Той се отдръпна.
— Опа! Това пък за какво беше?
— За почти всичко. — Тя не усещаше, че все още е готова да удря.
Когато замахна отново, той я хвана за китката и я дръпна към себе си.
— Това ли получавам като благодарност, задето ти спасих апетитното задниче?
— За тебе никакви благодарности за нищо!
— Бясна си, защото дойдох в стаята ти онази нощ, нали? И си още по-бясна, защото ти хареса.
— Бясна съм, защото ти си егоистично и себично копеле.
— Не бях само аз, скъпа — нахвърли се той върху нея. — Или може би беснееш, защото вече не съм лудо влюбен? Така ли е?
— Какво съм видяла някога в теб?
Той млъкна. Двамата се спогледаха, Шоз мрачен, Люси — почервеняла от гняв. Най-накрая Шоз промълви:
— Знам ли.
И в този момент сърцето на Люси омекна. Не беше копеле, всичко бе само поза.
— О, Шоз…
— Искам да се махнеш оттук. Не ти ли е останал никакъв здрав разум? Тази страна е пред страшна гражданска война! Няма място за жени, за никакви жени, още по-малко за такива като теб.
— Какво значи това!
— Значи, че трябва да се върнеш в Ню Йорк, в разкошната си къща с прислуга в ливреи. Не стой тук. Не сега.
— Май ми нямаш вяра.
— Определено. — Той се усмихна и я огледа.
Тя отстъпи, а гърдите й се полюшваха. Съзерцаваше го предпазливо. Гледаше го как се облизва, знаеше, че е нарочно и че иска да я вбеси отново. Ала после погледът му изведнъж се промени, да го вземат мътните. Люси познаваше това пламъче в очите му твърде добре. Взорът му я обхвана цялата.
Обзе я трепет и Люси с ужас осъзна, че неговата възбуда възпламенява и нейната. Тя го желаеше. Нуждаеше се от него. Винаги го бе искала.
Отдръпна се още повече.
— Въпреки всичко, което си мислиш, дойдох тук заради анонимността, която Хавана може да ми осигури. Да бъда сама и… и да се възстановя.
— Не ме интересува защо си дошла. Тук няма място за теб, Люси. По-добре се качвай на първия кораб към дома, сериозно говоря.
— Няма да си тръгна — скръцна със зъби тя. — И това не е твоя работа!
— Може и да стане.
Трепетът отново я обхвана.
— Твой проблем.
Той бе извън себе си от гняв. Люси пък трябваше да се сдържа, за да не покаже собствените си емоции, които бяха твърде далеч от гнева.
Шоз се обърна рязко.
— Къде си отседнала?
— Татко има вила на Авенида Мурала.
— Ще те заведа там.
Люси погледна към Хавана. Димът вече се отдръпваше и небето отново синееше. Градът бе живописен и сякаш замрял. Трудно бе да се повярва, че подобни изстъпления са се случили по измамно спокойните му улици.
— Добре, благодаря ти.
Той протегна ръка. Сега, когато бунтът, а и техният спор, бяха останали далеч назад, Люси се поколеба. Усещаше ясно, както никога досега, грубоватия му мъжки чар.
Като че разбрал всичко без думи, той се усмихна.
— В крайна сметка не е чак толкова зле — това, че си тук, де.
Люси не отговори — чакаше подозрително.
— Никога не сме се радвали на достатъчно време насаме, нали, принцесо?
Тя го погледна.
— Не, не сме.
Той се втренчи в нея. Люси се усмихна и протегна ръка. Ала вместо да й помогне да се качи, той сграбчи здраво дланта й.
— Какво си намислила, Люси?
— Казах ти — отвърна тя. — Дойдох тук за да избегна скандала в Ню Йорк. Това е.
— Лъжеш.
Шоз се извърна; Люси се приближи и положи ръка на влажния му гръб. Беше й толкова познат — твърд и гладък, топъл и запотен. Той подскочи, като че го бе ужилила.
— Не лъжа — рече тя прямо. — Репутацията ми бе срината, след като ти бях заложница в Долината на смъртта. Стигна до всички вестници. Трябваше да поддържаме, че съм била, ъ-ъ-ъ, недокосната. — Гласът й се пречупи. — Не можех да издържа още един скандал, просто не можех.
— Скандалът щеше да бъде още по-голям, ако узнаеха, че сме били женени. — Тонът и думите му бяха подигравателни, безразлични; ала погледът му не беше. Той задържа нейния и потъна в дълбините му.
— Не се срамувам от нашия брак. И никога не съм се срамувала.
— Срамуваш се, и то ужасно.
— Мисли си, каквото искаш. — Гневът й се върна като лавина. — Няма начин да те опровергая, нали? — Неин ред бе да нападне.
— Точно така.
И двамата утихнаха. Люси неохотно позволи на Шоз да й помогне да се качи; той скочи на коня зад нея. Сетне подкара жребеца бавно и тръгнаха. Известно време мълчаха — всеки бе погълнат в собствените си мисли, но чувстваше остро присъствието на другия.
Неспокойно пътуване. Отдавна не се биха любили истински и Люси почувства как желанието й приижда като вълна и я изпълва с копнежи. А знаеше, че и той се чувства така. Ръката му я обгръщаше плътно през кръста, гърбът й бе прилепен о неговия. Тялото му бе твърдо като стомана и напрегнато като пружина.
— Какво общо имаш с Хосе Марти?
Той замръзна.
— Не питай.
Спомените от преди часове я обзеха отново.
— Шоз, ако те хванат с него…
Той се разсмя.
— Внезапна загриженост за сигурността ми?
— Разбира се.
Шоз мълчеше. Изведнъж прегръдката му се стегна, а ръката му се придвижи нагоре и обхвана здраво гърдите й. Когато проговори, устните му докоснаха бузата й.
— Не те е грижа за мен. И никога не те е било. Интересуваш се само от това какво представлявам в леглото.
Люси едва дишаше, а неговият дъх запалваше пламъци по цялото й тяло.
— Н-не е вярно.
— Искаш да го докажа?
— Шоз, престани.
— Защо? — Устните му отново погалиха бузата й. — Погледни истината в очите — продължи той, шептейки в ухото й. — Започваш да се възбуждаш в дантелените си френски гащички още щом те докосна.
