или нещо. Не можеше да отвърне взор от него. Той като че ли чувстваше това, защото изведнъж погледна надолу — точно към нея.
Погледите им се срещнаха и се задържаха — той я позна, очевидно шокиран.
Тълпата все така скандираше: „CUBA LIBRE! CUBA LIBRE!“, докато двамата се гледаха. Далеч в
