Огньовете на рая

от махагон.

Люси остана с отворена уста — огледалото се разтроши, а парченцата нападаха по бюрото и на пода. Шоз стоеше неподвижен с все още протегната напред ръка, докато кръвта му започна да капе по прекрасния килим от Обюсон. Господарката на къщата потрепери.

— Какво направи! — извика тя, втурна се към него и сграбчи китката му.

— Дявол да го вземе — прокле той. — Само ти ми действаш така.

Люси вече бе влетяла в банята, бе взела от там пухкава розова кърпа и я увиваше около ръката му.

— За твое сведение — рече тя хладно, когато си спомни за злобното му обвинение, — бях на празненство.

— С кого?

Преди Люси да отговори, на вратата се почука рязко.

— Госпойце Люси, вие ли сте? Добре ли сте? — Венида.

— Не — извика господарката на дома. — Недей…

Ала Венида отвори вратата и видя огледалото.

— Мили божке! — После видя и Шоз.

За момент тримата останаха като замръзнали. Шоз и Люси стояха един до друг. Люси поддържаше увитата му в розовата кърпа ръка, Венида се бе втренчила и в двамата. По черното й лице веднага се изписа неодобрение.

— Аха — изсумтя тя. — Виждам, че си имате компания и нямате нужда от мен!

Сетне се обърна и си излезе с цялото негодувание на една сто и двадесеткилограмова жена. Вратата остана отворена.

— О, боже! — извика Люси, изтича към вратата и я затвори. Облегна се на нея бездиханна. — Тази любопитна Венида! Дали няма да изпее нещо?

— Слугите обичат да клюкарстват — припомни Шоз безизразно.

Люси простена.

Шоз погледна към огледалото и се намръщи:

— Глупост, пълна глупост. Ще го сменя.

— Забрави огледалото — отсече Люси, вече капнала. Сграбчи го за лакътя и го поведе към коридора. — Сигурна съм, че в кухнята има кислородна вода, или поне сапун.

Венида стоеше в кухнята и пушеше, когато влязоха. Помещението бе безупречно чисто, но когато ги видя, тя остави цигарата, обърна се и започна да трака със съдовете наоколо. Люси погледна предупредително Шоз, сякаш му казваше „Млъквай и сядай“, и се приближи. Той пък седна мълчаливо на кухненската маса, но устните му потрепваха. Венида тракна капака на една от тенджерите.

— Имаме ли кислородна вода?

— В килера — отвърна слугинята и започна да бърше блестящия плот с резки движения.

Люси скоро намери нужното, напълни една купа с вода, седна до Шоз и започна да почиства ръката му. Раните не бяха дълбоки, но в дланта се бяха забили множество стъкълца.

— Чие бе празненството?

Тя не вдигна поглед.

— На генерал-губернатора.

— А, да. И как се сдоби с поканата?

Венида спря да бърше плота.

— Джанис.

Шоз повдигна вежди.

Люси го погледна.

— Помислих си, че би трябвало да се запозная с нея, ако стане нещо непредвидено.

Ледената физиономия на мъжа срещу нея поомекна.

— Добра идея.

Люси едва се сдържа да не се усмихне на комплимента му, ако наистина беше такъв, и започна да бърше раните му с кислородна вода. Венида се разшумя.

Господарката й я измери с поглед.

— Мисля, че кухнята вече е достатъчно чиста, Венида; защо не приключиш за днес?

— Като вас, а? — намуси се тя и излезе, като се поклащаше.

Люси сви юмруци, а Шоз се изсмя.

— Не е смешно — просъска тя. — Голяма е сплетница — каква й беше работата горе, когато ти удари огледалото? Да ме шпионира? Определено се ослушваше и тук, в кухнята.

Шоз отново се изкиска без злоба.

— Сигурно е безопасна. Мисля, че дори ми харесва.

— Да бе! — избухна Люси, протегна ръка рязко и го поля с още кислородна вода.

— Ох!

— Ще ти се всякак да ми усложняваш живота!

— Е, как е новият американски консул? — смени темата той.

Люси замръзна.

— Ти си знаел? Знаел си, че е Леон?

Той кимна.

— Защо не ме предупреди?

— Не знаех, че имаш нужда от предупреждение.

Люси уви ръката му в марля, сложи пластир и рече, вече по-тихо:

— Това не беше справедливо, както каза и по-рано.

— А какво да мисля? — Знаеше точно какво има тя предвид. — Един сутринта и ти нахлуваш с песен на уста, убийствено облечена…

— Въобще не си го мисли — отвърна тя, събра всичко използвано и изхвърли кърпите. Спря се и сграбчи облегалката на стола. Шоз се втренчи в нея.

Сега, когато страшното мина, Люси бе обхваната от болезнено познат копнеж. Чувстваше как сърцето й заби по-бързо, а в тялото й започна да се трупа напрежение.

— Защо си дошъл?

— Много добре знаеш.

Тя едва дишаше.

— Тогава — рече дрезгаво — защо не се оттеглим горе?

Той стана рязко, а столът отхвръкна назад. Люси сведе поглед, сякаш се страхуваше, че очите ще издадат силното й желание. Тръгнаха нагоре безмълвни. Стигнаха до спалнята, Шоз затвори вратата и я заключи. Жената до него не помръдна, изпълнена с възбуда, но и с някаква странна тъга.

Точно това искаше, затова дойде в Куба, да бъде с него, ако ще и само в леглото му. Затова бе дошъл и той, да спи с нея — и нищо повече. Горчива сладост.

— Люси — прошепна той и обви с огромните си ръце голите й рамене.

Тя въздъхна и притисна покорно тяло към неговото. Обви го като лоза.

— Ти си най-красивата жена, която познавам. — Устните му докоснаха шията й.

Чуден трепет премина през цялото й същество, сякаш в отговор по-скоро на думите му, отколкото на докосването. Никога преди не бе получавала от него такъв комплимент. Сълзи премрежиха очите й.

Сетне ръцете му се плъзнаха надолу по тялото й. Обхванаха гърдите й, а устните му намериха копринената кожа на гърба й.

— Ще умра — въздъхна тежко тя.

— Аз ще ти помогна.

Люси се събуди от някакъв трясък, може би на врата. Беше ужасно уморена, като да не бе спала цяла нощ, и се изтърколи до една възглавница, с която затули очите си, когато слънчевата светлина обля спалнята. Някой сякаш бе дръпнал завесите. После си спомни — Шоз. Тя се усмихна — обхвана я