Огньовете на рая

Люси не можеше да диша, нито пък да се движи. Сетне й се прииска да го убие.

— Отричай, колкото си искаш — каза той, като я пусна и смушка коня. — Но нищо няма да се промени.

— Защо въобще някога съм те харесала?

— По същата причина, по която още ме харесваш — подхвърли той сластно.

— Искам да повървя. — Тя понечи да слезе от коня, но той я задържа на място.

— Не си го и помисляй.

Тя мълчеше, но всичко у нея кипеше. Нищо не вървеше, както си го бе мечтала, абсолютно нищо.

— Защо си толкова гнусен? — не можа да се сдържи и изстреля тя.

— Винаги изкарваш наяве най-лошата ми страна.

В гласа му имаше толкова печална искреност, че Люси се извърна, за да го погледне. Невероятно, страните му се бяха зачервили. Той не срещна очите й. Труден човек е, помисли си тя. За нещастие, точно в този момент серия болезнено ясни образи й припомниха чувствителността му и любовта му към Роберто. Гневът й започна да се изпарява, а на негово място се надигна топлина.

— Как е Роберто?

— Добре.

— Още ли го виждаш? — Мисълта за Кармен я накара да се поколебае.

— Когато мога.

Тя не искаше да знае.

— В Долината на смъртта ли е?

Той я загледа.

— Да.

Люси прикри взор. Ревността я задуши с невероятна сила — за миг помисли, че ще припадне. Не се и съмняваше, че Шоз периодично посещава Долината на смъртта, а Кармен е още там и му е любовница. Боже, колко я мразеше — колко мразеше и него!

Повече не си проговориха. Тя все още искаше да знае какво прави Шоз в Куба, сред бунтовниците, но той не обелваше дума. Беше единственият човек, който можеше да я ядоса толкова бързо, само с дума или с намек. Почувства се изцедена от срещата им, от демонстрацията, от пътуването. Междувременно вече съзираха домовете на богаташите в хубавите квартали на Хавана.

— Почти стигнахме — рече й Шоз, като завиха по Авеню Мурала. После попита на кой номер е къщата и продължи: — Люси, слушай ме внимателно.

Тонът му бе сериозен и Люси наостри уши.

— Тук, в Хавана, е много опасно, както и в цяла Куба. Ситуацията е извън контрол. Искам да си тръгнеш. А дотогава искам да бъдеш много внимателна.

— Няма да си тръгна, Шоз — отвърна тя твърдо. — Но ще внимавам.

Той се смръщи.

— Искам да се подчиняваш на правилата. Няма да излизаш сама. Ще ходиш само в кварталите, които са сигурни, като този. И, Люси, преди да сториш нещо, първо го обмисли.

Като че ли го беше грижа за безопасността й.

— Звучиш като майка ми — пошегува се тя. Ала бе развълнувана и преизпълнена с надежди.

— Не ми е до шеги.

— Извинявай.

— И още нещо. В консулството има една секретарка, Джанис. Ако някога ти се яви проблем или нещо спешно, просто й кажи, че трябва да ме откриеш, или й остави съобщение. Без колебание. Разбрано?

— Да не би и Джанис да ти е любовница?

— О, стига!

Люси се укори, задето не се сдържа.

— Сигурна съм, че няма да има проблеми.

— Да се надяваме — отвърна той. — Тъй и тъй сме тук. Но се ориентирай към заминаване!

На Люси изведнъж й се прииска да поотложи раздялата им. Шоз й помогна да слезе. Конят не се спря нито за миг. Ездачът мълчеше сковано. Младата господарка на къщата искаше да го покани, но преди да каже и дума, той рязко обърна царственото животно обратно. Тя можеше само да го гледа как се отдалечава и да копнее да го извика — или да тръгне с него. Взира се след него, докато той се изгуби в далечината.

Вилата бе измазана с бял гипс, имаше един-два декара тропически градини и малък басейн. Вътре беше хладно и просторно, а в мебелировката определено имаше някакъв карибски привкус. Люси обожаваше тази къща.

Икономката, едра негърка на име Венида, я посрещна още на вратата. Като че не бе доволна от идването й, но не се и изненада — багажът вече бе пристигнал с файтонджията, когото бе изоставила на демонстрацията. Ала всичките й чанти бяха още във фоайето, а Венида очевидно не искаше да си прави труда да я улесни.

— Моля те, Венида, занеси нещата ми в розовата стая. Ще се настаня там.

— Но тази стая се заема от баща ви, когато идва — запротестира Венида намръщено.

И Люси трябваше да обясни на прислужницата:

— Татко няма да идва в Куба, а аз ще остана за известно време. Розовата стая, Венида.

Преди вечерята, която Венида се запъти да приготвя с мърморене, Люси разгледа вилата и си я припомни. Разопакова едно-две неща, а после прекара блажено около час в огромната вана, отпивайки коняк. Животът й явно се промени — внезапно и рязко.

Шоз беше тук и я спаси героично — споменът за това връхлетя Люси и тя му се наслади с цялото си същество. Цялото. Нейният любим я предупреди да бъде внимателна — значи го беше грижа. Не че представляваше много, но никак не беше зле за начало.

Потресът от бунта бе отминал. Сам сама в масивната вана, отпусната, на Люси й се струваше трудно да повярва, че извън вилата съществува един свят на коварство и бунт, на жестокост и революция. Чувстваше само някаква непривична възбуда.

Поне животът й вече със сигурност не беше нито сив, нито скучен.

На следващия ден се отправи да разгледа разрешените части на Хавана. Венида я предупреди недвусмислено къде да ходи и къде — че и дори имаше наглостта да даде указания на файтонджията. Люси предположи, че негърката иска просто да помогне, но мисълта да бъде наставлявана определено не й допадаше.

Една от първите й спирки бе американското консулство.

Искаше да се срещне със секретарката, която Шоз бе споменал. Джанис бе ниска, закръглена жена към петдесетте, а видът й накара Люси да се засрами от заключението, което първоначално си бе извадила. Не беше избрала най-подходящото време за посещение — в консулството цареше безпорядък заради бунтовете от предния ден, а телеграфът между Вашингтон и Хавана бе направо прегрял.

— Простете — извини се Джанис с разтревожен вид. Какофонията от пишещи машини, телефони, телеграфи и гласове почти я заглушаваше. — Тук сме почти в извънредно положение — само това му трябва на Маккинли, да обяви война на Испания!

Люси потрепера при тази мисъл. Революцията набираше сили, а американската преса бе започнала да прави предположения доколко е възможно навлизане на американски сили, които да отвоюват независимостта на Куба. Докато беше в Ню Йорк, идеята й изглеждаше абстрактна, но сега, сред хаоса в консулството, картината доби истински, ужасяващи размери.

— Джанис, ще дойда друг път.

Тръгна си, но миг преди това чу как Джанис развълнувано споделя със своя помощник, че Държавният департамент е поставил парахода „Мейн“, намиращ се в Кий Уест, Флорида, в състояние на бойна готовност. Изскочи навън, в слънчевата утрин на Хавана. Там, сред големите, величествени